Определение № 1451 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2862/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 315161/12.12.2022 г., подадена от Б. П. С., чрез адвокат Н. И., срещу решение № 263359 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 1325/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено изцяло решение № 78989 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 28350/2016 г. на Софийски районен съд, като вместо това въззивният съд е признал за установено по предявените от Л. Х. П., Х. И. П. и И. И. П.-Г., конституирани с определение от 13.11.2020 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 227 ГПК, в качеството на наследници по закон на починалия първоначален ищец И. И. П., срещу Б. П. С. искове с правно основание чл. 108 ЗС, че Л. Х. П., Х. И. П. и И. И. П.-Г. са собственици по приращение на общо 1/3 ид.ч. от недвижим имот, а именно: апартамент № *, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, [населено място], Столична община, област София, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място]. [улица], ет. *, aп. *, разположен в жилищна сграда с магазин, надземен и подземни гаражи, изградена в „груб строеж“ в урегулиран поземлен имот, целият с площ от 509 кв.м, който имот съгласно действащия подробен устройствен план представлява урегулиран поземлен имот *-* от кв. 24 по плана на [населено място], със застроена площ на апартамента от 51.61 кв.м, състоящ се от: входно антре, спалня, дневна-трапезария с кухненски бокс, баня, тоалетна, балкон, при граници: стълбище, улица, двор, апартамент № *, заедно с мазе № * в сутерена на сградата на кота -3.00 м, с площ от 9.31 кв.м, при граници: мазе № *, двор, калкан, мазе № *, коридор, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху УПИ *-* от кв. 24 по плана за [населено място], и е осъдил, на основание чл. 108 ЗС, Б. П. С. да предаде на Л. Х. П., Х. И. П. и И. И. П.-Г. владението върху гореописания недвижим имот. Въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба и уточнителна молба към нея от 09.02.2018 г. ищецът И. И. П. твърди, че на основание чл. 92 ЗС е съсобственик на 1/3 ид.ч. от недвижим имот, представляващ описания по-горе апартамент № *, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Сочи, че въз основа на два договора за покупко-продажба на недвижим имот, обективирани в нот. акт № 106, том IV, нот. д. № 692 от 09.03.1931 г. и в нот. акт № 1291, том XI, нот. д. № 2030 от 20.06.1931 г., наследодателите му - Х. М. В. (дядо) и И. П. А. (баща), са придобили собствеността върху празно дворно място, цялото с площ от 966 кв.м, представляващо парцел *-* от кв. 17 по регулационния план на [населено място]. С последващ договор за доброволна делба от 26.09.1959 г. наследниците на дядото на ищеца - Х. М. В., разпределили помежду си притежаваните от общия им наследодател имоти, като съгласно т. 5 от договора в изключителен дял на майката на ищеца - Й. Х. П., било поставено дворно място, парцел * в кв. 23 по плана на [населено място], с площ от 960 кв.м. Така посоченият имот бил отчужден за нуждите на Българската патриаршия „Св. Синод“ и впоследствие със заповед № РД-43-86/08.03.1995 г. бил възстановен на наследниците на И. П. А. и Й. Х. П., а именно: Б. И. П., В. И. П. и ищеца И. И. П.. С договор за покупко-продажба от 31.07.1998 г., обективиран в нот. акт № 179, том ХLІ, нот. д. № 10213/1998 г. на нотариус И. Н., наследниците Б. И. П., В. И. П. и И. И. П. прехвърлили на Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т. Н. И. собствеността върху дворно място, находящо се в [населено място], съставляващо парцел * за имот с пл. № * от кв. 24 по плана за [населено място], и дворно място, находящо се в [населено място], съставляващо парцел * от имот с пл. № * от кв. 24 по плана на [населено място], срещу насрещно задължение на купувачите да изградят за всеки от продавачите по един апартамент в готов вид, с площ от 109 кв.м, съгласно одобрен архитектурен проект. Поради неизпълнение на поетото от купувачите задължение, продавачите инициирали гр. д. № 1522/2005 г. по описа на Софийски градски съд, което приключило с постановяване на решение № 97 от 13.01.2009 г., с което, на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, бил развален договорът за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 179, том ХLІ, н. д. № 10213/1998 г. на нотариус И. Н., в частта относно прехвърлянето на дворното място, находящо се в [населено място], цялото с площ от 509 кв.м, съставляващо парцел * за имот с пл. № * от кв. 24 по плана на [населено място], и на основание чл. 108 ЗС купувачите Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т. Н. И. били осъдени да предадат собствеността и владението на гореописания имот на Б. И. П., В. И. П. и И. И. П., респ. на законните наследници на тези от тях, които са починали. Ищецът твърди, че в хода на производството по гр. д. № 1522/2005 г. по описа на СГС Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т. Н. И. са извършвали строителни дейности в гореописаното дворно място, съставляващо парцел * за имот с пл. № * от кв. 24 по плана на [населено място], и с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10.06.2011 г., обективиран в нот. акт № 136, том II, рег. № 6232, нот. д. № 279/2011 г., последните са прехвърлили на ответницата Б. П. С. собствеността върху апартамент № 4, находящ се в изградена в съсобственото на ищеца дворно място сграда. Счита, че доколкото с влязлото в сила решение по гр. д. № 1522/2005 г. по описа на СГС е бил развален договорът за покупко-продажба, въз основа на който праводателите на ответницата са се легитимирали като собственици на имот с пл. № * от кв. 24 по плана на [населено място], построеното върху този имот, вкл. апартамент № *, представлява собственост на съсобствениците на дворното място по силата на приращението, вкл. на ищеца. Предвид така изложеното, И. П. моли съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че е собственик на 1/3 ид.ч. от апартамент № * (подробно индивидуализиран по-горе), и да осъди ответницата да му предаде владението върху целия недвижим имот. Поддържа, че считано от 10.06.2011 г., ответницата владее спорния имот без правно основание, поради което дължи заплащане на обезщетение за лишаването на ищеца от ползването на съсобствения му имот за периода от 10.06.2011 г. до датата на депозиране на исковата молба - 30.05.2016 г., в размер на сумата от 6000 лв., ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното плащане. С отговора на исковата молба Б. П. С. е оспорила исковете като неоснователни. Твърди, че гр. д. № 1522/2005 г. на СГС е имало за предмет иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба на дворно място с площ от 509 кв.м, но в хода на същото не е разглеждан спор относно постройките в дворното място. Сочи, че на 11.01.2008 г. е било издадено разрешение за строеж на праводателите й Ц. И. Ц. и Т. Н. И. за изграждане на жилищна сграда с магазини, надземни и подземни гаражи, която съгласно удостоверение за степен на завършеност, издадено от СО - район „Б.“, е била завършена до „груб строеж“ на 03.05.2011 г. На 25.06.2012 г. СО, Дирекция „Общински строителен контрол“ издала удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежа в УПИ * от кв. 24 по плана на [населено място], като във всички издадени книжа именно ответницата била посочена за собственик на апартамент № *. Съдът е съобразил, че като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че Б. П. С. владее апартамент № *. Софийски градски съд е приел за установено следното от фактическа страна: Съгласно нот. акт № 106, том IV, дело № 692/1931 г. от 09.03.1931 г. на нотариус при Софийски окръжен съд и записка за неговото вписване, Б. С. С. е продал на Х. М. В. собственото си празно място в [населено място], С., съставляващо половината идеална част от общо пространство с площ от 996 кв.м, което място образува парцел *-* от кв. 17 по регулационния план на [населено място], срещу заплащане на цена в размер на 30 000 лв. Съгласно нот. акт № 129, том *, дело № 2030/1931 г. от 20.06.1931 г. на нотариус при Софийски окръжен съд, ведно със записка за неговото вписване, М. Т. Г., лично и в качеството на баща на непълнолетните С., В., З. и Ж. М. Т., е продал на И. П. А. собственото си празно място в [населено място], С., съставляващо половината идеална част от общо пространство с площ от 996 кв.м, което място образува парцел *-* от кв. 17 на регулационния план на [населено място], срещу заплащане на цена в размер на 37 350 лв. И. П. А. е починал на 04.03.1947 г., като е оставил за свои наследници: Б. И. П. - син, И. И. П. – син, В. И. П. - дъщеря, и Й. Х. П. - съпруга. Х. М. В. е починал на 28.12.1953 г., като е оставил за свои наследници: Й. Х. П. – дъщеря, Х. Х. М. - син, Н. Х. С. – дъщеря, О. Х. Г. – дъщеря, М. Х. М. – син, и Е. Х. В. - съпруга. С договор за доброволна делба от 26.09.1959 г. наследниците на Х. М. В. са постигнали съгласие помежду си за разпределение на притежаваните от наследодателя им имоти. Съгласно т. 5 от договора Й. Х. П. получава в свой дял дворно място, парцел *-* в кв. 23 по плана на [населено място], София, с площ от 960 кв.м съгласно скица, и 860 кв.м съгласно удостоверение на Община с. Банкя, София. Подписите на съделителите са нотариално заверени. Й. Х. П. е починала на 06.01.1984 г., като е оставила за свои наследници: Б. И. П. - син, И. И. П. – син, и В. И. М. - дъщеря. Със заповед за отмяна на отчуждаване на недвижим имот № РД-43-86/08.03.1995 г. е отменено отчуждаването на имот пл. № *, кв. 24, находящ се в [населено място], [улица] - собственост на Б. И. П., И. И. П. и В. И. П.. Съгласно приложената заповед, описаният имот е бил отчужден с решение на ИК на СНС № 23/28.11.1986 г. за нуждите на Българската патриаршия „Св. Синод”, но мероприятието, за което е бил отчужден, не е реализирано. По делото е представена искова молба, вписана в Служба по вписванията през 2005 г., том ІІI, № 165, с която е сезиран Софийски градски съд с искове с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС за разваляне на договор за покупко-продажба на парцел * и парцел * за имот с пл. № * от кв. 24 по плана на [населено място], обективиран в нот. акт № 179/1998 г. на нотариус И. Н., и за осъждане на ответниците да предадат владението върху горепосочените имоти. С решение № 97/13.01.2009 г. по гр. д. № 1522/2005 г. по описа на Софийски градски съд предявеният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е частично уважен, като съдът, на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, е развалил договора за покупко-продажба от 31.07.1998 г., обективиран в нот. акт № 179, том XLI, нот. д. № 10213/1998 г., в частта относно прехвърлянето на дворното място, находящо се в [населено място], цялото с площ от 509 кв.м, съставляващо парцел * за имот № * от кв. 24 по плана на [населено място], с неуредени сметки по регулация за 19 кв.м, като е отменил, на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.), нот. акт № 179, том XLI, нот. д. № 10213/1998 г. по отношение на описания имот, и на основание чл. 108 ЗС е осъдил Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т. Н. И. да предадат собствеността и владението на дворното място, находящо се в [населено място], цялото с площ от 509 кв.м, съставляващо парцел * за имот № * от кв. 24 по плана на [населено място], с неуредени сметки по регулация за 19 кв.м, на ищците И. И. П. и наследниците на Б. И. П. и В. И. П.. С решението са отхвърлени исковете за разваляне на договора и за предаване на владението по отношение на другия имот - по б. „А” от нотариалния акт - дворно място, находящо се в [населено място], с площ от 487 кв.м, съставляващо парцел *, за имот пл. № * от кв. 24 по плана на [населено място]. Съгласно мотивите на цитираното решение, с процесния договор за покупко-продажба от 31.07.1998 г., обективиран в нотариален акт № 179, том XLI, нот. д. № 10213/1998 г. на нотариус И. Н., непредставен по делото, е била прехвърлена в полза на Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т. Н. И. собствеността върху дворно място от 487 кв.м, съставляващо парцел * - с неуредени сметки по регулация за 18 кв.м, и дворно място от 509 кв.м, съставляващо парцел *, с неуредени сметки по регулация за 19 кв.м, находящи се в [населено място], за имот с пл. № * от кв. 24 по плана за [населено място], срещу задължение на купувачите да построят върху прехвърления имот по един апартамент на продавачите в готов вид, с площ от около 109 кв.м. Решението е влязло в сила на 12.09.2014 г., сьгласно отбелязването. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № *, том II, рег. № 6232, дело № 279/2011 г. на нотариус М. И. на 10.06.2011 г. Ц. И. Ц., действащ лично и като пълномощник на М. М. Ц., и Н. И. Ц. са продали на Б. П. С. процесния апартамент № *, ведно с мазе № *, и съответните идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху гореописания урегулиран поземлен имот, както и гараж № *, с площ от 21.78 кв.м, срещу заплащане на обща цена в размер на 14 600 лв. С отговора на исковата молба са ангажирани като писмени доказателства: разрешение за строеж № 07/11.01.2008 г., издадено от гл. архитект на район „Б.“, в полза на Ц. И. Ц. и Т. Н. И.; удостоверение за степен на завършеност на строеж от 29.01.2010 г., издадено от Столична община – район „Б.”, с което се удостоверява, че в УПИ *-*, кв. 24, по плана на [населено място], собственост на Ц. И. Ц., Н. И. Ц. и Т. Н. И., е изградена жилищна сграда до ниво „груб строеж“, за която е издадено горепосоченото разрешение за строеж; удостоверение № 657/25.06.2012 г., издадено от Дирекция „Общински строителен контрол“ към Столична община, за въвеждане в експлоатация на „подземни гаражи към съществуваща жилищна сграда“, находяща се в ПИ *-*, кв. 24, по плана на [населено място]; договор за прехвърляне на собственост по реда на § 8, ал. 2, т. 1 и ал. 3 ЗУТ от 31.03.2011 г., по силата на който Столична община прехвърля на Ц. И. Ц. правото на собственост върху подробно индивидуализиран имот, представляващ реална част от поземлен имот без номер, с площ от 19 кв.м. След дадени указания от първоинстанционния съд, по делото е представена искова молба вх. № 11561/13.04.2005 г., вписана в Служба по вписванията през 2005 г., том III, № 165, с която е сезиран Софийски градски съд с иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, както и решение № 97/13.01.2009 г. по гр. д. № 1522/2005 г. на СГС, с което така предявеният иск е бил частично уважен, като съгласно отбелязване върху решението, то е влязло в сила на 12.09.2014 г. Ищецът не е ангажирал доказателства за отбелязване на решението на СГС в книгите по вписванията в изпълнение на дадените му указания. По делото е представено удостоверение за семейно положение изх. № РСТ19-УГ01-1211/27.02.2019 г., от което е видно, че Б. П. С. е неомъжена. Ищецът И. И. П. е починал на 08.11.2019 г. (след приключване на устните състезания пред СРС), като е оставил за свои наследници по закон следните лица: Х. И. П. (син), И. И. П.-Г. (дъщеря) и Л. Х. П. (съпруга). Последните са конституирани по делото по реда на чл. 227 ГПК, на мястото на първоначалния ищец, с определение на Софийски районен съд от 13.11.2020 г. Въззивният съд е съобразил мотивите на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените ревандикационни искове. Съгласно тези мотиви, предвид липсата на доказателства за отбелязване, съобразно предвиденото в чл. 115, ал. 2 ЗС, на решение № 97/13.01.2009 г. по гр. д. № 1522/2005 г. на СГС, с което предявеният от ищеца И. И. П. и трети за настоящото производство лица иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е частично уважен по отношение на праводателите на Б. П. С., посоченото решение е непротивопоставимо на последната, като трето лице, което е придобило права преди вписване на исковата молба за разваляне на правното основание, послужило за удостоверяване на собствеността на процесния имот от нейните праводатели. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е направил следните правни изводи: Спорен по същество във въззивното производство е въпросът за действието на вписаната искова молба по предходно предявен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, при липса на ангажирани по делото доказателства постановеното по този иск съдебно решение, с което са отречени правата на праводателите на ответницата, да е било отбелязано съобразно предвиденото в чл. 115, ал. 2 ЗС. Софийски градски съд е посочил, че не споделя изводите на първоинстанционния съд за непротивопоставимост на решение № 97/13.01.2009 г. по гр. д. № 1522/2005 г. на СГС на Б. С. поради неотбелязване на влязлото в сила решение, с което частично е бил уважен искът с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, с предмет разваляне на договора за покупко-продажба, с който ищецът (и другите сънаследници Б. И. П. и В. И. П.) е прехвърлил собствеността върху УПИ *-* от кв. 24 по плана на [населено място] (понастоящем поземлен имот с идентификатор ***), на праводателите на ответницата. Изложил е, че съгласно правилото на чл. 114, ал. 1, б. „а“ ЗС, когато вписването на исковата молба е предвидено с изрична разпоредба на закона, то произвежда спрямо трети лица действието, посочено в същата разпоредба. При липса на такава разпоредба, вписването има значение, само за да даде гласност на съдебния спор относно имота. Второто изречение на тази разпоредба има предвид чисто оповестителното действие на вписването, което се изчерпва с това. че на третите лица се дава само възможност да узнаят за спора относно имота и да го съобразят в отношенията си със страните по него. При него не възниква противопоставимост на вписания акт спрямо трети лица. Първото изречение на разпоредбата урежда оповестително-защитното действие на исковата молба, което изрично е предвидено и в чл. 114, ал. 1, б. „б“ и б. „в“ ЗС. При него възниква противопоставимост на твърдяното с исковата молба право на ищеца по отношение на трети лица, придобили права върху имота след извършеното вписване. Тази противопоставимост се отнася до онези трети лица, които са придобили права върху имота, конкуриращи правата на ищеца по вписаната искова молба, но не и до третите лица, които придобиват права върху имота от самия ищец. Разпоредбата на чл. 114, б. „а“ ЗС, във вр. с чл. 115 ЗС предвижда отбелязване на препис от влезлите в сила решения, постановени по исковите молби, за които е предвидено вписване, като правната последица от липсата на отбелязан препис в шестмесечния преклузивен срок по чл. 115, ал. 2 ЗС е загубване на действието на вписаната искова молба. В процесната хипотеза действително не се установява отбелязване на решението на Софийски градски съд по гр. д. № 1522/2005 г. в шестмесечния срок от влизането му в сила, поради което несъмнено не е спазено предвиденото в чл. 115 ЗС правило. Липсата на отбелязване на решението обаче не може да измести обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното съдебно решение по предявения иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, тъй като в случая Б. П. С. няма качеството на трето лице по смисъла на закона, а има качеството на частен правоприемник на спорното право в хода на висящ процес съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 1 ГПК (исковата молба по предявения иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е вписана 2005 г., договорът за покупко-продажба, въз основа на който ответницата се легитимира като собственик на спорния апартамент № *, е сключен на 10.06.2011 г., а решението на СГС е влязло в сила на 12.09.2014 г.), и като такава тя е участвала в производството по разваляне на договора посредством нейния процесуален субституент (прехвърлителите по договора за покупко-продажба - нейни праводатели), доколкото не е изразила воля да встъпи в процеса като подпомагаща страна, каквато възможност й се предоставя от закона съгласно чл. 226, ал. 2, изр. първо ГПК. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС в този смисъл, съгласно която въпреки неотбелязването на решението ответникът не може да противопостави придобитите от него вещни права, тъй като той е обвързан от правните последици на влязлото в сила съдебно решение съгласно чл. 226, ал. 1 ГПК, с което са отречени тези права на неговите праводатели. Визирал е решение № 631/23.11.2009 г. по гр. д. № 247/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., с което е прието, че вписването на искова молба има оповестително-защитно действие само по отношение на придобитите вещни права от трети лица от същия праводател, но приобретателят на права от ответник по вписана искова молба, чиито права са отречени чрез уважаване на иска, няма това качество, а се явява частен правоприемник на спорното право и ако е придобил правата си в хода на висящия процес, той е обвързан от силата на пресъден о нещо на решението, постановено срещу неговия праводател. Въз основа данните по делото и разпоредбата на чл. 226 ГПК въззивният съд е направил извод, че в случая ответницата по иска, като приобретател в хода на процеса при вписана искова молба, е обвързана от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 1522/2005 г. на СГС, т.е. след като правата на нейните праводатели - на собственост върху УПИ *-*, кв. 24 по плана на [населено място] и правото да построят в него жилищна сграда, са отречени с решението на СГС, те не могат да й прехвърлят правото на собственост върху построения апартамент № *. Предвид изхода на спора по гр. д. № 1522/2005 г. на СГС, построеното върху УПИ *-*, кв. 24 по плана на [населено място] се явява реализирано без правно основание, поради което и на основание чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, в този случай - собствениците на земята Б. И. П., В. И. П. и И. И. П. и наследниците на починалите от тях, сред които Л. Х. П., Х. И. П. и И. И. П. Г., конституирани на мястото на починалия първоначален ищец И. И. П., са съсобственици и на постройките в УПИ *-*, кв. 24 по плана на [населено място], в това число и на процесния апартамент № *, при равни квоти от по 1/3 за всеки от тримата наследници Б. И. П., В. И. П. и И. И. П. (т.е. наследниците на ищеца притежават общо 1/3 ид.ч. от спорния имот). За пълнота въззивният съд е посочил, че намира за неоснователно въведеното пред Софийски районен съд възражение, че ищецът не е придобил по приращение собствеността върху 1/3 ид.ч. от процесния имот. Визирал е, че като основание за това се посочва сключеният между Ц. Ц. и Столична община договор за покупко-продажба № РД-561-41/31.03.2011 г., съгласно който предмет на сделката представляват общински недвижими имоти, находящи се в [населено място], Район „Б.“, м. „Б.“, кв. 24, съставляващи реална част от поземлен имот без номер, с площ от 19 кв.м, при граници: улица, УПИ *-*, с площ от 509 кв.м, и реална част от поземлен имот без номер, с площ от 18 кв.м, при граници: улица, УПИ *-*, придаваем по одобрен регулационен план със заповед № РД-50-68/27.09.1999 г. към урегулиран поземлен имот *-*, с площ от 487 кв.м. Предвид установения предмет на този договор, съдът е посочил, че не установява идентичност между посочените поземлени имоти, предмет на договора за покупко-продажба, и процесния апартамент № *. При така изложеното, и доколкото по делото не са наведени твърдения и ангажирани доказателства за наличие на друго правно основание за владение или държане на процесния апартамент, извън договора за покупко-продажба от 10.06.2011 г., обективиран в нот. акт № 136, том ІІ, peг. № 6232, дело № 279/2011 г., въззивният съд е намерил, че са налице всички предпоставки на чл. 108 ЗС за уважаване на ревандикационната претенция. По отношение възможността съсобственикът на една вещ, независимо от обема на неговите права върху нея, да я ревандикира изцяло от трето на съсобствеността лице, въззивният съд изцяло е споделил правните изводи на първоинстанционния съд в тази им част и по силата на чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на СРС. Визирал е, че в случая обстоятелството, че ответницата не е съсобственик на спорния недвижим имот, притежанието на 1/3 ид.ч. от собствеността върху него от ищците, както и липсата на правно основание, на което ответницата да държи имота, в съвкупността си обосновават правото на ищците да поискат предаване на владението върху целия апартамент № *, а не само предаване на владението до размера на притежаваните от тях права. Софийски градски съд е приел, че не дължи произнасяне по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради липса на диспозитив по него в решението на СРС и липсата на искания за допълването му. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: 1. Какво е значението на отбелязването по вписана искова молба в Службата по вписванията при постановено и влязло в сила решение; 2. Ако купувачът купува имот, за който има данни, че е бил спорен, но съдебното решение не е отбелязано върху вписаната искова молба в законния шестмесечен срок, вписаната искова молба продължава ли своето действие. Твърди, че при положение, че вписването на исковата молба е загубило своето действие поради неотбелязване на влязлото в сила решение, тя се явява добросъвестен купувач. Не сочи практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното: Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Първият въпрос от изложението е формулиран твърде общо и без отчитане на конкретните съображения, изложени от въззивния съд, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Като ирелевантен следва да бъде определен и вторият въпрос. Освен това той е формулиран при становище на жалбоподателката, че при неотбелязване на съдебното решение в законния шестмесечен срок, вписването на исковата молба губи своето действие (чл. 115, ал. 2, изр. второ ЗС), като в този смисъл е и приетото от СГС, но последният, за да уважи ревандикационния иск, се е позовал на разпоредбите на чл. 226 ГПК. Б. С. не е и конкретизирала на кое конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се позовава; не е визирала задължителна практика на ВС и ВКС и практика на ВКС, респ. актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с които въззивното решение да влиза в противоречие, нито се е обосновала, че формулираните от нея въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият съд счита, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - за проверка дали въззивното решение не е очевидно неправилно, предвид направените от въззивния съд изводи, че придобилият вещни права, в качеството на частен правоприемник, в хода на висящ процес по иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното решение на основание чл. 226 ГПК, независимо дали решението е отбелязано съгласно изискването на чл. 115, ал. 2 ЗС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,