Определение № 376 от 20.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4487/2016 г.

Производството е по реда на чл. 250 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 9549 от 05.09.2017 г., с дата на пощенското клеймо 01.09.2017 г., на [фирма], [населено място], общ. Генерал Т., обл. Д., чрез управителя С. Р. С., представляван от адв. М. В. от АК-Д., с искане за допълване на определение № 663 от 01.08.2017 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, постановено по гр.д. № 4487/2016 г. Ответникът по молбата М. Т. М. от [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор. С посоченото определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК, не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 182 от 30.06.2016 г., постановено по в.гр.д. № 211/2016 г. на Добричкия окръжен съд, като касаторът [фирма] е осъден да заплати на ответника по касация М. Т. М. разноски в размер на 1100 лв. адвокатско възнаграждение. Молбата е процесуално допустима, подадена е в законоустановения срок, като е осъществена процедурата за връчване на препис на насрещната страна. Разгледана по същество, молбата е неоснователна. По реда на чл. 250 ГПК съдът по молба на страните може да допълни постановеното решение, когато е пропуснал да се произнесе по цялото искане. Непълнота на съдебното решение по смисъла на чл. 250 ГПК е налице когато съдът не се е произнесъл по целия спорен предмет - по част от спорното право /когато е делимо/, по някой от съединените искове или по допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет /лихви или плодове/. В случая с обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 20/09.02.2016 г., постановено по гр.д. № 354/2014 г. на Районен съд [населено място], с което [фирма] е осъден да заплати на М. Т. М. сумата от 9 199,68 лв., като обезщетение за ползване без правно основание на собствените му недвижими земеделски имоти № 017005, № 017006, и №019014 в землището на [населено място], [община], за стопанската 2011/2012 г., ведно със законната лихва от 31.10.2014 г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени разноски. С процесното определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК, чието допълване се иска, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, за което съставът на ВКС е изложил подробни съображения. Оплакванията за непълнота са и неоснователни. В определението по чл. 288 ГПК е прието, че за пороците нищожност и недопустимост на въззивното решение съдът следи служебно и без страната да се е позовала на тях. В случая, след проверка на данните по делото, които не сочат на вероятна нищожност, респ. недопустимост на въззивното решение, съставът е приел, че решението е постановено от надлежен съдебен състав и в рамките на неговата компетентност. Същото е постановено в предвидената от закона форма – писмена и е подписано от състава, който го е постановил. Твърдяните от касатора обстоятелства във връзка с отвод на докладчиците по делото пред първата инстанция нямат отношение, както към валидността на първоинстанционното решение, така и към валидността на въззивното решение. Като неоснователен е приет и доводът, че като е потвърдил едно нищожно решение, въззивният съд също е постановил нищожен съдебен акт, доколкото само по себе си потвърждаването на нищожно първоинстанционно решение не обосновава нищожност на решението на въззивната инстанция, а неговата неправилност. В тази връзка е констатирано, че във въззивното решение, волята на съда е ясно изразена. Прието е, че както първоинстанционното така и въззивното решение са постановени по редовна искова молба, в която има ясно изразена обстоятелствена част и петитум, не е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на иска и дори да се приеме, че такова е налице, доколкото в обстоятелствената част ищецът се позовава на споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ, а претендира обезщетение на извъндоговорно основание, това би обусловило неправилност на решението, а не неговата недопустимост. Изложени са съображения, че няма отношение към допустимостта на иска, респ. на постановените по него решения, обстоятелството как е формиран размерът на претенцията, като съдилищата са се произнесли по иска, с който са сезирани и в рамките на заявената искова претенция, нито са налице преклудиращи правото на ищеца обстоятелства и твърдението, че имота е бил ползван от още едно дружество дори и да е вярно, също не може да обоснове недопустимост на решението. Предвид изложеното съдът е стигнал до заключението, че не може да се формира извод за недопустимост на въззивното решение, което да обуслови допускане на същото до касационно обжалване. Същевременно е прието, че не са изпълнени и комулативните изисквания, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване по формулираните в представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси, за което са изложени подробни мотиви защо съдът намира, че в случая, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В тази връзка следва да се посочи, че производството по чл. 288 ГПК се развива пред Върховния касационен съд, с оглед извършване на селекция въз основа на въведените в приложното поле предпоставки за касационно обжалване и по специално в чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. Поради това и обхватът на съдебния контрол в това самостоятелно производство се изчерпва с преценка дали са налице или не основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съобразно предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, респективно ВКС не би могъл в рамките на това производството да се произнесе по същество по всички оплаквания, съставляващи общи касационни оплаквания, свързани със съществото на спора. В тази връзка, в определението по чл. 288 ГПК съдът се е произнесъл с подробни съображения по наведените от касатора оплаквания, включително за вероятна нищожност и недопустимост на обжалвания акт, както и по поставените в изложението правни въпроси. Следователно, оплакванията за непълнота са и неоснователни и поради това не би могло да се обоснове основание за допълване на постановеното определение по реда на чл. 288 ГПК, доколкото както се изложи по-горе, непълният съдебен акт е този, който не обхваща целия спорен предмет, при който липсва формирана воля на съда относно част от спорното право; един от съединените искове или допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет (каквито са исканията за плодове или лихви), а евентуално необсъждане на наведено по делото възражение съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, но е неотносимо при преценка налице ли е непълнота, подлежаща на отстраняване в производство по реда на чл. 250 ГПК. Предвид изложеното, молбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,