Решение № 5166 от 28.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 395/2016 г.

Решение № 5166 от 28.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 395/2016 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Т. П. от гр. Б., против решение № 800 от 29.10.2015 г., постановено по адм. дело № 646/2015 г. по описа на Административен съд - С. област (АССО), с което е отхвърлена жалбата й срещу Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 885/18.11.2011 г., издаден от орган по приходите в отдел "Местни данъци и такси" ("МДТ") при община Ботевград и оспорващата е осъдена да заплати на ответника разноските по делото. По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му. Позовавайки се на нарушена процедура за връчване на АУЗД по реда на чл. 29 - чл. 32 ДОПК и на погасяване на вменените й публични задължения по давност, касаторката твърди наличие на дисквалифициращи валидността на административния акт пороци. Ответникът - директорът на Дирекция при община Ботевград, не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдебното решение не страда от пороци и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: За да постанови обективирания в атакуваното решение резултат, първоинстанционният съд е формирал извод за отсъствие на нарушения, обуславящи нищожност на процесния АУЗД, с който в тежест на В. П. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса за битови отпадъци (ТБО) за периода от 2008 г. до 2011 г. за притежавания от нея имот, находящ се в с. Л., община Ботевград, Раждавец, в общ размер на 13.06 лв., от които главница 11.36 лв. и лихва към 18.11.2011 г. - 1.70 лв. С оглед пропускането на преклузивния срок за обжалване на акта по административен ред, съдебният контрол върху него е ограничен до спора за неговата действителност, заявен с упражненото от жалбоподателката право на съдебно оспорване. При извършената по критериите на чл. 146 АПК проверка на валидността на атакувания като недействителен акт, е изведено заключение, че същият е издаден от компетентен орган - служител от общинската администрация по чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, на когото с нарочна заповед на кмета на община Ботевград съгласно изискването на чл. 4, ал. 4, във вр. с ал. 3 ЗМДТ са възложени функции на орган по приходите. Прието е, че произнасянето на приходния орган по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК е осъществено в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби. Въз основа на доказателствата по делото, съдът е преценил, че АУЗД е надлежно връчен по реда на чл. 32 ДОПК чрез прилагане към досието - при три поредни посещения (на 28.11.2011 г., 29.11.2011 г. и 6.12.2011 г.) адресатът или негов представител не е бил открит на посочения от него адрес, за което са съставени съответни протоколи (л. 29 и л. 30); от 07.12.2011 г. до 22.12.2011 г. е поставено съобщение на информационното табло в Дирекция "МДТ", публикувано и на Интернет-страницата на общината на същата дата (л. 31); наред с поставянето му на съответното място в община Ботевград, съобщението е изпратено и по пощата с препоръка, като е върнато обратно на подателя с отбелязване в известието за доставяне "Пратката не е потърсена от получателя". Направен е извод, че с неявяването на данъчнозадълженото лице в приходната администрация до изтичането на 14-дневния срок от поставяне на съобщението, съставеният АУЗД правомерно е приложен към преписката и се счита за редовно връчен. Материалната законосъобразност на акта е обоснована с неизтекла погасителна давност на определените в него публични задължения за ДНИ и ТБО за периода 2008 г. - 2011 г. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК, съдът е счел, че по отношение на задължението за 2008 г. давностният срок изтича на 1.01.2014 г., поради което същото не е било погасено към момента на издаване на АУЗД - 18.11.2011 г. Идентични изводи са формирани и досежно дължимите за 2009 г., 2010 г. и 2011 г. суми. Посочено е, че давността се прекъсва с издаване на акта за установяване на публично вземане - чл. 172, ал. 2 ДОПК, поради което към настоящия момент по отношение на визираните в АУЗД местни данъци и такси не е изтекла и абсолютната десетгодишна давност. Според съда, по правните си последици фактът на изтекла давност би бил основание за отмяна на акта като незаконосъобразен, но не води до неговата недействителност, като с погасяването на задължението по давност се преклудира правото на органа по приходите да търси принудителното му изпълнение. С тези мотиви съдът е отрекъл претенцията на данъчно задълженото лице за обявяване на нищожността на акта за установяване на неплатените от него за периода 2008 г. - 2011 г. местни данъци и такси. Решението е правилно. Спорът по делото се концентрира върху противоречието в позициите на страните по въпроса за валидността на атакувания АУЗД. Очертаният от обхвата на заявената с жалбата съдебна защита предмет на съдебното производство предпоставя и пределите на съдебната проверка - само досежно пороци, които могат да обосноват нищожност, но не и унищожаемост на акта. В съответствие с точно установените фактически обстоятелства и релевантната правна уредба съдът е направил верен извод за липса на нарушения, компрометиращи действителността на обективираното в оспорения АУЗД волеизявление, като мотивите му се възприемат изцяло от касационния състав. Съгласно правната доктрина незаконосъобразността има две проявни форми - нищожност и унищожаемост, като разграничаването им е с оглед степента на порока, засягащ административния акт, последиците от проявяването му и способите за тяхното преодоляване. Нищожността се отнася до валидността на административното волеизявление. При нищожните актове допуснатата незаконосъобразност предпоставя толкова тежко, радикално и нетърпимо нарушение на законността, че същите са лишени от правно действие и не могат да породят целените правни последици. Поради изначалното наличие на такива сериозни недостатъци, водещи до недействителност на волята на органа, се приема, че нищожният акт никога не е съществувал в правната действителност. В чл. 146 АПК (респ. - чл. 160, ал. 2 ДОПК) са изброени пороците, които водят до незаконосъобразност на акта, а признаването му за валиден или за недействителен, както се посочи по-горе, почива на критерия степен или тежест на незаконосъобразността при издаването му, като нищожният акт страда от толкова непримирима противоправност, която изключва търпимостта му в правния мир. Спорът по делото се свежда до въпросите дали е нарушена процедурата по съобщаване на акта и погасени ли са определените с него задължения по давност в контекста на преценката на валидността на волеизявлението по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Уведомяването на засегнатото лице за постановения от органа по приходите, акт не е елемент от производството по издаването му, поради което не се отразява на неговата законосъобразност. Връчването на индивидуалния административен акт е от значение за влизането му в сила, респ. - за надлежното упражняване на правото на оспорване от неговия носител, т.к. срокът за обжалване е обвързан с момента на съобщаване на акта на неговия адресат. В този смисъл неспазването на процедурата по съобщаване на АУЗД по хипотеза не би могло да обуслови невалидност на волеизявлението. Освен, че не съставлява порок, който да обоснове извод за нищожност на акта, съответно на закона и на доказателствата е заключението на съда за редовно проведена процедура по връчване на АУЗД по реда на чл. 32 ДОПК. Изпълнени са всички елементи от динамичния фактически състав по съобщаване на завършващия производството по чл. 107, ал. 3 ДОПК акт в разглежданата хипотеза на връчване чрез прилагане към досието - документирани с протоколи три посещения (две от които през 7 дни) на адреса на жалбоподателката, при които не е намерено лицето или негов представител, комуто да бъдат връчени книжата; поставяне на съобщение за връчването на определено за целта място в сградата на приходната администрация и публикуването му в Интернет за срока по чл. 32, ал. 6 ДОПК; изпращане на писмо с обратна разписка, върнато в цялост по причина, че не е потърсено от адресата. Противно на защитната теза на касаторката, удостоверяващите обстоятелствата по чл. 32, ал. 1 ДОПК протоколи, съставени за всяко посещение на адреса за кореспонденция, са в надлежна писмена форма и съдържат изискуемите реквизити - дата и час на посещението, имена и длъжност на връчителя, посетен адрес, индивидуализация на адресата чрез посочване на трите му имена и ЕГН, описание на връчваните актове, отразяване на факта, че лицето не е намерено на адреса, подпис на съставилото протокола длъжностното лице. При това положение е налице валидно съобщаване на процесния АУЗД съгласно правилата на чл. 32 ДОПК, а развитите на тази плоскост твърдения на касаторката за нищожност на акта са неоснователни. Правно обоснована е преценката на съда, че по начало погасяването на задълженията по давност води до материална незаконосъобразност на акта, с който са установени, но не е порок, лишаващ го от същността му на властническо волеизявление, което да не може да произведе целените правни последици. Изтичането на давностния срок не отрича дължимостта на сумите, а само изключва възможността за принудителното им събиране. В случая към датата на издаването на АУЗД задълженията за процесния период не са погасени по давност по смисъла на чл. 171, ал. 1 ДОПК и правомерно са били предмет на производство по установяване на задължения за данъци и такси по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Приложими към въпроса за давността по отношение на установените с АУЗД задължения са правилата на ДОПК. По силата на чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В ал. 2 на същия законов текст ( в приложимата редакция) е уредена абсолютната погасителна давност - с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Давността спира, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година, както и когато актът, с който е определено задължението, се обжалва - чл. 172, ал. 1, т. 1 и т. 4 ДОПК. Видно от чл. 172, ал. 2 и ал. 3 ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Предвидената в закона 5-годишна давност не е изтекла при издаване на обжалвания акт, включително по отношение на най-старите обхванати от него задължения за 2008 г., за които срокът по чл. 171, ал. 1 ДОПК е следвало да изтече на 31.12.2013 г., но актът е издаден преди тази дата (на 18.11.2011 г.), с което давността е прекъсната. Законосъобразен е изводът в проверяваното съдебно решение, че към настоящия момент не е изтекла и предвидената в чл. 171, ал. 2 ДОПК абсолютната погасителна давност. Не е налице твърдяното от оспорващата нарушение на разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК (в приложимата редакция), съгласно която не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена такава. Задължението за ДНИ възниква с придобиване на имота, установява се въз основа на декларирането му пред общинските данъчни власти и се изпълнява периодично. Не съществува задължение за данъчно-задълженото лице всяка година да подава декларация с цел определяне на данъка или ТБО върху притежавания недвижим имот за съответния данъчен период. Веднъж възникнало и установено, то се дължи за всяка календарна година, докато не настъпи предвиден в правната норма факт, който да го прекрати или измени. При липса на промяна в обстоятелствата, първоначално подадената декларация "замества" декларациите за следващите календарни години. Поради това към момента на издаване на акта не е изтекъл срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК, преклудиращ възможността на органа да образува производство за установяване на задължения за ДНИ и ТБО за периода 2008 г. - 2011 г. Законосъобразно издаденият на 18.11.2011 г. акт обхваща времето от 2008 г. до 2011 г., т.к. петгодишният преклузивен срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК изтича, както следва: за задълженията за 2008 г. - на 31.12.2013 г.; за задълженията за 2009 г. - на 31.12.2014 г.; за задълженията за 2010 г. - на 31.12.2015 г.; за задълженията за 2011 г. - на 31.12.2016 г. Неуспешно проведеното съдебно оспорване има за последица осъждане на иницииралата го жалбоподателка за сторените от насрещната страна разноски по делото. Отговорността за разноски има акцесорен характер и е обусловена от изхода на материалноправния спор. В тежест на коя страна да се възложат разноските зависи от признаването или отричането на спорното материално право. Присъждането им на оспорващия е съразмерно на уважената част на жалбата, а на ответника - съобразно отхвърлената й част - чл. 161 ДОПК. В случая при изцяло отхвърлена претенция на жалбоподателката съдът е присъдил с атакуваното решение деловодните разноски в полза на ответната по жалбата страна. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което решението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,