Определение № 831 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3616/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Д. К., чрез адвокат М. Д., срещу въззивно решение № 180, постановено от Русенския окръжен съд по въззивно гр.д. № 208/2022 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “ЕОС МАТРИКС“ ЕООД отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Русенски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Русенски районен съд, отхвърлил предявения от Д. Д. К. против “ЕОС МАТРИКС“ ЕООД иск за установяване по отношение на дружеството, че Д. К. не дължи сумата от 17 257,62 лв. – представляваща главница по договор за кредит от 27.08.2010 г., ведно със законната лихва върху нея до окончателното издължаване, сума в размер на 1239,25 лева – договорна лихва за периода 27.10.2010 – 22.02.2012 г., сума в размер на 2385,65 лв. – наказателна лихва за същия период, сума в общ размер на 1208,25 лв. - направени по делото разноски (за държавна такса и адвокатски хонорар), за които суми в полза на дружеството е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1366/2012г. на Русенския районен съд и е образувано изпълнително дело № 836/2017г. по описа на ЧСИ М. М., поради погасяването им по давност. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че срещу Д. К. на 27.02.2012 г. е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1366/2012 г. на Русенския районен съд по реда на чл. 417 ГПК. Въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист от 28.02.2012 г., с който ищцата е осъдена да заплати на “Обединена българска банка“ АД оспорените суми. По молба на кредитора, на 09.05.2012 г. е образувано изпълнително дело № 535/2012 г. по описа на ЧСИ М. М.. В молбата си взискателят заявил като изпълнителни способи налагане на запор върху трудовото възнаграждение и възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника. На 17.05.2012 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на К., на 19.05.2012 г. - възбрана върху недвижим имот, на 12.06.2012 г. - запор върху МПС, а на 13.06.2012 г. запор върху банкови сметки в “Обединена българска банка“ АД. На 14.12.2014 г. по изпълнителното дело са присъединени публични вземания в общ размер 6 237.36 лв. с взискател ТД на НАП - Русе. По делото не са постъпвали суми нито от длъжника за доброволно погасяване на задълженията, нито в резултат на наложените обезпечителни мерки. С постановление от 28.08.2017 г., след като установил, че взискателите не са поискали извършване на изпълнителни действия в продължение на две години, съдебният изпълнител прекратил изпълнителното производство по ИД № 535/2012 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С молба от 28.08.2017 г. банката-кредитор поискала от ЧСИ М. да образува ново изпълнително дело по същия изпълнителен лист, да насочи изпълнението срещу вземанията на длъжника за трудово възнаграждение и всяко друго възнаграждение от труд, срещу вземания по банкови сметки и срещу притежавания от длъжника недвижим имот, посочен в молбата. На основание на тази молба е образувано ИД № 836/2017 г. по описа на ЧСИ М.. На 17.09.2017 г. е наложен запор върху банкови сметки на К. в “Обединена българска банка“ АД, на 12.10.2017 г. е наложен запор върху трудовото ѝ възнаграждение. На 21.02.2018 г. по изпълнителното дело е депозирана молба от “ЕОС МАТРИКС“ ЕООД (настоящ ответник) за конституиране на дружеството като взискател. Към молбата е приложен договор за цесия от 31.01.2018 г., по силата на който дружеството (в качеството му на цесионер) е придобило процесното вземане и се явява частен правоприемник на банката за вземането. На 02.12.2019 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху МПС на длъжника; на 20.05.2021 г. е присъединил вземания на ТД на НАП-Русе. На 26.05.2021 г. по делото постъпило възражение от К. за недължимост на вземането по изпълнителния лист поради погасяването му по давност. По молба на настоящия взискател, на 08.06.2021 г. е извършен опис на недвижим имот – апартамент и съдебният изпълнител е изнесъл на публична продан 1/2 ид. ч. от имота, собственост на длъжника. Съдът е приел, че основните спорни въпроси по делото два - дали новата погасителна давност започва да тече от предприемане на последното по време валидно изпълнително действие по перемираното дело - 13.06.2012 г., и дали спрямо договорната и наказателни лихви е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 или тази на чл. 111 б. “в“ ЗЗД. По тях изложил съображения, че извършената отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото в тази точка разрешение се прилага от 26.06.2015 г.; до постановяването на новото тълкувателно решение, приложимата задължителна съдебна практика, с която правните субекти следва да се съобразяват, е Постановлението от 18.11.1980 г.. Разяснено е още, че тълкувателните актове на върховната съдебна инстанция по новия ГПК принципно имат обратно действие – от момента на приемане на тълкуваната разпоредба, но не и в случаите, когато спрямо последната вече е било постановено задължително тълкуване, а същото впоследствие се изменя с ново тълкувателно решение. Конкретно по делото приел, че с оглед момента, когато е изтекъл срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство, образувано през 2012 г. се е прекратило на 13.06.2014 г.; за него следва да намери приложение даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. разрешение, според което образуването на изпълнителното дело прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече; в случая от 13.06.2014 г. за кредитора е започнал да тече нов давностен срок, който както за главницата и присъдените в заповедното производство разноски, така и по отношение на договорната и наказателните лихви е петгодишен, съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД и не е изтекъл при предприемане на изпълнителни действия по новообразуваното през 2017 г. изпълниотелн дело. Посочил, че за лихвите в случая давностният срок е пет години, а не три, защото вземането е установено със съдебен акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо и срокът на новата давност е всякога пет години; в случая има издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК не е постъпило възражение, поради което и на основание чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение е влязла в сила. Допълнил, че липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо, но с изтичане на срока за възражение и на сроковете по чл. 424 ГПК се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо; длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга, тъй като неподаване в срок на възражение преклудира възможността да се предявяват същите възражения по-късно посредством отрицателен установителен иск, насочен към установяване недължимост на посоченото в заповедта за изпълнение вземане; заключил, че по последици влязлата в сила заповед по чл. 417 ГПК е приравнена на установено със съдебно решение вземане, следователно в случая приложимата давност е тази по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните въпроси: при прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК преди постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС на ОСГТК на ВКС и образуване на ново изпълнително производство за същото вземане след постановяване на цитираното тълкувателно решение, прилагат ли се задължителните постановки на същото спрямо отпадането с обратна сила на прекъсващия погасителната давност ефект на предприетите изпълнителни действия по перемираното изпълнително дело; дали новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата на последното по време валидно изпълнително действие, предприето по перемирано изпълнително дело или започва да тече от датата на перемиране на делото, ако перемпцията е настъпила преди постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК; от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС на ОСГТК за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му; ако при висящ правен спор и висящо изпълнително производство е налице задължително тълкуване на закона, следва ли фактите, релевантни за прекъсване на погасителната давност и правното значение на последиците от настъпилата перемпция да бъдат съобразени с това задължително тълкуване, независимо от наличието на предходно тълкуване на закона – по тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2306/2015 г., IV г.о.; решение № 269 от 03.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 795/2012 г., III г.о.; решение № 12 от 02.06.2016 г. на ВКС по т.д. № 3788/2014 г., I т.о., решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015 г., IV г.о. и решение № 209 от 02.02.2016 г. на ВКС по т.д. № 1248/2013 г., I т.о. Всички посочени въпроси са свързани разясненията, дадени в ТР № 3/2020 г., обявено на 28.03.2023 г., на ОСГТК на ВКС. Въпросите на касатора са включени в правния спор и са от значение за решаването му, но няма основание за допускане на касационно обжалване, защото даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с разясненията по цитираното тълкувателно решение. В съдържателната част на същото е обяснено, че до обявяването на задължителен тълкувателен акт, с последващ такъв, за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Второто поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано, когато въпросът е отнесен за разрешаване след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. Конкретно, относно постановките в ППВС 2/1980 г. и ТР 2/2015 г., е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани изпълнителни дела преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. При пълно съответствие с така дадените разяснения, въззивният съд по делото е приел, че отмяната на ППВС № 3/2080 г. не засяга действията по веднъж вече перемираното, на 13.06.2014 г., изпълнително дело. До посочената дата, считано от образуването му, давност не текла и, поради това, няма как да бъде обосновано твърдението на касатора, че за начален момент на давността трябва да се приеме 13.06.2012 г. –последното по време валидно изпълнително действие, предприето по вече перемираното дело. Позоваването на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС от касатора не е съобразено с действието на този тълкувателен акт назад във времето, до отмяната на ППВС 3/1980 г. на ВС на РБ. Няма спор относно приетото от съда, че за образуваното на 28.08.2017 г. изпълнително дело и предприетите по него изпълнителни действия намират приложение разясненията по Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; в случая спорът и основанието на иска е твърдението, че давността е изтекла, защото началният й срок е от преди 13.06.2014 г., по довод, че и към тази дата и по-рано, разясненията в ППВС 3/1980 г. са отпаднали. Следващият довод на ищеца/касатор за погасено по давност вземане е, че по отношение на лихвите следва да се прилага кратката погасителна давност. Във връзка с него е поставен и следващият правен въпрос в изложението към касационната жалба, а именно - когато вземането за договорна и наказателна лихва е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, срещу която не е подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК, коя е приложимата законова норма – тази на чл. 117, ал. 2 ЗЗД или тази на чл. 111, б. “в“ ЗЗД. Касаторът счита, че разглеждането на въпроса от касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като се обосновава с това, че липсва практика на ВКС, а от друга твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от районният и окръжните съдилища в страната. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният правен въпрос е от значение за резултата на обжалваното въззивно решение, но не е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същината на отговора на въпроса е в това, дали влязлата в сила заповед за изпълнение, срещу която не е постъпило в срок възражение от длъжника, има последиците на влязъл в сила съдебен акт, както е приел и въззивния съд в случая, или не, както се поддържа от касатора. Налице е практика на състави на Върховния касационен съд, постановена в продължителен период от време, която е многобройна и непротиворечива, че влязлата в сила заповед за изпълнение има последица, сходна на силата на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение; затова заповедното производство може да бъде възобновено при наличието на предпоставките на чл. 423 ГПК, а иск за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване възражение може да бъде предявен само при наличието на предпоставките на чл. 424 ГПК (напр. определение № 480 от 27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ІV г. о., определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ІІ т. о., определение № 566/16.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4647/2015 г. на ІV г. о., определение № 480/19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ІV г. о., определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV-то ГО и др.). В този смисъл е и решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о., в което освен това и изрично е разяснено, че изискването по чл.117, ал.2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. В заключение, не се установява непълна, неясна или противоречива правна уредба; дори и да има противоречия в практиката на първостепенни и въззивни състави, то тя се счита преодоляна чрез тълкуването на тричленни състави на ВКС, дадено по чл. 274, ал. 3 и чл. 290 ГПК. Липсва изобщо твърдение, че така наложилото се тълкуване следва да бъде изоставено поради това, че не е точно или са налице промени в обществените условия или законодателство; сам съставът на Върховния касационен съд също не намира подобно основание. При така изложеното не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът