Определение № 508 от 30.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 591/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на М. П. А. срещу определение № 295 от 30.01.2023 г. по в.ч.гр.д. № 23/2023 г. на Апелативен съд София. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София е потвърдил определение № 126 от 02.12.2022 г. по т.д. № 62/2022 г. на Окръжен съд Кюстендил в частта, с която е оставено без уважение искането за освобождаване на жалбоподателя от задължението да заплати държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 504 лв., представляваща разликата между пълния размер на държавната такса, дължима по делото, и сумата от 500 лв., от заплащането на която ищецът е освободен. За да постанови този резултат, въззивният състав е приел, че съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК при подадена молба за освобождаване от държавна такса и разноски съдът взема предвид доказателства относно доходите на лицето и на неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта; други констатирани обстоятелства. От представените доказателства – декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК и приложената медицинска документация – съдът заключил, че частният касатор разполага с месечен доход от заплата 800 лв., живее в собствено жилище, без да издържа други лица, в млада възраст е, а здравословното му състояние е добро и липсва нужда от поддържащо лечение въпреки твърдения за обратното, които не са подкрепени с доказателства. С оглед тези обстоятелства преценил, че ищецът би могъл да заплати частично държавната такса по делото, а аргументът за евентуално увеличение на предявения частичен иск е счел за ирелевантен, доколкото при възникване на ново задължение за заплащане на държавна такса, страната разполага с възможност да поиска освобождаването й от същото при наличие на предпоставките за това. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулирани са въпросите: №1. „За задължението ни въззивния съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения, отнасящи се до неправилността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба.“ №2.“ За приложението на чл.83, ал.2 ГПК и за задължението съдът да извърши цялостна преценка за наличие на основанията за освобождаване от държавна такса.“ №3“ За задължението на съда в производството по чл.83, ал.2 от ГПК да укаже на молителя да уточни твърденията си и да му даде възможност да представи необходимите писмени доказателства в това число и необходимостта да представи декларация по чл.83, ал.2, т.2 от ГПК за удостоверяване на имущественото й състояние.“ №4.“ При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса и извършване на преценката за освобождаване от ДТ и разноски, следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива с установените в страната: 1/ линия на бедност; 2/ данните на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейство и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка ни живот - официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работна заплата?“ и №5.“ При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса и извършване на преценката за освобождаване от ДТ следва ли да бъдат прилагани към декларацията доказателства, респ. медицински документи, удостоверяващи заявеното в нея, респ. здравословното състояние на ищеца?“ Сочи, че са налице основанията за допускане на определението до касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроси първи до четвърти включително, като са изброени и приложени определения на ВКС във връзка с всеки от въпросите. Въпроси пети и шести страната обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението си, частният касатор поддържа, че съдът не е съпоставил доходите и имущественото му състояние с дължимата държавна такса по делото, като не е взел предвид икономическото състояние в страната към месец март 2022 г. съгласно статистика на КНСБ, според която издръжката за едно лице е 1216 лв. на месец, която стойност съпоставя с трудовия си доход и размера на държавната такса. Отчита, че искът бил предявен като частичен, предстои завишаването му, а ищецът, който бил пенсионер с минимална пенсия, съдът не съпоставил доходите му с държавната такса, а самата тя била толкова висока, че задължаването му да я внесе било равносилно на отказ от правосъдие. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за достъп до касация. Въпроси първи и втори, обобщени като въпрос за задълженията на въззивния съд за контрол на първоинстанционните актове, постановени по молба за освобождаване от държавна такса, отговарят на общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, но касаторът не обосновава наличие на специалната предпоставка на т. 1 от същата нормата, тъй като не е налице отклонение от приетото в посочените съдебни актове на ВКС. В съответствие с приложената практика на касационната инстанция, въззивният съд е направил изводите си за недоказаност на предпоставките за пълно освобождаване от държавна такса и разноски въз основа на всички представени от страната, съдържащи се по делото доказателства и декларираните обстоятелства, като е анализирал и съпоставил същите с размера на дължимата за производството държавна такса. В резултат, именно, на този анализ е достигнал до решаващия си за изхода на делото извод, че с оглед установеното, и при конкретния дължим размер държавна такса, по отношение на ищеца не може да се заключи, че не разполага с достатъчно средства да заплати 504 лв. Не отговаря на установеното твърдението на частния касатор в частната му касационна жалба, че е пенсионер с минимална пенсия, нито че съдът не е обсъдил доходите му спрямо останалия дължим размер от държавната такса. Оплакванията на касатора във връзка със съпоставката на изследванията на синдикални организации и неговия нетен доход са изцяло ирелевантни съгласно процесуалния закон, доколкото същите представляват заключения, установени по ненадлежен процесуален ред и необвързващи съда в неговата преценка. Относимите обстоятелства са изброени в нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК, като не се констатира отклонение от приложението й спрямо изброените съдебни актове на ВКС. Въпрос трети е неотносим към настоящата хипотеза. Същият би бил релевантен в случай на процесуални нарушения, при които съдът е обусловил своите изводи, без да са налице необходимите доказателства за това и без да са дадени указания в тази връзка. В случая съдът е разполагал с всички необходими писмени доказателства, част от които представени с исковата молба, като проверка на правилността на изводите му във връзка с тях е извън предмета на настоящата фаза на производството. Последните два въпроса също не удовлетворяват общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда, не са обсъждани от него, не са били предмет на валидно предприети от състава процесуални действия. Въпросите са с хипотетичен характер, свързани с правилността на акта. Налична е и формирана от ВКС практика относно обстоятелствата, които съдът преценява, когато е сезиран с искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, и задълженията му в това производство, поради което не е осъществено и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма основание за промяна на практиката на ВКС по приложението на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК, поради липса на законодателна промяна или такава в обществените отношения, налагащи корективно тълкуване на посочената разпоредба. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение