Определение № 235 от 15.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 900/2010 г.

Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Б. В. Н. и Н. Н. Н. срещу решение № 68 от 21.04.2010 г. по гр. д. № 107/10 г. на Апелативен съд гр. В. Търново в частта, в която исковете срещу тях са уважени. Касаторите считат че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Ответникът по касация Г. Д. С. не взема становище. ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С решение № 91 от 11.12.2009 г. по гр. д. № 75/09 г. Окръжен съд[населено място] е отхвърлил исковете на Г. С. срещу Б. Н. и Н. Н. по чл. 73 ал. 2 ЗС за заплащане на 14 611 лв., представляващи необходими строителни работи за запазване на имот, както и иска по чл. 74 ал. 1 ЗС за заплащане на 7 114 лв., представляващи направени в имота подобрения. Осъдил е Г. С. да заплати на Б. Н. и Н. Н. 4 610 лв. представляващи обезщетение за ползуване на имота. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение. Постановил е ново решение, с което е осъдил Б. Н. и Н. Н. да заплатят на Г. С. 9 388 лв. необходими разноски за запазване на имота и 7 114 лв. разноски за извършени подобрения. Оставил е в сила решението в останалата му обжалвана част. Установено е по делото, че с нот. акт № 125 от 25.10.1994 г. Б. Н. и Н. Н. продали на Г. С. парцел VІІ-40 в кв. 5 по плана на[населено място] и построената в него вила. Договорът бил прогласен за нищожен на основание чл. 26 ал. 2 ЗЗД с влязло на 09.11.2006 г. в сила решение. Във връзка с поява на свлачище, през 1997 г. била наложена строителна забрана в свлачищните райони, а от 2002 г. и за обитаване на вилните сгради в зоната в която се намира процесния имот. Не се спори, че ищецът е във владение на имота, както че не е имал разрешение от М. за извършване на строителни работи в имота. С гласни доказателства и експертизи било установено, че С. извършвал действия за запазване на имота и подобрения в сградата. За да уважи частично иска по чл. 73 ал. 2 ЗС съдът приел, че укрепването не било в нарушение на заповедта от 1997 г., тъй като тя касаела извършване на ново строителство. За да уважи иска по чл. 74 ал. 1 ЗС съдът приел че се касае за действия на недобросъвестен владелец, затова присъдил по-малката сума между направените разноски и увеличената стойност на имота вследствие на подобренията. Приел е също така, че насрещният иск за обезщетение по чл. 73 ЗС не е погасен по давност, тъй като давностният срок е пет, а не тригодишен. Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Специфичен за делото, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона, е винаги този който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В изложението е формулиран въпрос дали следва да се заплаща незаконно строителство, тогава, когато собствениците не желаят тяхното запазване. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК - противоречие с т. 7 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/74 г. в което е прието, че подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат, освен ако собственикът на имота желае да ги запази. При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че не е налице соченото основание за допустимост на касационно обжалване. Формулираният въпрос е неотносим към спора, тъй като не е бил поставен и не е бил разгледан в решението на въззивния съд. А и в случая не се касае за незаконен строеж който трябва да бъде премахнат. Предявения иск е за заплащане на действия по запазване на съществуваща законно построена сграда и за подобрения в нея. По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не следва да се допусне до касационно обжалване. Водим от горното, съдът