Определение № 333 от 02.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 31/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Д. К. Г., чрез процесуалният й представител адв. С, срещу определение № 3601/26.10.2009 г., по ч.гр.д. № 2141/2009 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната й жалба с вх. № 34127/14.10.2009 г. срещу определение № 9194/17.06.2009 г., по гр.д. № 1681/2009 г., на ВРС, 35-ти с-в, с което е прекратено производството по делото като образувано по недопустим иск. Касаторката се позовава като основание за допускане на касационния контрол на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: спазени ли са съответните процесуални предпоставки, вкл. и абсолютната такава за наличие на правен интерес от предявения от нея положителен установителен иск, и дали кмета на общината е ответник по делото. Ответникът по частната касационна жалба – О. Д. чифлик, в подадения от него в срок писмен отговор, моли същата да бъде отхвърлена, по подробно изложени съображения. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: На първо място, касаторката не е формулирала същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който произнасянето от страна на ВКС да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По същество тя смесва основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт, като в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК са изложени доводи за неправилност на последния (чл. 281, т. 3 от ГПК – на който тя се позовава непрекъснато в изложението си по частната касационна жалба), но с аргументация по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Т.е. неправилност на определението, отмяната на което е от значение за установяване на практика по точното прилагане на закона и развитието на правото. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. На второ място, както бе посочено по-горе, касаторката се е позовала на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съгласно което на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В частната касационна жалба, освен че не е възпроизведен законовия текст, не е обосновано и самото основание, т.е. какво е значението на поставения от касаторката „процесуалноправен въпрос” за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение