Определение № 112 от 14.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 102/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Н. Н. Д. срещу определение № 497/21.11.2022 г. постановено по в.ч.гр.д. № 424/2022 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е оставена без разглеждане частната му жалба срещу решение № 987/22.10.2022 г. по гр.д. №24/2022 г. на Бургаския окръжен съд, с характер на определение по чл. 248 от ГПК. В частната жалба се твърди, че за да остави частната жалба без разглеждане съставът на Бургаския апелативен съд неправилно е приел, че окръжният съд е уважил молбата му по чл. 248 от ГПК, тъй като в диспозитива на решение № 987 от 22.11.2022 г., с характер на определение, съдът е изменил съдебния си акт в частта за разноските, като е осъдил ответника да заплати на адв. Д. „сумата 2030 лева, ведно с 20% ДДС“, без действително да начисли върху адвокатското възнаграждение сумата от 406 лв., съгласно ЗДДС, във връзка с § 2а от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Наведен е довод, че в случая не е налице хипотезата на очевидна фактическа грешка, подлежаща на поправяне по реда на чл. 247 от ГПК, която да изключва възможността за неговото обжалване, тъй като видно от определение № 987/22.10. 2022 г. по гр.д. №24/2022г. на ОС-Бургас не е налице противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт. Твърди се също, че липсват и предпоставките по чл. 251 от ГПК за тълкуване на определението, доколкото волята на съда, изразена както в мотивите на съдебен акт, така и в неговия диспозитив е за присъждане на данък върху добавената стойност върху сумата на адвокатското възнаграждение. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на въззивния съд с указания да се произнесе по нейната основателност. Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство - чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от надлежно легитимирано лице с правен интерес от неговото обжалване. С решение № 987 от 22.10.2022 г., пост. по гр.д.№ 24/2022 г., с характер на определение, сезиран с молба на адв. Д.- сега частен жалбоподател, Бургаският окръжен съд е изменил по реда на чл. 248 от ГПК постановеното по същото дело решение № 795 от 26.07.2022 год. в частта относно присъденото с него на молителя адвокатско възнаграждение от 2030 лв., определено по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като му е присъдил допълнително данък върху добавената стойност от 20 % върху главницата, съгласно § 2 от доп. разп. на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Определението е било обжалвано от молителя с довода, че съдът е следвало да му присъди дължимия ДДС като конкретна сума в размер на 406 лв., а не като процент от присъденото възнаграждение. За да остави без разглеждане частната жалба, в мотивите на обжалваното определение съставът на Бургаския апелативен съд е изложил съображения за неговата недопустимост, поради липсата на правен интерес, тъй като с обжалвания съдебен акт съдът е изразил съгласие с тезата на молителя, че заедно с възнаграждението в размер на 2030 лв. ответникът следва да заплати и дължимия ДДС, тъй като адвокатът е регистриран по ЗДДС и по същество е уважил молбата по чл. 248 ГПК, а не я е оставил без уважение. Направил е извод, че след като молбата е уважена и съдът е изменил решението си в частта за разноските по начина, поискан от жалбоподателя, той няма интерес от обжалването. Посочил е, че ако страната счита, че съществува противоречие между волята, формирана от съда в мотивите на определението по чл. 248 от ГПК и тази, изразена в диспозитива на същия акт, за нея съществува възможността да поиска по реда на чл. 247 от ГПК поправка на очевидна фактическа грешка, а ако изразената в диспозитива воля на съда е неясна, следва да поиска тълкуване на съдебния акт по реда на чл. 251 от ГПК. При горните данни, настоящият съдебен състав намира следното: Последователна е съдебната практика, в смисъл, че нормата на § 2а от доп. разп. на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения регламентира ясно и недвусмислено начина, по който се формира адвокатското възнаграждение, когато оказалите правната помощ адвокат или адвокатско дружество са регистрирани по ЗДДС, без да съдържа разграничение за начина на определяне на неговия размер - по договор между адвоката и клиента или от съда, при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., поради което в последния случай върху адвокатското възнаграждение, дължимо с оглед изхода на делото и защитения материален интерес следва да се прибави и ДДС в размер на 20% (така определение № 19 от 14.01.2019 г. по ч. т. д. № 3044/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС; определение № 306 от 06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и др.). Налице е и казуална практика, обективирана в определение № 521 от 25.10.2017 г. по ч. т. д. № 1225/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, че тъй като в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. не се касае за свободно договаряне на възнаграждението между страните по мандатното правоотношение, а за служебното му определяне от съда, посочването на неговия размер, без уточнение досежно включен в него ДДС, не презумира включването му в посочения размер, съгласно чл. 67, т. 2 от ЗДДС, поради което това обстоятелството следва да се посочва изрично (сумата на възнаграждението „с включен ДДС“) или самостоятелно да се посочи сумата, начислена за ДДС върху определеното възнаграждение. Практиката на Върховния касационен съд допуска два способа за присъждане на данък върху добавената стойност - чрез изрично указание, че той е включен в сумата на възнаграждението или чрез отделното му присъждане, като в този случай следва да бъде посочен като конкретна сума, а не като процентно отношение към главното задължение. Това следва от характера на вземането за разноски на акцесорно притезателно право с репаративен характер, чийто носител е страната, за която изходът на спора по делото е благоприятен и подлежи на принудително изпълнение, като за неговото събиране съдът издава изпълнителен лист въз основа на влезлия в сила съдебен акт, с който са присъдени. Затова то следва да бъде определено в диспозитива на съдебния акт, по отношение на всички съставляващи го компоненти, а не само определяемо, доколкото последното предполага определяне на присъдената сума, или на част от нея в изпълнителното производство. Ето защо настоящият състав намира, че е налице правен интерес от обжалване на определението по чл. 248 от ГПК, когато в резолютивната му част не е посочена сумата на данъка върху добавената стойност, дължима върху присъденото адвокатско възнаграждение, а само начинът на нейното определяне. Не кореспондира на данните по делото становището на въззивния съд за евентуално наличие на очевидна фактическа грешка, разбирана като противоречие между действителната воля на съда и външното щ обективиране в диспозитива на решението, респ. в резолютивната част на съответния съдебен акт, каквато, според съдебната практика, представлява и пропускът на съда да отрази волята си в решаващата му част, която е обективирана в неговите мотиви. В случая не е налице грешка в пресмятането, а посочване на част от вземането чрез алгоритъма за неговото определяне, а не като конкретна сума. По горните съображения, обжалваното определение следва да бъде отменено, а делото върнато на Бургаския апелативен съд за произнасяне по подадената частна жалба. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., Първо търговско отделение,