Определение № 1137 от 01.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1275/2010 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. М. против решение №169/08.07.2010 г., постановено по в.гр.д.№ 179/2010 г. от Окръжен съд – Кърджали. С обжалваното решение е обезсилено първоинстанционното решение по делото и е прекратено производството на основание чл.270, ал.3 от ГПК. В срока по чл.287, ал.1 от ГПК е подаден писмен отговор от ответниците по касационната жалба, без заявено становище по допустимостта на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена в срок и е насочена против решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. За да приеме, че постановеното първоинстанционно решение е недопустимо, въззивния съд е приел, че е налице абсолютна процесуална пречка за разглеждане на спора по същество, поради наличие на сила на пресъдено нещо, предвид наличието на влязло в сила решение между страните по спора, постановено в делбено производство по допускане на делбата, по гр.д.№145/1987 г., по описа на Районен съд – Кърджали. Съдът е отрекъл процесуалната възможност да се обсъждат правните последици от извършените след влизане в сила на решението по гр.д.№145/1987 г. сделки с делбения имот, както и направеното възражение за изтекла придобивна давност в полза на един от съделителите, след влизане в сила на същото съдебно решение, до предявяване на настоящия иск за делба на наследство. В изложението на касационните основания за допустимост на касационното обжалване се сочи процесуалноправен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата – касацонно основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Сочения правен въпрос е, следва ли въззивния съд да направи правните си изводи относно основателността, респ. недопустимостта на предявения иск единствено върху част от събраните доказателствата по делото, като игнорира други, както и следва ли да направи самостоятелна преценка и да обсъди в съвкупност всички събрани доказателства, както и връзката между тях, обосновавайки извода си за недопустимост на иска. Въззивния съд е направил извода си относно недопустимостта на предявения иск, основавайки се единствено на част от доказателствата по делото, като е преценил, че възраженията на С. М., свързани с настъпили след влизането в сила на решението по гр.д.№145/1987 г. факти са неотносими към извода за недопустимост на предявения иск. В тази връзка правния извод на въззивния съд е в противоречие с възприетото в представеното решение на ВКС №221/15.04.2002 г. по гр.д.№667/2001 г. на І г.о. Налице е противоречиво разрешаване от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по посочения правен въпрос, основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Следва да се отбележи, че представеното и цитираното в изложението ТР №1/2001 г. по гр.д.№1/2001 г., в т.12 /посочена от жалбоподателя/, касае необосноваността на съдебния акт, като необосноваността не е основание за допускане до касационно обжалване, доколкото не е включено в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1-3 от ГПК. Необосноваността е касационно основание за обжалване на въззивните решения, но съгласно разпоредбата на чл.281 от ГПК, т.е. нейното наличие следва да се преценява след наличието на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, но не и в производството по чл.288 от ГПК. Предвид изложеното, на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, обжалваното решение следва да се допусне до касационно обжалване, като на жалбоподателя се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 50 лева, за разглеждането на касационната жалба по същество. Водим от горното, състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия