Определение № 863 от 29.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1461/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. Д. К., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Б. Х., против решение № 1593 от 12 декември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 1385/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта му, с която е отменено решение № 1193 от 25 март 2016 г., постановено по гр.д. № 8745/2015 г. по описа на районния съд в [населено място] за осъждането на Д. А. Н. с адрес в [населено място], да заплати на К. сумата в размер на 2000 лева, представляващи разликата над 6000 лева до сумата от 8000 лева обезщетение за неимуществени вреди за причиняване на средна телесна повреда – счупване на дясна ключица с разместване на фрагменти към външния полюс, както и законната лихва от предявяването на иска, ведно с лихвата за забава от датата на увреждането за сумата от 610,94 лева, представляваща разликата над 1832,79 лева до 2443,72 лева, до датата на предявяването на иска, и вместо него искът на К. против Н. е отхвърлен за сумата 2000 лева като разлика над 6000 лева до 8000 лева обезщетение за неимуществени вреди за причиняване на средната телесна повреда, и законната лихва върху сумата от предявяване на иска, и за сумата 610,94 лева лихва за забава от датата на увреждането до предявяването на иска, представляваща разликата над 1832,79 лева до 2443,72 лева, и е потвърдено същото първоинстанционно решение в частта му, с която е отхвърлен искът на К. против Н. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за причиняване на средна телесна повреда за сумата над 6000 лева до пълния предявен размер от 15000 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска, и лихвата за забава от датата на увреждането до предявяването на иска за сумата над 2443,72 лева до предявения размер от 4581,89 лева, както и в частта, с която К. е осъдена да заплати на Н. сумата от 946,23 лева разноски за въззивното производство. В касационната жалба се поддържа наличието на всички основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че решението е постановено в отклонение от установената от ВКС практика по приложението на чл. 52 ЗЗД – не са взети предвид значими и относими факти, които или изобщо не са обсъдени, или са неглижирани: престъплението е умишлено, предшествано от дългогодишно нарушаване на обществения ред от ответника и последвано от противоправното му поведение по отношение на касаторката; поведението на ответника след влизане в сила на осъдителна присъда спрямо него продължава с подаването на тъжба срещу касаторката за нанесена публична обида в нощта на инцидента, с предявен граждански иск от 3000 лева и с използване на неистински доказателства, за което е привлечен отново към наказателна отговорност за престъпление по чл. 286, ал. 2 НК; умишленото физическо нападение се е предхождало от вербална агресия; установено е неправилно зарастване на костните фрагменти, довело до образуване на костен калус, съставляващ козметичен дефект, чието отстраняване би наложило допълнителни болки и страдания, и би довело до нов постоперативен белег; продължаващи оплаквания от болки; страх от последваща агресия; неудобство от необходимостта касаторката да бъде обслужвана от семейството си; пълната безкритичност на ответника към извършеното и липса на съжаление за стореното. По отношение на присъдените в полза на ответника разноски се поддържа, че касаторката е поставена в неравноправно положение в сравнение с лицата, които имат право да участват в наказателното производство, след като не е имала процесуална възможност да предяви граждански иск в наказателния процес и така да постигне не само по-бързо репариране на вредите, но и да избегне присъждане на разноски в полза на подсъдимия съобразно отхвърлената част от иска. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът Д. А. Н., с адрес в [населено място], представляван от адв. П. Д., изтъква доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за правилността на решението в обжалваната му част. Въззивният съд взема предвид споразумение по нохд, с което ответникът Н. се е признал за виновен за това, че е причинил на касаторката средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясната ключица, което е определило трайно затруднение в движението на десния горен крайник за период от около 2,5-3 месеца, и е бил осъден на наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, чието изпълнение е било отложено с изпитателен срок от три години; влязла в сила присъда по нохд, с която касаторката е призната за невиновна в това, че публично при инцидента е казала нещо унизително за честта и достойнството на Н. в негово присъствие, и е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Н. против нея граждански иск за претърпени неимуществени вреди в размер на 3000 лева; установено временно разстройство на здравето, неопасно за живота, и съществуващ козметичен дефект, получен в резултат от срастването на костните фрагменти; свидетелските показания за затруднения при движение, обличане, извършване на други действия, невъзможност да бъде упражнявана професията, изпитвани силни болки. Въз основа разпоредбата на чл. 300 ГПК за преклудиран е приет спорът пред гражданския съд дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Въз основа вида и характера на увреждането, начина, по който е причинено, проведеното домашно лечение, интензитета на претърпените болки и страдания, причинени неудобства, възстановителния период от около три месеца, за достатъчно да компенсира вредите е счетено обезщетение от 6000 лева. На ответника са присъдени разноски. К. съд приема, че е обосновано допускането на касационното обжалване по обусловилия изхода на спора въпрос по приложението на принципа на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД – кои критерии са от значение за размера на обезщетението, за да бъде извършена преценка нарушена ли е практиката на ВКС съобразно постановките на ППВС № 4/1968 г. и разрешенията, дадени от касационния съд в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 40 по т.д. № 188/2015 г., І т.о., и решение № 99 по т.д. № 44/2012 г., ІІ т.о. Останалите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Пита се следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да съобразява и да се придържа към размера на вече определените с влезли в сила решения обезщетения за аналогични телесни повреди. Касаторката намира даденото от въззивния съд разрешение относно размера на присъденото като справедливо обезщетение за различно от разрешенията, дадени от въззивни съдилища – решение № 232 по в.т.д. № 1085/2015 г. на окръжния съд в [населено място], решение № 343 по в.т.д. № 642/2014 г. по описа на апелативния съд в [населено място], решение № 134 по в.т.д. № 121/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в които случаи претърпяното увреждане е счупена ключица в резултат от пътнотранспортно произшествие. По принципния въпрос кога е налице противоречиво приложение на правилото на чл. 52 ЗЗД и на приетото с ППВС № 4/1968 г., че обезщетенията за неимуществени вреди се определя по справедливост въз основа на конкретно съществуващи обстоятелства, ВКС дава отговор в решение № 830 по гр.д. № 713/2009 г., ІV г.о. Приема се (разрешението се споделя и от настоящия съдебен състав), че е налице противоречие между решения, в които са уважени искове за обезщетение на неимуществени вреди, когато са определени различни по размер обезщетения за случаи, които са напълно сходни или има сходство на повечето доказани в хода на производството факти, които представляват основанието на исковете, а определените за тях обезщетения се различават значително по своя размер по преценката на решавания съд. Очевидно в разглеждания случай подобно противоречие не може да се установи, доколкото единственият общ във всички сочени случаи факт, както и в настоящия, е видът на претърпяната телесна увреда. Следващият въпрос – следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на извършено от ответника престъпление, за което има влязла в сила присъда, да вземе предвид и формата на вината, респективно дали престъплението е извършено умишлено или е непредпазливо, не е обусловил изхода на спора. Въззивният съд не е отрекъл значението на формата на вината, а изрично е подчертал, че по въпроса за виновността на дееца е обвързан от влязлата в сила присъда по наказателното дело. Изложените от касаторката съображения във въззивната й жалба, на които всъщност съдът не е дал отговор, са свързани с историята и негативното развитие на отношенията между страните, и неизпълняване на функциите на специалната превенция чрез осъждането в наказателния процес, но правен въпрос в тази връзка не се поставя. Накрая, на поставения въпрос следва ли съдът да осъди ищеца – пострадал от престъплението, което е установено с влязла в сила присъда от наказателния съд, за разноските, сторени от ответника, съобразно с отхвърлената част от иск, в производството по предявен иск за обезщетение пред граждански съд, ако по силата на закона пострадалият е бил лишен от участие в наказателното производство, поради приключването му със споразумение, респективно – не е имал процесуална възможност да се конституира като граждански ищец и да получи решение относно размера на гражданския иск в наказателното производство, без да дължи разноски, макар за частта на решението по определяне разноските на страните за въззивната инстанция да не са приложими правилата на чл. 280, ал. 1 ГПК, ще се отговори при разрешаването на спора по реда на чл. 290 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение