Определение № 657 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 270/2011 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 вр чл. 280 ал.1 от ГПК Образувано е по частна жалба на ищците Д. Б. Г. и Сдружение « Аосоциация за градско паркиране» чрез адв. Й.З. и К. Ч., срещу въззивно определение №497 от 21.03.2011г по ч.гр.дело № 1800/2010г на Софийски апелативен съд ,с което макар и с други съображения, е потвърдено определение от 13.10.2010г по гр. д. № 8732 /2010г на Софийски градски съд за връщане на искова молба по предявен колективен иск на основание чл.379 ал.3 от ГПК, поради неотстраняване на нередовностите в срок. Жалбоподателят поддържа в изложението основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК ,като позоваване на този законов текст се обвързва с необходимостта от тълкуване на неясната норма на чл.167 ал.2 т.2 от Закона за движението по пътищата ,по въпроса допустимо ли е компетентността на „службите за контрол ,определени от Кметовете на общини” която компетентност несъмнено е административна, да бъда делегирана на субект ,който не е административен орган, а търговско дружество, в частност ответника [фирма], правоприемник на [фирма]. В тази връзка е поставен и въпроса дали в текстовете на чл. 44 ал.10, чл.51 ал.6 и чл. 52 ал.8 от Наредбата за организацията и движението на територията на СО(приета с реш. на СОС по Протокол № 48/19.05.2005г) не се съдържа противозаконно овластяване, в нарушение на Закона за администрацията и Закона за обществените поръчки. Като водещ, първи в изложението, обобщен материалноправен въпрос е формулирана тезата ,че при подобно невалидно делегиране правоотношението между ответното дружество и пострадалите от неправомерните му действия лица е гражданско, а не административно, на власт и подчинение Ответникът [фирма] не е заявил отговор Частната жалба е постъпила в срок и следва да бъде приета за процесуално допустима по критерия на чл. 280 ал.2 от ГПК, доколкото потвърденото прекратяване на делото е свързано с непосочването на цена на иск, предявен като колективен. Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане, като съображенията за това са следните: Спорният предмет при въззивното обжалване е бил изпълнението на дадените от първостепенния съд указания по редовността на предявения с настоящата искова молба колективен иск и законосъобразността на същите ,но въззивният съд е приел иска за недопустим на друго основание, а именно поради липсата на правен интерес от предявяването на колективен иск за обезщетение в случай, на претендирани вреди от административна дейност, въз основа на делегация на административни правомощия включително. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал ,че вредите от незаконна административна дейност се обезщетяват по реда на ЗОДОВ ,който е специален ред за защита при накърнени права, докато предмет на иска по чл. 380 от ГПК е гражданско правоотношение и с колективния иск се дава защита на граждански права. Така решаващата дейност на въззивния съд е дала повод в изложението да се поставят материални въпроси на административното право, а не на гражданското процесуално право, макар единствено последните да са от значение за изхода на конкретното дело и за конкретния спор, в решаваща за изхода му насока - по редовността на исковата молба, във връзка с предявения понастоящем колективен иск. В действителност, решаващото съображение на въззивния съд е за липса на колективен интерес, но специфичното, допълнително изискване към исковата молба по този иск непрецизно е обобщено като относимо към правния интерес като обща положителна процесуална предпоставка, неточно обоснована на следващо място с изтъкването на друга, отрицателна процесуална предпоставка, а именно наличието на друг ред за защита и плащане на неправилно събрани публични вземания. Именно във връзка с последния мотив са оспорваните от защитата правни доводи, като с неточност при обостновката на въззивния акт е даден повод за формулирането на материалноправни въпроси, които са от компетентността на административния, а не на гражданския съд. Поради това и отговорът им не ще има значение за изхода по конкретното дело. На първо място Върховен касационен съд не приема довода ,че с издаването на незаконосъобразна заповед, или с издаването на противоречаща на закон наредба ,както се твърди, се обективира основанието на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК във връзка с неяснота на законова норма, в случая чл.167 ал.2 от ЗДвП. Законът, уреждащ възлагането или делегирането на публични правомощия, не е неясен поради това ,че (според касаторите) е нарушен. На следващо място, предпоставилото въпроса твърдение за незаконосъобразност на общ административен или подзаконов нормативен акт, в конфликт с нормата на закона, няма връзка с обстоятелствата, изложени в иска и твърдението на ищците защо считат за увреждащо, противоправно и виновно действието събиране на такси за паркиране, принудително преместване на пътно превозно средство,блокиране на колело чрез техническо средство, за конкретен период, в ограничен териториален обхват и на конкретно основание: ответното дружество е действало без да е налице влязла в сила компетентна заповед на съответния орган на местно самоуправление за определени на брой софийски улици ,т.