Определение № 9611 от 26.08.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2233/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по молба вх. №9680 от 20.06.2024 г. на „Водоснабдяване и канализация - Сливен“ ООД, подадена чрез пълномощник, за изменение на решение №6531 от 29.05.2024 г. по адм. д. №2233/2024 г. на Върховния административен съд (ВАС) в частта за разноските, присъдени на органа. В молбата дружеството сочи, че предвид реално извършената работа по делото и неговата фактическа и правна сложност, определеното в съдебния акт възнаграждение не отговаря на реалната и предоставена правна помощ и защита, която е била в значително по-голям обем. Претендира изменение на решението в частта за разноските, касаещи извършените разноски за адвокатско възнаграждение и иска присъждане на пълната сума, както е претендирана със списъка по чл. 80 ГПК. Ответникът ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма „Околна среда“ 2014-2020 г., чрез пълномощник, изразява становище за неоснователност на молбата за изменение на решението в частта за разноските по съображения, изложени в писмен отговор. Върховният административен съд намира искането за изменение на съдебния акт в частта за разноските за допустимо като подадено в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Разгледано по същество, то е неоснователно. С решение №6531 от 29.05.2024 г. по делото Върховният административен съд е оставил в сила решение №31 от 05.01.2024 г. по адм. д. № 321/2023 г. на Административен съд - Сливен и е осъдил Министерството на околната среда и водите да заплати на „Водоснабдяване и канализация - Сливен" ООД направените по делото разноски в размер на 15 000 лв. В хода на касационното производство от страна на касационния жалбоподател е направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на ръководителя на УО обоснова възражението с липсата на правна и фактическа сложност на делото. Позовава се на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. С решението съдът е приел, че искането на касационния ответник за присъждане на направените по делото разноски е основателно, но предвид защитимия материален интерес по делото, конкретната фактическа и правна сложност на спора, еднопосочната съдебна практика по първата нередност, както и приетите мотиви за незаконосъобразност на акта по отношение на втората нередност и проявената процесуална активност на пълномощника на страната в касационната фаза на съдебното производство, е приел, че в полза на дружеството следва да бъдат присъдени разноски в размер на 15 000 лв. При определяне размера на претендираните съдебни разноски е съобразено решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Предвид изложеното съдебният състав приема, че няма основания да измени решение №6531 от 29.05.2024 г. по адм. д. №2233/2024 г. по описа на Върховния административен съд в частта за разноските, поради следното: Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 144 АПК и с оглед направеното пред касационната инстанция възражение за прекомерност, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Размерът на адвокатското възнаграждение, по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв, следва да бъде справедлив и обоснован, и не по-нисък от предвиденото в наредба на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) - в случая Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1/2004 г.). Следователно следва да бъдат съобразени три обстоятелства при определяне дължимия размер на адвокатско възнаграждение: 1. то трябва да е справедливо; 2. обосновано и 3. да съответства на предвидения в съответната наредба минимум. По последния критерий е налице произнасяне на СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022, с което същият се приема, че чл. 101, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), във връзка с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите (какъвто е Висшият адвокатски съвет в България), би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС, като в тези случай следва да се провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Приетата наредба цели да се създадат гаранции за осигуряване на качествена адвокатска услуга, която да предлага подходяща защита на правата и интересите на страните в съдебното производство. В Наредбата обаче, както е посочил и СЕС, липсват критерии, въз основа на които да се прецени дали действително разписаните размери са справедливи и обосновани, съответно легитимната цел може да се постигне, като съдът сам прецени кой размер е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗАдв с оглед всички обстоятелства по делото, а не само спрямо материалния интерес, присъстващ като единствен ориентир в приетата от професионалната организация наредба. Материалният интерес на спора може да бъде индикация за степента на сложност на спора, но не би трябвало да се тълкува като единствен критерий за това. Съобразяването на всички други обстоятелства, характеризиращи делото, категорично обслужва по-добре интересите на страните, състоящи се в справедливо остойностяване на заплатеното от спечелилата страна. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че при определянето на размера на адвокатското възнаграждение, което по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв следва да бъде справедливо и обосновано, съдът следва да се ръководи от всички обстоятелства, свързани с конкретния обем и сложност на извършената дейност. В случая образуваното пред касационната инстанция производство предполага проверка на съдебното решение на Административен съд - Сливен, с което съдът се е произнесъл по законосъобразността на индивидуален административен акт, издаден на основание чл. 70, ал. 1, т. 9 ЗУСЕФСУ, за определяне на финансова корекция поради извършени нарушения на ЗОП. Спорът не е усложнен от фактическа страна и това се потвърждава от обстоятелството, че по делото е проведено само едно заседание, в което същото е обявено за решаване. Не са събирани доказателства и не е разменяна значителна кореспонденция между страните. Работата на адвоката на ответника по касационната жалба се изразява в изготвяне на отговор и явяване в едно съдебно заседание по спор, касаещ две нередности, като по отношение на първата е налице еднопосочна съдебна практика, а по отношение на втората е приета незаконосъобразност на акта. По изложените съображения възнаграждението за тази инстанция, което настоящият състав на Върховния административен съд намира за справедливо и обосновано, е в размер на 15 000 лв. За сравнение, дължимата държавна такса за този вид съдопроизводствена дейност и материален интерес е в размер на 1 700 лв. съгласно чл. 27, ал. 6 ЗУСЕФСУ. Тази стойност е израз на икономическите условия в страната, както и стремежа да не се възпрепятства достъпа до административно правосъдие, като същевременно се създават гаранции за по-бързо и ефективно правораздаване. Както е посочвал ВАС в аналогични съдебни актове, правосъдната функция на държавата е по искане и в интерес на гражданите и юридическите лица, а в същия интерес е и процесуалното представителство. Воден от горното и на основание чл. 248, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, Върховният административен съд