Определение № 1182 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 301/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. Г., чрез неговия пълномощник адв. Ев. М. от АК-С., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 290/16.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 387/2022 г. по описа на Окръжен съд-Сливен, ІІ въззивен граждански състав, с което е потвърдено Решение № 589/20.07.2022 г., постановено по гр. д. № 128/2022 г. по описа на РС-Сливен, с което са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на паричните притезания, удостоверени в издадената на 25.06.2021 г. Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - по ч. гр. д. № 2409/2021 г. по описа на РС-Сливен, 10 състав, както следва: 1) 11474,79 евро, представляваща остатъчната главница (усвоения кредит) по Договор за потребителски кредит от 25.05.2011 г. и Договор за поръчителство от 25.05.2011 г., ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение - 24.06.2021 г., до окончателното ѝ заплащане; 2) 645,36 евро – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 24.06.2018 г. до 12.03.2020 г.; 3) 376,11 евро – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г.; 4) 104 евро - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 14.03.2020 г. до 25.05.2020 г.; 5) 2557,07 евро – мораторна неустойка (просрочена наказателна лихва), изтекла за периода от 24.06.2018 г. до 12.03.2020 г. и 6) 2297,99 евро - мораторна неустойка (просрочена наказателна лихва), изтекла за периода от 14.05.2020 г. до 23.06.2021 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и в противоречие с правилата на логическото мислене, което е довело до неговата необоснованост, вкл. и по отношение на момента, в който е настъпила изискуемостта на главното парично задължение по процесния договор за банков кредит. Счита, че макар страните по кредитното правоотношение да са постигнали съгласие, че действието на договора за кредит да е до 25.05.2021 г., съгласно клаузите, уговорени в чл. 29 и чл. 30 от това съглашение, и при съобразяване на обстоятелството, че длъжниците са преустановили плащането по кредитното правоотношение през 2011 г., на 26.11.2011 г. (след изтичане на 150 дни, т.е. 5 месеца от незаплащане на съответната погасителна вноска) е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, поради което уреденият в чл. 147 ЗЗД 6-месечен преклузивен срок е изтекъл на 26.04.2012 г., от който момент е прекратено акцесорното задължение на поръчителя – ответник в настоящото исково производство (кредиторът е подал заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК едва на 23.06.2021 г.). Развива подробни правни съждения относно неприложимостта на тълкувателните разяснения, дадени с ТР № 5/21.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2019 г., ОСГТК и ТР № № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК – те били релевантни при обявяване на кредита за предсрочно изискуем въз основа на упражнено от кредитора потестативно право (правна възможност по чл. 29 от кредитния договор), но не и при автоматично превръщане на разсроченото главно парично задължение в предсрочно изискуемо при изтичане на 150 дни от настъпване изискуемостта на съответната погасителна вноска (съгласно клаузата на чл. 30 от договора за банков кредит). Именно като не е съобразил действителното съдържание на уговорката по чл. 30 от кредитния договор и не е приложил постулатите на тълкувателните решения в смисъла, който поддържа касаторът, въззивният съд не е приложил законосъобразно материалния закон. Оспорва и правния извод на окръжния съд, че погасителната давност по отношение на включените в съответната анюитетна погасителна вноска възнаградителни лихви започва да тече не от нейната изискуемост, а едва от изтичането на действието на кредитния договор. В този смисъл, поддържа, че разрешението, дадено в ТР № 5/21.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2019 г., ОСГТК, е относимо единствено до тълкуването на правната норма, уредена в чл. 147 ЗЗД, но и не и по отношение на давностните срокове по чл. 110 ЗЗД, във вр. с чл. 114 ЗЗД, съгласно които погасителната давност започва да тече от изискуемостта на всяка месечна вноска. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът обосновава със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: 1. „Кога настъпва предсрочната изискуемост на банков договор за заем, ако има клауза за автоматична предсрочна изискуемост?“ и 2. „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“. Твърди, че по двата въпроса е налице противоречие в съдебната практика, като по същество поддържа несъгласие с тълкувателните разяснения, дадени по т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК и ТР № 5/21.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2019 г., ОСГТК. Според касатора не е допустимо чрез тълкувателни решения да се преодолее постигнатото съгласие между страните, тъй като договорите имат характер на частен закон между страните, в случай че не противоречат на законите и добрите нрави. В този смисъл, заявява съгласие с изразеното особено мнение по ТР № 5/2019 от 21.01.2022 г. на ВКС. Уредената в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка за допускане на въззивното решение до касационното обжалване касаторът обосновава с твърдението за наличие на противоречива съдебна практика, поради което решаването на настоящия казус ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът не е изложил конкретни правни доводи защо счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на СЕС, като не посочва и конкретни техни актове. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото исково производство не съществува спор относно пораждането на процесното кредитно правоотношение (вкл. размера на усвоения кредит и извършените плащания по него), като възникналите по него договорни задължения на кредитополучателя са обезпечени чрез сключен договор за поръчителство между кредитора и ответника. Изяснил е, че спорът се съсредоточава по следните два правни въпроса: 1) в кой момент е настъпил падежът на предявените спорни правни задължения (и трябва ли съдът да съобрази клаузата на чл. 30 от договора за банков кредит, съобразно която предсрочната изискуемост настъпва автоматично, без да е необходимо уведомяването на длъжника за обявяването ѝ от кредитора), при неплащане на определен брой вноски и 2) от кой момент започва да тече „погасителната давност по чл. 147 ЗЗД“ (очевидно окръжният съд е имал предвид преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД). Съдът е счел, че и по двата материалноправни въпроса е формирана задължителна съдебна практика, която е взета предвид и при постановяване на първоинстанционното решение. Отговаряйки на първия от тях, съдът е съобразил тълкувателните разяснения, дадени по т. 18 от ТР 4/2013г. по тълк. д. № 4/2013 г. – „за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост“. По втория материалноправен въпрос съдът е отговорил отново чрез прякото позоваване на ТР № 5/21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГКТ на ВКС - „при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Макар и поставени абстрактно, като са и от значение за изхода на делото (включени са в предмета на спора и са обусловили волята на съда), касационно обжалване на въззивното решение не трябва да бъде допускано по поставените два материалноправни въпроса, тъй като не е доказано възникването на уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна процесуална предпоставка – самият касатор заявява, че те са решени в съответствие, а не в противоречие с тълкувателните разяснения, дадени по т. 18 от ТР 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. и по ТР № 5/21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГКТ на ВКС. Тълкувателните решения се приемат от всички съдии, участвали в съответното Общо събрание на колегиите при ВКС, вкл. и от тези, които са обосновали своето несъгласие с мнозинството в особено мнение, поради което на основание чл. 130, ал. 2 ЗСВ те са задължителни за всички правоприлагащи органи. Дори и някои съдии, които са участвали в съответното Общо събрание на колегиите при ВКС да са обосновали своето различно правно становище в особено мнение, то не само не е задължително за съда, но не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в какъвто смисъл са поддържаните правни доводи от касатора. Даденото разрешение от въззивния съд по приложението на материалноправните норми, уреждащи момента на настъпване на предсрочната изискуемост на разсроченото главно парично задължение, включено в съответните месечни погасителни вноски, респ. регламентиращи момента, от който започва да тече уреденият в чл. 147 ЗЗД преклузивен 6-месечен срок, изцяло е съобразено с тълкувателните постановки по т. 18 от ТР 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. и по ТР № 5/21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГКТ на ВКС. Тъй като по поставените материалноправни въпроси вече е формирана задължителна съдебна практика, въззивното решение не може да бъде допуснато и при допълнителната процесуална предпоставка, регламентирана в правната норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът само бланкетно е посочил допълнителната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – поставените правни въпроси да са решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Както бе изяснено, те са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика, която не противоречи на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Макар и в касационната жалба касаторът да е навел касационен довод за неправилност на въззивното решение с правното съждение, че погасителната давност по отношение на включените в съответната анюитетна погасителна вноска възнаградителни лихви започва да тече не от изтичането на действието на кредитния договор, а от изискуемостта на конкретната погасителна вноска, той не е поставил съответен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и в приложение на тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, настоящият съдебен състав не може да го изведе както от правните доводи в касационната жалба, така и от изложението към нея. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд