Определение № 411 от 21.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1249/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Д. Т. против решение № 2756/2014 г., постановено по гр.д.№ 15867/2013 г. от ІІ-ри въззивен брачен състав на СГС. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.59, ал.9 СК и по размера на дължимата издръжка след промяна на мерките относно упражняването на родителските права. Въззивната инстанция е приела, определената от районния съд издръжка в размер на 300лв. месечно е завишена, тъй като на първо място липсват доказателства, че майката може да заплаща такава издръжка, не се е установило по делото и наличието на специфични нужди на детето, които да изискват издръжка над стандартния размер издръжка, която се присъжда от съда на дете на такава възраст. Съдът не е приел довода на ответника по делото, че следва да заплаща издръжка около минималния размер, тъй като няма доходи, тъй като възможностите на лицата, които дължат издръжка се определят от техните доходи, имотното им състояние и квалификация. Съдът е приел, че ответника получава доход, притежава и квалификация, която би и дала възможност да реализира поне средната за страната работна заплата и е определил размер на месечната издръжка от 200 лева. В. съд е приел, че така определената издръжка се дължи от влизане в сила на съдебното решение досежно родителските права и едва от този момент местоживеенето на детето е променено и оттогава родителят при когото то не живее и длъжен да заплаща определената от съда месечна издръжка. В тази насока съдът се е позовал на задължителната практика на ВКС - ППВС №5/1970г. т.17, ТР №11/69г., ОСГК на ВС. В изложението на касационните основания се сочи, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е разрешен от съда в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС – т.VІІ от ППВС №5/1970 г. Сочения правен въпрос е относно началния момент на дължимата издръжка тогава, когато от фактическа страна е установено, че претендиращия издръжката е започнал да упражнява фактически родителските права в един по-ранен момент от предявяването на иска за определяне на размер на издръжката, обективно съединен с иск за промяна на родителя, който да упражнява родителските права по отношение на детето на страните по спора. Съдът е приел, че определената издръжка се държи от влизане в сила на съдебното решение досежно родителските права и едва от този момент местоживеенето на детето е променено и оттогава родителят при когото то не живее и длъжен да заплаща определената от съда месечна издръжка. В това отношение не е налице противоречие със задължителна съдебна практика – т.VІІ от ППВС №5/1970 г., съгласно което когато детето се вземе от единия родител и се даде на другия, съдът служебно присъжда издръжка, т.е. с цитираното ППВС е прието също както и въззивният съд, че едва от момента на промяната на упражняването на родителските права, се дължи издръжка. С постановлението е прието, че момента за дължимост на издръжката е промяната по отношение на упражняването на родителските права, като не е прието, че издръжката се дължи от един по-ранен момент, независимо от момента на фактическото предаване на детето от единия родител на другия. В тази насока, освен цитираното постановление, е и трайната и последователна практика на ВКС. Втория правен въпрос е изцяло неотносим към спора, доколкото въззивният съд не е формирал правни изводи по него – при погасяване по давност на вземане с основание чл.149 СК, може ли да се предяви иск по чл.159 /?/ ЗЗД на отделно основание. Съдът не се е произнасял по подобен правен въпрос, който освен това е изцяло неотносим към спора, дори и да се касае за техническа грешка при изписването на чл.159 ЗЗД, касаещ правото на предпочитателно удовлетворение, или имащ предвид /от страна на касатора/, иск с правно основание чл.59 ЗЗД – неоснователно обогатяване. В тази насока не е налице и соченото противоречие с представените съдебни решения на ВКС, като касационно основание по допустимостта на касационното обжалване. По третия правен въпрос, касаещ възможността за изпълнението на съдебно решение при родител, задължен да изплаща издръжката и живеещ в държава, която не е ратифицирала Конвенцията за правата на детето, съдът не се е произнесъл от една страна, т.е. въпросът не е относим, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, а освен това касае не произнасянето на съда по съществото на спора, имащ за предмет дължимостта на издръжката, а касае изпълнението на решението, въпрос, който не е предмет на спора. По изложените съображения, не са налице сочените касационни основания и касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия