Определение № 883 от 26.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 64/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. К. против решение № 634 от 03.05.2022 г. по гр.д. № 3309/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която след отмяна на решение № 260264/02.08.2021 г. по гр.д. № 303/2020 г. по описа на Софийски окръжен съд, ТО, 1 състав, е постановено, че се признава за установено в отношенията между А. Г. К. и “БАНКА ДСК” ЕАД, че А. Г. К. дължи в полза на банката следните суми: 44 262,49 лева - неплатена главница по договор за кредит от 17.06.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 12.09.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 892,17 лева - неплатена възнаградителна лихва за периода от 10.03.2017 г. до 11.09.2017 г. вкл., неплатен остатък за лихвена надбавка за просрочие на главница в размер на 126,60 лева - лихвена надбавка за забава върху просрочената главницата за периода от 11.02.2017 г. до 10.09.2017 г., сумата от 12,30 лева - лихвена надбавка за забава върху цялата главница за периода от 11.09.2017 г. до 11.09.2017 г., както и 120 лева - заемни такси за предсрочна изискуемост в размер на 120 лева, съгласно Тарифата за таксите и комисионните на банката, за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение от 22.10.2018 г. и Изпълнителен лист от 22.10.2018 г. по ч.гр.д. № 63784/2017 г. по описа на РС - София, въз основа на Договор за кредит за текущо потребление от 17.06.2016 г., сключен с Г. М. К.. С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 от ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е приложил неправилно закона с оглед отговорността на наследника при продажба на наследството по реда на чл. 212 от ЗЗД. Твърди се, че с договора за продажба на наследство е настъпило частно правоприемство като съвкупност на права и задължения от наследника А. Г. К. към приобретателя М. Е. М.. Твърди се, че между продавача на наследството и приобретателя не съществува пасивна солидарност спрямо кредитора, доколкото такава нито е предвидена в закона, нито е уговорена в договора. Твърди се, че след като кредиторът “БАНКА ДСК” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за незабавно плащане спрямо купувача на наследството М. Е. М., то същият се е съгласил със заместването на длъжника-наследник съобразно чл. 102 от ЗЗД. Твърди се, че в случай, че кредиторът не признае по отношение на себе си действието на частното правоприемство по договора за продажба на наследство, то следвало да търси дължимото само и единствено въз основа на наследственото правоприемство от наследника А. Г. К., в който случай искът би бил основателен. Твърди се, че при продажбата на наследство не е налице хипотезата на встъпване в дълг по чл. 101 от ЗЗД, тъй като нито наследникът продавач, нито купувачът на наследството е поемал задължение спрямо кредитора за солидарна отговорност. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като e поставен следният процесуален въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства? Касаторът сочи, че отговор на поставения въпрос е даден в решение по гр.д. № 3973/2008 г. по описа на ВКС, IV г.о.; решение по гр.д. № 748/2011 г. по описа на ВКС, II г.о.; решение по гр.д. № 891/2010 г. по описа на ВКС, I г.о.; решение по гр.д. № 1318/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о. и решение по гр.д. № 761/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о. Сочи превратно тълкуване на нормите на ЗЗД, което водело до дълбоко неправилни изводи в противоречие с Тълкувателно решение от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по касационната жалба “БАНКА ДСК” АД в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, и оспорва подадената жалба като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК. В случая въззивният съд, за да отмени решението на първоинстанционния съд и уважи предявения положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, е приел, че по въпроса дали с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу двамата длъжници - наследник по закон (продавач) и купувача на наследство, банката е изразила конклудентно своето съгласие за заместване в дълг, отговорът е отрицателен - налице е встъпване в дълг. Приел е, че с договора за продажба на наследство е настъпило частно правоприемство като съвкупност на права и задължения от наследника А. Г. К. към приобретателя М. Е. М., като без съгласието на кредитора - в случая “БАНКА ДСК” ЕАД, не може да стане заместване в дълг на длъжника по смисъла на чл. 102 от ЗЗД, тъй като договорът е непротивопоставим на банката. Прието е също, че с насочването на заявлението, респ. иска срещу ответници, за които ищецът твърди да отговарят за дълга солидарно, очевидно банката не изразява конклудентно съгласие за заместване в дълг, а точно обратното - счита двамата за солидарни длъжници. По наведеното в отговора на исковата молба възражение на ответника за предвидена поредност за изпълнение спрямо застрахователя по сключена застраховка “Живот” в полза на банката, въззивният съд е приел същото за неоснователно, тъй като в закона няма въведено такова изискване. При направен анализ на разпоредбите на договора за кредит, сключен с потребител, съобразно преценка наличието на неравноправни клаузи, съдът е приел, че нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП се явява и разпоредбата на чл. 20.3. от Общите условия, която установява начисляване на неустойка за забава, без да са уредени каквито и да е било правила за изчисляването й с оглед размера на неизпълненото задължение от потребителя - във всеки случай на неизпълнено задължение, и е прието, че в случая това не се отразява на размера на претенцията за наказателна лихва. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, Т.К., І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, Т.К., ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, Т.К., І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, Т.К., ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, Т.К., ІI т.о., и други), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и предвид посочените в жалбата основания съгласно чл. 269 от ГПК, е обсъдил относимите към спорните факти доказателства, възражения и доводи на страните. Касаторът не сочи по кои конкретни доводи и възражения не се е произнесъл въззивния съд, за да се обоснове евентуално противоречие с практиката на ВКС. В случая обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал по делото. Въззивният съд подробно е изложил съображения относно преценката си за отговорността на наследника спрямо банката кредитор след сключване на договора за продажба на наследство по чл. 212 от ЗЗД. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от така формираната практика на ВКС по поставения процесуален въпрос, за да се обоснове наличие на въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК оплаквания на касатора за възприетото от въззивния съд разрешение касаят спора по същество и правилността на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Цитираното от касатора Тълкувателно решение от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, касае въпроса за началния момент на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД при главно задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи с оглед отговорността на поръчителя, какъвто в случая въпрос не е включен в предмета на спора и не е разглеждан от въззивния съд. Цитираното от касатора решение № 189 от 16.03.2021 г. по т.д. № 1884/2019 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., не се явява относимо, тъй като по делото не е бил спорен въпросът, че банката е обявила на ответника предсрочната изискуемост на задължението по договора за банков кредит. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част. По разноските: При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. Ответникът по касационната жалба претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Като взема предвид фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес, надвишаващ 10 000 лева, настоящият състав намира, че съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 25, ал. 2 вр. с ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в полза на банката следва да бъде определено и присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,