е в нарушение на реда по наредбата, а не, както се твърди понастоящем, в изпълнение на незаконна наредба. Едва при касационното обжалване ,в изложението се поставят преюдициални въпроси на административното право, чието разрешаване е от компететността на административния съд. Дори гражданският съд да е компетентен да се произнесе инцидентно по същите, за това отнапред е нужно надлежно сезиране с допустим иск, граждански спор с допустим и изяснен предмет, въведен с този иск при редовна искова молба. Преценката за липса на това условие е решаващо за изхода на делото в настоящата фаза на неговото развитие, поради което и формулирането на въпроси ,които не са свързани него, нямат отношение към дейността на съда в решаваща за изхода на конкретното дело насока, а са относими към мотивите на въззивния съд, които не са с решаващ характер. Гореизложеното се отнася и до въпроса съдържа ли действащата наредба на Столичния общински съвет противозаконно оправомощаване на търговско дружество с публична компетентност, както и до общо формулирания първи въпрос в изложението, следва ли правоотношенията при реализиране на дейността на [фирма] ,предвид оспорваното делегиране, да се квалифицират като граждански, а не като административни. При непозволено увреждане,по отношение на материалното право на обезщетение, правоотношението между увредения и причинителя на вредите е гражданско, няма колебание в това му естество. Редът за претендиране на обезщетение обаче не във всички случаи е гражданскоправен, налице и ред по АПК във вр .с чл. 1 ал.2 от ЗОДОВ който е специален, а чрез колективен иск също може да се претендира обезщетение, но при други и различни специални предпоставки, само когато увреденият интерес е колективен. Това е и разрешението, дадено с обжалваното определение,въпреки допуснатите терминологични неточности. Определението е в съответствие с формираната практика на ВКС по допустимостта на колективен иск при хипотеза, в която се иска присъждане на обезщетение въз основава на твърдения за виновни и противоправни действия или бездействия на администрацията, включително санкционни практики спрямо граждани, третирани като нарушители, при или по повод упражняването на административна дейност. За тази група случаи, към които се отнася и частната хипотеза на делегирани правомощия от публично естество при липса на законова допустимост, в определение №8 от 27.01.2010г по д.№2/2010г, смесен петчленен състав на ВАС и ВКС, прие и посочи защо искът по чл.380 вр чл. 379 от ГПК следва да се прецени като допустим ,или недопустим, от гражданския съд, но и защо колективният иск е неприложим, когато се претендира обезщетение за вреди от актове на административни органи, били те индивидуални, общи или нормативни. Привързаността на поставените в изложение въпроси в този смисъл е към бъдещо и евентуално развитие на спор пред друг компетентен съд, в друг процес и между други страни (търговското дружество не е измежду кръга легитимирани ответници по ЗОДОВ) и не обосновава допускането на касационно обжалване по критерия на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, за да се указва предварително насока на евентуално предстоящи разрешения по материалноправни въпроси. Извън констатацията за липса на правен интерес от иска по чл.379 ал.3 от ГПК като инструмент за защита на колективен, а не на друг признат от правния ред правен интерес, неотносими към процесуалния спор са били дадените от Софийски апелативен съд квалификации на заявените правоотношения между страните - административни или граждански. Разрешението на САС обаче е в съответствие с формираната вече практика на Върховния касационен съд по редовността на искови молби без съдържащо се в тях изложение за действителен колективен интерес (Определение № 184 от 30.03.2009г ч.т.д №164/2009г ІІ т.о ВКС ,опр. № 362 от 27.05.2009г ч.т.д.40/2009г ІІ т.о ВКС и др.) По този решаващ въпрос изводите на съда са в съответствие и с определение №539 от 20.10.2009г по т.д. № 544/2009г І т.о на ТК на ВКС ,която практика е следвана и от въззивните съдилища (виж опр.№ 811/2010г по ч.д. № 483/2010г на САС ) и според която, колективен интерес не е този, при който става въпрос за кумулиране интересите на лица, засегнати от едно нарушение. По изложените съображения ,Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.