Определение № 1031 от 13.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2563/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите /НАП/, представлявана от В. П. – директор на Дирекция „Държавни вземания“, срещу решение № 113 от 04.08.2022г. по в.т.д. № 45/2022г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска и търговска колегия, 2-ри състав, с което е потвърдено решение № 67 от 21.12.2021г. по т.д. № 60/2021г. на Великотърновски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от Национална агенция за приходите против ЗКПУ „Съдружие-94“ /н./ иск с правно основание чл.694, ал.2, т.1 ТЗ за установяване, че публични вземания в общ размер на 114 645,71 лева, от които главници в размер на 98 804,23 лева и законни мораторни лихви в размер на 15 841,48 лева, са с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ като обезпечени чрез наложени запори по реда на ДОПК с постановления от 20.03.2018г., 29.03.2019г., 12.12.2019г., 01.06.2020г., 15.07.2020г., 08.10.2020г. и 19.10.2020г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – В.Търново, вписани по реда на Закона за особените залози в ЦРОЗ по партидата на длъжника на 24.09.2018г., 17.04.2019г., 06.01.2020г. и 17.03.2021г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че публичните вземания не се ползват с привилегията, предвидена в чл.722, ал.1, т.1 ТЗ. Твърди, че обезпечителните мерки са наложени преди датата на решението, с което е открито производство по несъстоятелност. Навежда довод, че вписването на запорите в съответния регистър не е елемент от фактическия състав на налагане на обезпечителната мярка. Счита, че изпълнителните производства по реда на ДОПК върху имущество – част от масата на несъстоятелността, и наложените в рамките на тези производства запори и възбрани не попадат в приложното поле на чл.638, ал.4, изр. първо и изр. второ ТЗ, тъй като разпоредбата визира единствено спрените изпълнителни производства, сред които не попадат образуваните по реда на ДОПК предвид изключението, въведено в чл.638, ал.1 ТЗ. Сочи като допълнителен аргумент обстоятелството, че основанията за прекратяване на изпълнителните производства по ДОПК са изчерпателно изброени в чл.225, ал.1 ДОПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ или посочената разпоредба създава тази привилегия единствено за кредиторите, чиито вземания са обезпечени с учредени по реда на ЗОЗ особени залози?

2. Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК преди датата на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, но вписан в съответния регистър по реда на ЗОЗ след тази дата, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ?

Ответникът ЗКПУ „Съдружие-94“ /н./ и постоянният синдик на кооперацията в несъстоятелност не представят отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за установено, че с решение № 102 от 21.12.2020г. по т.д. № 157/2020г. на Великотърновски окръжен съд е открито производство по несъстоятелност спрямо длъжника ЗКПУ „Съдружие-94“ с начална дата на неплатежоспособността – 01.01.2019г. Намерил е, че синдикът е изготвил списък на приетите вземания, като въз основа на подадена от НАП молба част от предявените публични вземания, обезпечени с четири постановления, съответно от 01.06.2020г., 15.07.2020г., 08.10.2020г. и 19.10.2020г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – В.Търново, вписани по реда на ЗОЗ в ЦРОЗ по партидата на длъжника, не са приети от синдика като привилегии, тъй като вписването е извършено на 17.03.2021г., след датата на постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност – 21.12.2020г. Намерил е още, че в срока по чл.690, ал.1 ТЗ кредиторът НАП е подал възражение срещу изготвения списък с искане същият да бъде изменен чрез включване на публични вземания в общ размер на 114 645,71 лева, от които 98 804,23 лева – главници, и 15 841,84 лева – лихви, като обезпечени с процесните четири постановления, както и че възражението не е било разгледано от съда по несъстоятелността, който с определение е одобрил изготвения от синдика списък на приетите вземания.

Въззивният съд е изложил съображения, че вписването на запор има за последица единствено противопоставимост на правата на обезпечения кредитор спрямо кредитора, в чиято полза е учреден по – късно особен залог върху запорираното имущество, като вписването на запора не дава право на взискателя да се удовлетвори предпочтително от имуществото, върху което е учреден залогът, съответно такова право не може да бъде признато и на кредитора с прието вземане в производството по несъстоятелност. Изтъкнал е предвиденото в разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ, че наложените в изпълнителното производство запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността, а налагането на нови обезпечителни мерки след откриване на производството по несъстоятелност е недопустимо. Изтъкнал е още и нормата на чл.724 ТЗ, предвиждаща удовлетворяване на кредиторите, в чиято полза са учредени залог или ипотека, както и на кредиторите с право на задържане, от цената на заложената или ипотекирана вещ, като всички останали кредитори, включително и тези с вписани запори и възбрани, третира като необезпечени. С оглед на тези съображения и при препращане към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, въззивният съд е заключил, че предявеният иск по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ е неоснователен.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият формулиран въпрос е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са развити съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, но касаторът не е посочил защо счита, че формулираният от него правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – не е изложил твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито е посочил настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, нито е обосновал непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Не се твърди и не се сочи противоречива практика на съдилищата, създадена поради нееднозначно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ по повод на спорове, идентични с този по настоящото дело. Поради това, доколкото допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 не е обосновано, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване. От друга страна, по поставения въпрос е налице трайноустановена практика на ВКС, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд и според която разпоредбата на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ подлежи на корективно тълкуване в частта, предвиждаща привилегия при удовлетворяване на вземанията, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ, в смисъл, че във връзка с такива запори посочената разпоредба не поражда в полза на обезпечения кредитор привилегия за предпочтително удовлетворяване преди останалите кредитори.

Вторият въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото. Значението на момента на вписването в ЦРОЗ на наложените по реда на ДОПК обезпечителни мерки спрямо датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на ответника е обсъждано от първоинстанционния съд, към чиито мотиви е препратил въззивният съд, но само като допълнение към главния аргумент за извода, че предявените от ищеца публични вземания не се ползват с привилегията на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ. Извън изложеното следва да се посочи, че и по отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като заявеното общо твърдение за наличието на празнота в действащата законодателна уредба на търговската несъстоятелност е формално и не представлява надлежно аргументиране на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение