Определение № 655 от 18.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1098/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на две касационни жалби на насрещните страни против решение № 678/02.11.2022г. по т.д. № 489/2022г. на Апелативен съд - София. Ищецът по делото, „Кока кола Хеленик Ботълинг къмпани България" АД, атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260015/01.03.2022г. по т.д. № 115/2020г. на Окръжен съд -София, с което е отхвърлен предявения осъдителен иск срещу „Мариус Груп“ ЕООД за плащане на сумата от 166 170.24 лева, дължима по фактура № [ЕГН]/08.08.2019г. във връзка с договор за дистрибуция от 10.07.2019г., ведно с лихва за забава от предявяване на иска. Касаторът иска отмяна на решението в обжалваната от него част, тъй като съдът е достигнал до неправилния извод, че по отношение на четвъртата фактура № [ЕГН]/08.08.2019г. за сумата от 166 170.24 лева липсват доказателства за доставка на стоката и този иск е недоказан по основание и размер. Твърди се, че е налице съществено процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на доказателствено искане – събиране на свидетелски показания от З. А. А. /управител на „Вин-Комерс 05“ ЕООД/ за новоузнати обстоятелства, проявили се на 22.03.2022г. в хода на проведен разпит на свидетеля по друго дело /о.с.з. на 22.03.2022г. по гр.д. № 6713/2021г. на СРС/. С това си действие съдът е осуетил възможността да се установят доставени видове и количества алкохолни напитки от Кока Кола към контрагенти на „Мариус Груп“ ЕООД. Поддържа се, че допуснатото процесуално нарушение е довело до необоснованост на съдебно решение, доколкото не е дадена възможност на ищеца да установи в цялост твърдението си, че на ответника са предадени продуктите, описани във фактура № [ЕГН]/08.08.2019г. Касаторът сочи, че още през август 2019г. ответното дружество е получило информация за задължението по фактура № [ЕГН]/ 08.08.2019г. въз основа на имейли от 14.08.2019г. и 27.08.2019г., и не е направило възражение за липсата на такова задължение, като фактурата не е оспорена. Също така от заключението по ССЕ е установено, че фактурата е надлежно осчетоводена при ищцовото дружество, чието счетоводството е водено редовно. Счита, че тези обстоятелства следва да се ценят от въззивния съда по реда на чл.301 ТЗ като потвърждение на извършените действия от името на Мариус Груп. Претендира присъждане на направените разноски за съдебните инстанции. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Процесуално-правен въпрос по приложението на чл.266, ал.2, т.2 ГПК: Длъжен ли е съдът да допусне доказателства за факти, които са се осъществили след постановяване на решението на първоинстанционния съд и събирането им е надлежно поискано с въззивната жалба? Твърди се противоречие с: решение № 60062/25.06.2021г. по т. д. № 4/2020г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 111/04.05.2015г. по гр. д. № 1173/2014г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 371/05.03.2014г. по гр. д. № 1906/2013г. на 4-то г.о. на ВКС.; 2/ Процесуално-правен въпрос по приложението на чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК: Следва ли съдът при формиране на своето вътрешно убеждение при изготвяне на мотивите си, да обсъжда всяко събрано доказателство и то в неговата цялост или е възможно да обсъди само избрани от него доказателства / доказателствени средства, съответно само част от тях и така да формира извод за съществуването или несъществуването на определен юридически факт? Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да съобрази всички приети по делото доказателства? Твърди се противоречие с: решение № 248/07.01.2020г. по гр. д. № 4193/2018г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 146/13.06.2018г. по гр. д. № 278/2018г. на 4-то г.о. на ВКС, решение № 104/09.10.2019г. по гр. д. № 625/2019г. на 2-ро г.о. на ВКС, решение № 246/20.01.2020г. по гр. д. № 4881/2018г. на ВКС.; 3/ Материалноправен въпрос по приложимостта на чл.327, ал.1 ТЗ: Имат ли значение за установяване на основателност на претенция за продадена стока по чл.327, ал.1 ТЗ какъв е вида на стоката и кога, как и на кого е предадена тя?; Твърди се противоречие с: решение № 141/12.01.2021г. по гр.д.№ 4486/2019г. на ВКС, решение № 20/25.03.2013г. по търг.д.№ 206/2012г. на ВКС.; 4/ Материалноправен въпрос по приложимостта на чл.301 ТЗ във връзка с чл.292, ал.1 ТЗ: Какъв период от време е необходимо да е изтекъл от узнаването, за да е налице изискването за незабавно отхвърляне на предложението по чл.292, ал.1 ТЗ или за незабавно възражение но смисъла на чл.301 ТЗ?; Възможно ли е период от 1 година да се приеме за отговарящ на изискването за незабавност по двете цитирани разпоредби? Твърди се противоречие с: решение № 1859/16.11.2001г. по гр.д. № 359/2001г. на 5-то г.о. на ВКС, решение № 57/11.09.2017г. по т.д.№ 3444/2015г. на ВКС, решение № 60027/06.08.2021г. по т.д.№ 2609/2019г. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 /в.1, в.2, в.3/ и т.3 /в.4/ ГПК. Ответникът по исковете, „Мариус груп" ЕООД, обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 260015/01.03.2022г. по т.д.№ 115/2020г. на Окръжен съд - София, и е осъден да заплати на „Кока кола Хеленик Ботълинг къмпани България" АД сумата от 60 107,20 лева, представляваща продажна цена с вкл. ДДС на алкохолни напитки, които са му доставени в изпълнение на договор за дистрибуция на алкохолни напитки от 10.07.2019г., обективирани в 3 бр. фактури, съответно от 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г., ведно с обезщетение за забава върху тази сума в размер на законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 28.07.2020г. до окончателното й изплащане, както в частта за разноските в размер общо на 5 946,43 лева. Твърди, че въззивното решение е постановено „плюс петитум“, тъй като в исковата молба, основна и допълнителна, е посочено, че се претендира неизпълнение по договора за дистрибуция, а не неизпълнение по три броя доставки, документирани с фактури № [ЕГН] от 05.06.2019г.; 13013791163 от 17.06.2019г. и № [ЕГН] от 26.06.2019г. С касационната си жалба ответникът по исковете не се оспорва, че: между доставчик и получател съществуват трайни търговски отношения и в съответствие с така установената търговска практика са съставени три броя фактури за доставка на алкохолни напитки, които са от месец юни 2019г. и които предхождат сключването на договора за дистрибуция на тези стоки от 10.07.2019г.; за тези три броя доставки са изготвени счетоводни документи- фактури, както и превозни и предавателни документи - товарителници и сертификати; фактурите са включени в счетоводните книги на дружеството- получател и в дневника му за продажби, както и че за тях е получен данъчен кредит; ответникът е превел по сметка на ищеца сумата от 11 550,40 лева от стойността на първата фактура № [ЕГН] от 05.06.2019г.; между страните е сключен договор за дистрибуция от 10.07.2019г., с посочен в него срок на действие от 01.01.2019г. до 31.12.2019г.; трите процесни фактури от юни 2019г. са съставени преди сключването на договора за дистрибуция. Същевременно „Мариус груп" ЕООД твърди, че фактът, че купува алкохолни напитки от ищеца и че ги препродава на трети лица, не води до извод за наличие на дистрибуционни правоотношения между страните по делото, а само до създадена трайна търговска практика между договарящи по търговски продажби, оформени с фактури. Посочените три фактури са съставени преди сключването на договора за дистрибуция, поради което и уговорените специални условия по дистрибуционния договор не биха могли да бъдат приложени по вече осъществените договори за доставка, като се вземе предвид, че договорът за доставка е консенсуален. Касаторът поддържа възражението си, че стоките по посочените фактури не са получени и че доставките по тези фактури не следва да се считат за такива по договора за дистрибуция, а като обикновени три документирани договора за продажба, които имат независимо съществуване от последващо сключения договор. Сочи, че по безспорен начин е установено по делото, че подписът за получател върху две от тези фактури не е положен от посоченото лице Р. А., а на непознато лице, като върху една от тях е изписано името „И.", каквото лице не работи в търговското дружество. Въззивният съд е приел, че тези три договора са действителни, въпреки липсата на съществен елемент от фактическия състав на продажбата, а именно действителен подпис на получател. Тълкуването на договора за дистрибуция от 10.07.2019г. не е извършено при съобразяване на отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същевременно съдът не е съобразил разпоредбата на чл.78, ал.2 ЗДДС, уреждаща възможността на регистрираното лице да коригира размера на ползвания данъчен кредит при изменение на данъчната основа или при разваляне на доставката, както и при промяна на вида на доставката, в каквато насока дружеството е направило искане за сторниране на фактурите, поради обстоятелството, че не е получило стоките. От друга страна, касаторът твърди, че атакуваното решение е постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано. По делото не е извършено съвкупно обсъждане на доказателствения материал, съгласно изискването на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, а решаващият състав изброително е посочил само част от доказателствата, без да направи съответния анализ и да ги съпостави едно с друго. Изобщо не е коментирано писмо № С01121 от 14.11.2019г., изходящо от „Кока кола ХБКБ" АД, в което доставчикът е заявил, че не може да сторнира посочените три фактури, защото се води следствие срещу техен служител, по което са налице данни за извършени от него измами в особено големи размери. Не е обсъдена и съобразена съдебно почерковата експертиза, установяваща, че върху фактурите липсва подпис на упълномощено лице на дружеството за сключването и получаването на доставките. Претендира заплащане на направените разноските в двете инстанции, за което представял списък по реда на чл.80 ГПК. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Процесуално-правен въпрос по приложението на чл.266, ал.2, т.2 ГПК: „1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства доводи и възражения, представени пред него и то съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост, включително съобразявайки приложените и приетите по делото писма и електронна кореспонденция, разменена по време на сключването и изпълнението на конкретните доставки?; Твърди се противоречие с решение № 3/22.07.2013г. по гр.д.№ 534/2012г. на 4-то гр.о. на ВКС.; 2/ Фактурата следва ли да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, ако в самата фактура не се съдържат всички необходими елементи, квалифициращи договора за продажба, включително получател на стоката; подписа и името му, макар останалите елементи от фактическият състав на договора а именно описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване да са налице?; Твърди се несъответствие с решение № 92/07.09.2011г. по т.д.№ 478/2010г. на 2-ро т.о. на ВКС.; 3/ Следва ли винаги да се презумира, че включването на нередовно съставената фактура, която не съдържа всички задължителни реквизити на договора за продажба в дневника за продажби на получателя и получаването на данъчен кредит по нея са мълчаливо признание за доставка на стоките по нея или следва да бъдат изследвани и взети предвид всички останали обстоятелства, включително и създадената трайна търговска практика между двамата контрагенти и съществуващото търговско доверие между тях?; 4/ Необходимо ли е въззивният съд да укаже на страната да представи доказателства в тази насока и да съобрази представените доказателства или следва да действа при условията на процесуална изненада, приемайки за пръв път тази правна фигура във въззивната инстанция?; Твърди се противоречие на акта с: решение № 46/06.04.2017г. по гр.д.№ 60140/2016г. на 1-во г.о. на ВКС, решение № 252/03.01.2013г. по т.д.№ 1067/2011г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 185/14.04.2020г. по т.д.№ 3224/2018г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 96/26.11.2009г. по т.д.№ 380/2008г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 46/27.03.2009г. по т.д.№ 546/2008г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 42/19.04.2010г. по т.д.№ 593/2009г. на ВКС, решение № 212/07.01.2013г. по т.д.№ 696/2012г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 211/30.01.2012г. по т.д.№ 1120/2010г. на ВКС, решение № 71/08.09.2014г. по т.д.№ 1598/2013г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 67/31.07.2015г. по т.д.№ 631/2014г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 198/13.05.2016г. по т.д.№ 2741/2014г. на 1-во т.о. на ВКС и други.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е приел за установено от фактическа страна следното: Между страните по делото е възникнало договорно правоотношение, основано на договор за дистрибуция на алкохолни напитки от 10.07.2019г., при правата и задълженията за всяка една от тях, посочени в него. Този договор е сключен в писмена форма, положени са подписи за всяка една от страните /продавач –„Кока кола Хеленик Ботълинг Къмпани България“ АД и дистрибутор -„Мариус Груп“ ЕООД/, като не съдържа изрично посочване на името на представляващия продавача мениджър продажби. Доколкото нито една от страните, които са търговци, не е твърдяла, нито ангажирала доказателства представляващите ги при сключване на договора лица да са действали без да са надлежно упълномощени за това, решаващият състав е приел, че е налице съгласие на страните за договорно обвързване. Констатирал е, че ответникът в хода на производството и пред двете инстанции не е ангажирал доказателства, които да установят изричното противопоставяне от страна на волеизявяващия орган на „Мариус груп“ ЕООД на действията по сключване на процесния договор след узнаването за сключването му, поради което на основание чл.301 ТЗ е приел, че сделката е породила правното си действие и валидно е обвързала страните по нея като по договор за дистрибуция. Предвид, че договорът за дистрибуция е вид ненаименован договор, за който Търговският закон не е предвидил изрична форма относно сключването му, съдът е приел по арг. от чл.293, ал.1 ТЗ, че същият е консенсуален и неформален, а договорната връзка възниква с постигане на съгласие на страните в тази насока. Същевременно е комутативен, предвид че предвижда и получаване на облага и от двете страни. Въз основа на тези характеристики на договора за дистрибуция решаващият състав е приел, че писмената форма на същия не е за действителност, а за доказване. След анализ на приобщените доказателства- писмени, гласни и изслушаните съдебно-икономически експертиза, апелативният състав е достигнал до извода за възникване на такава връзка още преди датата на постигане на писменото съглашение на страните в тази насока. Решаващият състав се е позовал на показанията на свидетелите И. и Д. - служители на ответника, както и на свидетеля Султов, че страните са били в трайни търговски отношения - повече от 10 години, по повод на които „Мариус Груп“ ЕООД купува доставени му продукти на Кока кола Хеленик България - основно безалкохолни и газирани напитки, а така също и алкохолни, след което ги препродава на трети лица - предимно на едро. Според свидетеля Султов, служител в логистична фирма от 16 години, обслужваща клиенти на Кока кола, складът, от които продукцията на последното дружество се подготвяла и предавала на получателите, издавал документите, придружаващи стоката - фактури, сертификат, товарителница. Тези документи се подписвали от лицето, което получавало стоката, което било различно- или търговски представител на Кока кола, или представители на фирмата получател, като последните винаги се представяли и заявявали, че има изписана стока за „Мариус Груп“ и трябва да я получат, вкл. сочели конкретното количество. Стоката пристигала при получателя - „Мариус Груп“ ЕООД с фактури и с придружаващ протокол за амбалаж. Същото дружество извършвало продажба на едро - работело основно с магазини, на които продавало закупената от Кока кола стока, за което били налице и писмени доказателства - фактури за извършени доставки от ответника на трети по делото лица, заключението на съдебно-счетоводната експертиза, по-конкретно - допълнителното такова. Предвид особените отношения на свидетелките И. и Д. с една от страните /към момента на депозиране на показанията им същите продължават да работят за „Мариус груп“ ЕООД/, съдът е кредитирал показанията им в светлината на чл.172 ГПК - единствено в гореобсъдената им част, която установява неизгодни за тази страна факти /с оглед защитните й възражения в процеса/ и която се подкрепя от анализа на останалите приобщени по делото доказателства. Посочил е, че в останалата им част, установяващи липсата на доставки на стоки по процесните фактури от Кока кола на Мариус Груп същите не следва да се кредитират, тъй като установяват единствено изгодни за ответното дружество факти, опровергаващи се от останалите приобщени доказателства - писмени и изслушаната експертиза. От съвкупния анализ на приобщените доказателства съдът е заключил, че те установяват, че описаните в първите три от процесните фактури стоки дистрибуторът-клиент е закупил от доставчика-продавач при конкретно посочени цени, като фактурите, касаещи всяка една от отделните доставки, са надлежно осчетоводени при клиента, включени са в дневниците му за покупко-продажба и за тях същият е ползвал данъчен кредит, като за първата от фактурите е налице частично изпълнение на задължението за плащането й в размер на 11 000 лева. Същевременно е възприел неоспорената от страните експертиза, която е установила редовно водене на счетоводството на ответника, вкл. по отношение първите три от процесните фактури. В тази връзка съдът се е позовал на трайна и последователна практиката на съдилищата, че фактурите отразяват възникналото между страните правоотношение и осчетоводяваното им от ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях, представляват недвусмислено признание на задължението по тях /решение № 42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 166/26.10.2010г. по т.д. № 991/2009г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 23/07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 47/ 08.04.2013г. по т.д.№ 137/2012г. на 2-ро т.о. на ВКС и др./. В заключение решаващият състав е намерил за безсъмнено установен фактът на сключен валиден консенсуален договор за дистрибуция между страните, с предмет продажба от страна на ищеца на стоките- алкохолни напитки, посочени в първите три от процесните общо четири фактури, респ. - договорена цена на същите, посочена във фактурите, закупени от дистрибутора-ответник с цел осъществяване на търговска дейност чрез снабдяването на търговски обекти с тези стоки. Предвид характер на договора за дистрибуция /ненаименован, консенсуален и неформален/ и разпоредбата на чл.9 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, че в конкретния случай отделни договори за дистрибуция на алкохолни напитки са били сключвани между страните още преди 10.07.2019г. и именно в изпълнение на задълженията си по тях продавачът е продал описаните стоки в издадените от него фактури на 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г., а дистрибуторът е закупувал същите, приел ги е и е отразил задължението си за заплащането им към продавача в своето счетоводство. С оглед на това решаващият състав е счел, че постигнатото по-късно вече в писмена форма съглашение между страните от 10.07.2019г. следва да се счете като споразумение за преуреждане на вече съществуващи договорни отношения между продавача и дистрибутора. Позовал се е и на практиката, обективирана в решение № 137/25.06.2010г. по т.д. № 888/2009г. на 2-ро т.о. на ВКС, че както първоначално сключеният договор, така и измененията към него, изискват всяка от страните да изпълнява поетите задължения по начина, указан в чл.63, ал.1 ЗЗД - точно и добросъвестно, без да пречи на другата страна и тя да изпълнява задълженията си по същия начин, а виновното неизпълнение на произтичащите от договора и от измененията към него задължения съставлява основание за носене на договорна отговорност по чл. 79 и сл. от ЗЗД от неизправната страна. По тези съображения въззивната инстанция приема, че ищецът е установил при условието на пълно и главно доказване релевантните факти относно договорната обвързаност на страните по делото по договор за дистрибуция, вкл. към момента на издаване на процесните фактури от 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г., фактът на изпълнение на своите задължения по договора да предаде стоката на дистрибутора, ведно с придружаващите я документи, а ответникът не е установил изпълнение на своето задължение за плащане цената за продадената му стока по посочените фактури /извън сумата от 11 000 лева, която не се претендира в процеса/ на уговорения падеж - при получаването на стоката /чл.6 от договора/. С оглед на това съдът е намерил предявеният иск за основателен за сумата от 60 107,20 лева, поради което е отменил първоинстанционното отхвърлително решение в тази му част. Съответно е намерил за дължима и законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска до окончателното заплащане на главниците. Относно предявения иск за заплащане на 166 170,24 лева, представляваща продажната цена на алкохолните напитки, по фактура № [ЕГН]/08.08.2019г., също доставени на основание процесния договор, съдът е приел следното: Намерил е за безспорно установено от фактическа страна, че последната не е отразена в счетоводството на ответника, нито в дневниците му за покупки по ЗДДС за съответния месец - т.е. липсва недвусмислено признание от купувача - дистрибутор, че е получил стоката, посочена в тази фактура. Последният факт не е установен и от анализа на останалите приобщени по делото доказателства- сред писмените липсват такива, които да сочат, че „Мариус Груп“ ЕООД е отправил заявка до продавача за доставянето на тези стоки по реда на чл.9 от договора за дистрибуция, вкл. - че ги е получил. Констатирал е, че приобщените фактура, списък на товара, сертификат и товарителница не установяват да носят подписа на упълномощено от дистрибутора лице да получи стоката, за да се приложи презумпцията на чл.292 ТЗ и чл.301 ТЗ, като допълнително неоспорената съдебно-почеркова експертиза е установила, че подписът за получател под тези документи не са на управителя на дружеството. Заключил е, че наличието на обсъдените документи не установяват при пълно и главно доказване фактът на заявка на стоките по тази фактура въз основа на постигнатите съглашения по договора за дистрибуция, нито получаването на стоката. При тези данни и при съобразяване, че не е установено наличието на други обективни факти сочещи, че на дистрибутора е доставената такава стока, решаващият състав е приел по арг. от чл.292, ал.1 ТЗ, че той е оспорил извършването на последната от процесните четири доставки веднага след узнаването й, което, според твърденията му, е станало едва в хода на обезпечителното производство, предшестващо исковото. Отделно от горното е прието, че изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, предимно в допълнителното си заключение е посочила, че анализът на складовите наличности при ответника през процесния период от време не могат да обосноват извод, че в тях е постъпвала поръчка, която по асортимент и количество да отговаря на отразените в обсъжданата фактура. Намерил е, че в тази връзка са и показанията свидетелят Султов, който сочи, че в търговската практика при предаването на стоките от „Кока кола“ на „Мариус Груп“ в склада, в който работи, е имало различна практика - понякога идвали търговски представители на „Кока кола“, а друг път представители на фирмата, в зависимост от обема на стоката. Решаващият състав е кредитирал показанията на свидетеля, предвид че същият не е служител на което и да е от дружествата - страни по делото и са отражение на непосредствените му възприятия, последователни и безпротиворечиви, вкл. подкрепящи се от установеното от писмените доказателства. В заключение решаващият състав е приел, че анализът на доказателства не установява дистрибуторът да е заявил, а продавачът да му е доставил стоки - алкохолни напитки - посочени във фактурата под № [ЕГН]/08.08.2019г., на основание договора за дистрибуция от 10.07.2019г., поради което и за първият не е възникнало задължение за заплащането им. С оглед на това, искът за реално изпълнение в тази му част е счетен за неоснователен, съответно неоснователно е и искането за присъждане на лихва за забава върху търсената парична сума. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, не а налице твърдяната от ответника по исковете евентуална недопустимост на решението в частта, в която е уважена претенцията за заплащане на продажна цена с вкл. ДДС на алкохолни напитки, доставени в изпълнение на договор за дистрибуция на алкохолни напитки от 10.07.2019г. по издадени 3 бр. фактури на 05.06.2019г., 17.06.2019г. и 26.06.2019г. Въззивната инстанция не е излязла извън предмета на спора, очертан в обстоятелствената част и в петитума на исковата молба, в която е налице позоваване не само на договора за дистрибуция, но и на посочените фактурите, като съдът е приел, че по същество се претендират продажни цени по фактурите, а въз основа на съдържанието на договора съдът е счетено, че е налице съгласие между страните за преуреждане на отношенията им към дата, предхождаща издаването на трите фактури. От друга страна, от производството пред апелативния съд се установява, че във въззивната си жалба ищецът, с оглед констатациите на ССЕ, че стоките не са заприходени при ответника, е поискал допускане на изслушване на свидетелски показания, новоузнати от него след 22.03.22г., след проведен разпит на свидетеля по друго дело, за установяване на обстоятелството, че стоките са били заприходявани директно в склада на крайните получатели на стоката, на които ответникът ги е доставял. С определение от 21.06.2022г., съдът е отказал събирането на гласните доказателства, поради неотносимост на фактите към предмета на производството, тъй като не касаят отношенията между страните по делото. При съобразяване на посочените обстоятелства, настоящият състав на ВКС намира, че следва да бъде допуснат, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от ищеца част, по първия формулиран от него въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да допусне доказателства относно новоузнати факти от значение за спора, в каквато насока следва да бъде конкретизиран въпросът, съобразно Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. ВКС констатира и, че в несъответствие с практиката му, апелативният състав не е обсъдил, съответно не е взел предвид част от доказателствения материал по делото и свързаните с това доводи и възражения на страните – имейли на ищеца от 14 и 17.08.2019г., писмо № С01121 от 14.11.2019г. и заключението на съдебно почерковата експертиза, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, изцяло до касационно обжалване по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, относим за обжалваните и от двете страни части на решението и съдържащ се в приложенията към жалбите и на двете страни. С обобщение на горното, настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК до касационно обжалване по процесуалноправните въпроси, обобщени и конкретизирани съобразно Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателства относно новоузнати факти от значение за спора; 2/„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства в съвкупност, както и доводи и възражения на страните?. Отговорите на останалите въпроси на страните са обусловени от отговора на процесуалноправните въпроси, по които се допуска касационния контрол. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, ищецът - касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3323,40 лева, а ответникът - жалбоподател – държавна такса в размер на 1321,07 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд