Определение № 60754 от 22.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2371/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. И. К. и З. И. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 260024 от 15.01.2021 г. по гр.д.№ 717/ 2020 г., с което са потвърдени решения на Русенски районен съд по гр.д.№ 7461/ 2018 г. от 04.03.2020 г. /в обжалваната пред въззивния съд част/ и от 21.10.2020 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателите против З. З. О., Н. Ю. О., З. Х. З. и М. Б. З. искове, квалифициран по чл.26 ал.1 и 2 ЗЗД, за обявяване на нищожността поради липса на основание, противоречие със закона, привидност и противоречие с добрите нрави на договор за продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 167, т.VІ, рег.№ 4147, дело № 417/ 02.10.2000 г. на нотариус рег.№ *** и на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 19, т.VІ, рег.№ 19105, дело № 870/ 10.11.2010 г. на нотариус рег.№***. В изложението на жалбоподателите по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: нарушава ли правото на защита на страните отказът на въззивната инстанция да допусне нови доказателства за семейното положение на страна по оспорена като нищожна сделка; законосъобразно ли е решение на въззивен съд, което не съдържа собствени мотиви; явява ли се документ по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК нотариалният акт, с който приобретателят по симулативна сделка дарява получения от него имот. Касаторите считат, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответните страни З. З. О., Н. Ю. О., З. Х. З. и М. Б. З. не вземат становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли иска за обявяване на недействителността на процесните договори, въззивният съд приел /чрез препращане по реда на чл.272 ГПК и излагане на собствени мотиви/, че в наследство от С. А. /починала на 24.05.1979 г./, останал недвижим имот – дворно място с постройка в [населено място], [улица]. Наследниците й били съпруг /починал на 04.01.1993 г./ и четири деца - ищците З. И. К. и З. И. К., както и Н. И. Р. и А. И. К.. С влязло в сила решение по гр. дело № 4223/ 1995 г. наследственият имот бил допуснат до съдебна делба между З. И. К. с права 12/24 ид.ч, З. И. К. с права 4/24 ид.ч. и Н. Ю. О. с права 8/24 ид.ч. Делбеният имот бил възложен на Н. О. при задължение за плащане на дяловете на останалите съделители. С нотариален акт №167/ 02.10.2000 г., том VI, рег.№ 4147, н.д.№417/ 2000 г. на нотариус рег.№ *** Н. и З. О. продали на Б. З. процесния имот. С влязло в сила на 19.07.2005 г. решение по гр.д.№ 29/ 2005 г. на Русенски окръжен съд възлагателното решение по делбата било обезсилено и съдът постановил делбеният имот да бъде изнесен на публична продан. Такава продан обаче не била извършена, а с нотариален акт № 19/ 10.11.2010 г., том VI, рег. № 19105, дело № 870/ 2010 г. на нотариус рег.№ ***, Б. З. дарил същия имот на З. О.. Понастоящем недвижимият бил съсобствен между З. К. с права 12/24 ид.ч., З. К. с права 4/24 ид.ч. и З. О. с права 2/6 ид.ч. При тези фактически установявания съдът извел от правна страна, че сделките, с които бил отчужден недвижимият имот, били действителни и пораждали права и задължения между страните, независимо дали прехвърлителите били негови собственици. Тези сделки били каузални и имали основание - да се придобие едно право, респективно – да се надари. Противоречието със закона, като основание за нищожност на сделката имало предвид не закона изобщо, а конкретна правна норма. Необходимо било да е налице противоречие между договора и съответната норма, а такова в случая не било налице. Сделките не били и неморални, тъй като не противоречали на конкретен морален принцип. По делото не било установено те да били насочени към увреждане на трети лица, нито пък имало събрани доказателства тези сделки да са привидни. Съдът отхвърлил доказателствените искания на ищците за установяване на обстоятелството дали към момента на извършване на сделките страните по тях са били в брак, като посочил, че това обстоятелство не е нито нововъзникнало, нито новонастъпило. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият от формулираните правни въпроси е обуславящ, но той е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Ищецът е длъжен да изложи още в исковата си молба всички свои възражения срещу съществуването на спорното право. Ответникът е длъжен да изчерпи фактическите и доказателствените си твърдения с отговора по исковата молба, където трябва да посочи правопораждащите и правосъхраняващите факти, на които основава правата си спрямо ищеца. Съдът трябва да даде указания на страните да конкретизират и уточнят твърденията си в първото съдебно заседание по делото, след което прави доклад по делото, в който сочи обстоятелствата, от които произтичат твърдяните права и задължения, разпределя доказателствената тежест и организира процеса на доказване. Непредявените от ищеца обстоятелства, които опорочават спорното право, се преклудират. Първоинстанционният съд няма право да обсъжда и разглежда твърдения за факти, осъществили се преди предявяване на иска, които ищецът не е предявил. Още по-малко такова право има въззивният съд – чл.266 ал.1 от ГПК /решение № 637/ 20.10.2010 г. по гр.д.№ 883/ 2010 г., ІV г.о./. Същото разрешение е дадено в решение № 84/ 28.02.2012 г. по гр.д.№ 1430/ 2011 г., ІV г.о. Ищецът е длъжен да изчерпи в исковата си молба всички доводи, въз основа на които претендира за него да са произтекли права. Във въззивната си жалба той следва да изчерпи всички доводи във връзка с правилността на първоинстанционното решение, тъй като въззивният съд следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, но не и за неговата правилност. По обстоятелства, непосочени в исковата молба и въззивната жалба, въззивният съд няма право да се произнася, нито да събира доказателства за тях. При разрешаването на обуславящия въпрос въззивният съд е съобразил установената практика, а наличието на такава изключва хипотезата на т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Останалите поставени правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Въззивният съд не е обсъждал в акта си явява ли се документ по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК нотариалният акт, с който приобретателят по симулативна сделка дарява получения от него имот, защото такъв довод не е правен с въззивната жалба. Ограниченият в правомощията си от разпоредбата на чл.269 ГПК въззивен съд не може да се произнася по въпроси, непоставени от страните, а формулирането им за първи път в касационното производство е недопустимо. Съдът също така не е постановил, че не дължи излагане на собствени мотиви, а е съобразил установената съдебна практика, че и при извършено препращане на основание чл.272 ГПК е длъжен да изложи собствените си съображения по доводите на страните. Няма основание за допускане на касационното обжалване и по твърденията на жалбоподателите за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на обжалвания акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на инстанцията по същество при установените от нея факти. В случая жалбоподателите не сочат различни обстоятелства, освен тези, във връзка с разрешенията на въззивния съд по горепосочените правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, а въз основа на тези разрешения обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно“ неправилен. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и