Определение № 2921 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 736/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Д. И., против решение № 453 от 22.07.2024 г. по в. гр. д. № 616/2023 г., с което Окръжен съд – Враца, потвърждавайки първоинстанционното решение № 260027 от 12.7.2023г. по гр. д. № 1217/2019 г. по описа на Районен съд – Мездра, е отхвърлил предявените от касатора и Н. Д. И. против Х. Ц. П. и И. Ц. М. искове по чл. 108 ЗС за признаване принадлежността на правото на собственост и предаване на владението върху 1/3 ид. част от поземлен имот № * в кв. 27, изключен от плана за регулация на [населено място], общ. М., с площ от 4 535 кв.м, при съседи по скица: от изток - имоти на КВС; от запад – улица; от север - имоти по КВС, и от юг - улица, заедно с построените върху поземления имот паянтова жилищна сграда със застроена площ от 82 кв.м, двуетажна паянтова стопанска сграда със застроена площ от 40 кв.м, паянтова стопанска сграда със застроена площ 21 кв.м и паянтова стопанска сграда със застроена площ от 64 кв.м, и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариален акт за собственост № 46 от 16.08.2019 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличие на касационните основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не е възприел правилно представените по делото доказателства и не ги е обсъдил подробно, поради което е направил необоснован извод, че ищците и конкретно касаторът в настоящото производство не наследявали общия наследодател М. П. Й. поради направения отказ от наследство на възходящия (родителя Х. М. П.) от тяхната майка П. Х. Г., който отказ е довел до уголемяване на дяловете на останалите му наследници. Този довод е аргументиран с твърдения, че след смъртта си, Х. М. П. е оставил за наследник по закон не само дъщеря си П. Х. Г., но и своята съпруга (Ц. Х. М.), чийто дял след смъртта й преминал именно в патримониума на П. Х. Г., за която не са събрани доказателства да се е отказала и от това наследство. Изложени са доводи, че биологичният брат на П. Х. Г. - Ц. Х. М., бил осиновен от своя чичо Ц. М. П. (брат на Х. М. П.) и не попадал в кръга от наследници на Х. М. П., тъй като в предвидения едногодишен срок по ЗЛС никой от имащите право по закон не е заявил желание осиновяването му да остане непълно. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. В изложението към касационната жалба се релевират доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 и ал. 2 ГПК при следните формулирани правни въпроси: 1. Следва ли въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, да изложи и собствени мотиви, като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство; 2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да разгледа и обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да основе решението си на фактите, установени от събраните по делото доказателства; 3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, релевирани във въззивната жалба, и 4. Съгласно действащия през периода 1967 г. - 1968 г. ЗЛС, в случай че никой от правоимащите по закон не е заявил по законния ред желание осиновяването на физическо лице да остане непълно, водело ли е това до трансформиране от непълно в пълно осиновяване, с произтичащите законни последици. Поддържа се, че разрешенията по първите три въпроса, дадени от въззивния съд, противоречат на решение № 35 от 13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на ВКС, решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение 120 от 04 април 2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 2145/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 13 от 12.02.2021 г. по т. д. № 2896/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 23 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 802 от 23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г. на ВКС, IV г. о., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 ат 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 7 от 30.06.2020 г. по к. д. № 11/2019 г. на Конституционния съд на РБългария, и други посочени в изложението решения на ВКС, постановени по реда чл. 290 ГПК. Във връзка с четвъртия поставен въпрос не е посочена съдебна практика и актове, с чието противоречие да се обосновава някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, нито са изложени аргументи с какво отговорът му би допринесъл за точното прилагане на закона и развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответниците в производството (ответници и по касация) И. Ц. М. и Х. Ц. П., които поддържат отсъствие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалвания резултат за отхвърляне на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел за установено от събраните писмени и гласни доказателствени средства, че след смъртта си на 17.04.1949 г. М. П. Й., роден през 1851 г. и починал като вдовец, е оставил за наследници по закон тримата си низходящи (синове): Ц. М. П., роден на 19.09.1886 г. и починал на 27.12.1984 г., В. М. П., [дата на раждане] и починал на 07.11.1975 г., и Х. М. П., [дата на раждане] и починал на 07.06.1977 г. Последният след смъртта си (07.06.1977 г.) според удостоверение за наследници от 04 април 2019 г., издадено от Кметство О. К., общ. М., е оставил за наследници сина си Ц. Х. М., [дата на раждане] и починал на 12.11.2015 г. и дъщеря си П. Х. Г., [дата на раждане] и починала на 08.02.2000 г. Ищците в производството Н. Д. И. (необжалвал въззивното решение) и Ц. Д. И. (сега касатор) са съответно син и дъщеря на П. Х. Г. и единствени нейни законни наследници, а първоначалните ответници - М. И. М., починала в хода на първоинстанционното дело и заместена на основание чл. 227 ГПК от останалите двама - Х. Ц. П. и И. Ц. М., са единствени законни наследници на Ц. Х. М., в качеството си съответно на съпруга, дъщеря и син. От удостоверение за наследници на Х. М. П., издадено на 19.04.1991 г. от Кметство О. К., общ.М., обл. Михайловградска, въззивният съд е приел за установено, че той след смъртта си на 07.06.1977 г. е оставил за наследници - сина си Ц. Х. М., 59 годишен, дъщеря си П. Х. Г. – 66 годишна, но и съпругата си Ц. Х. М. – 86 годишна, която липсвала като наследник в удостоверението за наследници от 04 април 2019 г. Въз основа на подадена молба от майката на ищците П. Х. М. до РС –Мездра, въззивният съд е констатирал, че последната се е отказала от наследството на своя баща Х. М. П., като отбелязването върху молбата е направено на 24.04.1991 г. и е разпоредено да се впише отказът, вписан в книгата за откази при РС - Мездра под № 14 от 24.04.1991 г. С оглед направеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност, въззивният съд е установил, че съгласно протокол за спогодба от 03.05.1991 г. по гр. д. № 280/1991 г. на РС - Мездра Ц. Х. М. срещу задължение за издръжка и гледане на своята майка Ц. Х. М. е придобил в дял правото на собственост върху дворно място от около 400 кв.м в района на [населено място], заедно с жилищна сграда и сламеник при съседи на мястото: улици от двете страни, Ц. Й. и Ц. М.. Констатирано е също, че с нотариален акт № 46 от 16.08.2019 г. ответниците са признати за собственици на процесния имот въз основа на доброволна делба, наследствено правоприемство и давностно владение. От показанията на всички разпитани по делото свидетели - К. Х., Д. Х., Г. Г., С. Д. и Г. И., обсъдени от въззивния съд, е прието за установено, че имотът се е ползвал до смъртта му от бащата на ответниците Ц. М., който се е грижил за своите родители и своя чичо Ц. П. (брат на неговия баща Х. П.) до тяхната свърт. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е изложил съображения, че по иска с правно основание чл. 108 от ЗС в тежест на ищците е доказването на правото на собственост върху имота на годно основание, което да ги направи собственици, както и че ответниците владеят имота. Посочвайки, че ищците основават претенцията си за собственост на правоприемство от общия наследодател М. Й., починал на 17.04.1949 г., както и че майката на ищците П. М. се е отказала от наследството на покойния си баща Х. П., който отказ е вписан на 24.04.1991 г., въззивният съд е приел, че този отказ от наследство съобразно възприетото в Тълкувателно решение № 148 от 10.12.1986 г. на ОСГК на ВС е уголемил дела на съпругата, а предвид разясненията в същото децата й (ищци по настоящото дело) не са могли да заместят отказалия се от наследство свой родител по реда на чл. 10, ал. 4 ЗН при наследяването. С оглед наведените във въззивната жалба доводи, че майката на ищците П. М. е наследила дял от същото имущество след смъртта на преживялата съпруга на Х. П. въззивният съд посочил, че няма събрани никакви доказателства майката на ищците П. Х. да е дъщеря на Ц. М. - преживялата съпруга на наследодателя Х. П., поради което намерил претенцията на ищците, че са наследили частта от процесния имот за неоснователни. Въззивният съд се произнесъл и по релевираното възражение за придобиване на имота по давност, като е посочил за установено, че именно бащата на ответниците Ц. М., починал на 12.11.2015 г., живеел непрекъснато и необезпокоявано до своята смърт в процесния имот и е упражнявал владение върху него. По тези съображения въззивният съд е приел иска за собственост за неоснователен и потвърдил първоинстанционното решени При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните основания за допускането му до касационно обжалване не са налице. Не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо или очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, които основания са изрично поддържани и в изложението към касационната жалба, без да се излагат конкретни съображения за обосноваването им, но и за които касационната инстанция следи служебно. Недопустимо е това съдебно решение, което е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. жалба или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск, т.е. на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. Недопустимо е и това съдебно решение, което е постановено по нередовна искова молба. В настоящия случай не се констатират посочените основания. При разглеждане на спора относно принадлежността на 1/3 ид. част от процесния имот, въззивният съд съобразно диспозитивното начало в граждански процес е взел предвид индивидуализирането на същия от посочените от ищците твърдения в исковата молба за правопораждащите спорното право факти, респ. придобивното му основание и съдържание, и направеното въз основа на тези твърдения искане. Съобразени са твърденията за наличие на наследствено правоприемство за ищците и изтекла в полза на наследниците на общия наследодател придобивна давност, както и наведените факти за упражнявана от ответниците фактическа власт без основание, които са формирали и основанието на предявения иск за собственост на имота, надлежно индивидуализиран. За страни в производството са конституирани всички лица, между които съществува процесния правен спор за собственост и чиято надлежна процесуална легитимация е изведена от правните и фактически твърдения на ищците в исковата молба. Съобразено е и че в хода на първоинстанционното дело е починал ответникът М. М., заместена от своите наследници по закон – другите двама ответници Х. П. и И. М.. Не е налице вероятност и обжалваното въззивно решение да е очевидно неправилно. Същото не страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран, без необходимост от извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такива пороци не следват от съдържанието на обжалваното въззивно решение, включително и по наведените доводи за неправилно прилагане на ЗЛС, действал в периода 1967 г. – 1968 г. Липсва основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и при условията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, разяснени в задължителните разрешения, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първите три въпроса са процесуалноправни, като те са взаимно свързани и обусловени и обобщено се свеждат до задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, както и да изложи собствени мотиви, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. Същият е обуславящ за изхода по всяко едно дело, пренесено пред въззивната инстанция, но по него не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отсъствие на противоречие на въззивното решение по тези въпроси със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления и с казуалната практика на Върховния касационен съд, включително и с посочените решения в изложението към касационната жалба. В установената практика по този въпрос се приема, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272 във вр. с чл. 236, ал. 2 и чл. 273 ГПК. Този съд е длъжен да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства и доказателства по делото в тяхната съвкупност. Въззивният съд следва да изложи и собствени мотиви, да се произнесе и формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени във въззивната жалба, в рамките на проверката за правилност по чл. 269 ГПК, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, като препращането не го освобождава от това му задължение. В настоящия случай, касаторът твърди, че въззивният съд не се е съобразил с така дадения отговор, тъй като изцяло е препратил към мотивите на първостепенния съд без да обсъди наведените във въззивната жалба основания за неправилност на решението. Това твърдение обаче не съответства на постановките на въззивното решение. Единствените конкретни доводи относно правилността на крайните изводи на първоинстанционния съд, поддържани във въззивната жалба, са идентични по съдържание с тези поддържани и в настоящото производство пред касационната инстанция, а именно за действието на отказа на П. Г. да приеме наследството на своя баща Х. П. и за придобития от нея дял върху процесния имот от наследството на майка й и преживяла съпруга на Х. П., която го е наследила, и за вида и действието на осиновяването на нейния биологичен брат Ц. М. и изключването му от кръга на наследниците на баща й Х. П.. На първия довод въззивният съд е отговорил, приемайки че по делото няма доказателства, че майката на ищците и въззивници П. Г. е дъщеря на Ц. М. - преживялата съпруга на наследодателя, респ. е извел решаващия извод за неустановяване на настъпило наследствено правоприемство за претендираното право на собственост върху процесния имот, съобразявайки и липсата на такова за отказалия от наследството наследник и техен възходящ (родител) П. Г. (арг. чл. 10, ал. 4 ЗН). Тези констатации на въззивния съд са направили безпредметно обсъждането на другия им довод, тъй като това дали биологичният брат на П. Г. – Ц. М., следва да е от кръга на наследниците на общия наследодател Х. П. с промяна на вида на осиновяването му не би рефлектирало върху правата на ищците. В правораздавателната си дейност въззивният съд е задължен да обсъди само релевантните за спора факти, доводи и възражения на страните, т.е. само онези от тях, които биха се отразили пряко върху формирането на вътрешното му убеждение. Когато дадено възражение е неотносимо, решаващият съд не го взема предвид, респ. не е задължен да го обсъди. По тези съображения не е налице и несъответствие с решение № 7 от 30.06.2020 г. по к. д. № 11/2019 г. на Конституционният съд на РБългария, респ. поддържаната във връзка с него по тези правни въпроси специална предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Четвъртият (материалноправен) въпрос, свързан с вида осиновяване и неговите последици, не е обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора, респ. не се е отразил върху правораздавателната му воля и не може да послужи като обща предпоставка за допускане на решението до касационен контрол. Това прави безпредметно обсъждането на поддържаните специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, бланкетно посочени в изложението към касационната жалба, във връзка които не са релевирани и никакви конкретни аргументи. В заключение касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този резултат право на разноски имат ответниците по касационната жалба, но доколкото същите не са ангажирали доказателства за реалното им извършване, такива не следва да им се присъждат. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.