Определение № 147 от 27.03.2009 г. на ВКС по д. № 145/2009 г.

Производството е по чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. Л. и др., чрез адв. Н срещу въззивното определение на Софийски апелативен съд /АС/ по гр.д. №503/02 г. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност – незаконосъобразност, на определението и се иска отмяната му. Частната жалба е подадена в срока по чл.275 от ГПК срещу подлежащо на обжалване с частна жалба пред ВКС въззивно определение и е допустима. ВКС на РБ, като разгледа частната жалба, намира следното: С обжалваното въззивно определение е прекратено, след обезсилване на първоинст. решение, производството по исковете на наследодателя на касаторите В. В. срещу Дипломатическо представителство на ФРГ в България, с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1,2 и 3 от КТ, поради недопустимостта им. Прието е, че ответникът се ползва със съдебен имунитет, установен с норми на международното право /Виенска конвенция за дипломатическите отношения/, които след ратификацията им от РБ на осн. чл.5, ал.4 от Конституцията на страната имат предимство пред противоречащите им норми на вътрешното право. Изводите на въззивния съд са незаконосъобразни: производството по делото е било първоначално прекратено поради неподведомствеността му, с определение на СГС по гр.д. №3274/95 г. от 23.11.95 г., потвърдено с определение от 17.06.96 г. на тричленен състав на ВКС по гр.д. №125/96 г. Определенията са отменени по реда на надзора от петчленен състав на ВКС, с решение от 31.05.99 г. по гр.д. №250/98 г. и е постановено предявените от В. В. срещу Посолство на ФРГ искове по чл.344, ал.1,т.1,2 и 3 от КТ да се разгледат от СГС, като български съд, на който ползващото се с екстериториалност лице е подчинено в хипотезата на чл.8, б.”б” от ГПК / отм./. С решение от от 8.06.01 г. по гр.д. №3274/95 г. СГС се е произнесъл по исковете, като ги е уважил. Решението е обжалвано от ответника пред АС – София, който е постановил обжалваното сега прекратително определение. При тези данни основателно е оплакването на касаторите, че въпросът за допустимостта на исковете пред българския съд е разрешен от ВКС в производството по ПРН / отм./. На осн. чл.228, вр. с чл.208, ал.4 от ГПК / отм., редакция преди изменението от 97 г./, дадените от надзорния съд указания по тълкуване и прилагане на закона са задължителни за съда, на който е изпратено за разглеждане делото, във всичките му инстанции. Обжалваното въззивно определение е неправилно, подлежи на отмяна и делото следва да се върне на АС за продължаване на съдопроизводствените действия. Затова ВКС на РБ, трето гр. о.