Решение № 4809 от 30.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11606/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите /НАП, Агенцията/ срещу Решение 33431 от 14.10.2025г., постановено по адм. д. 3321/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което Агенцията е осъдена да заплати на „Джей Кей Фарма“ ООД, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, обезщетение в размер на 3835 лева за претърпени имуществени вреди поради отменен незаконосъобразен Ревизионен акт № Р – 22221717007627 – 091 – 001 / 01.04.2020 г., представляващо адвокатско възнаграждение за обжалването му по административен ред, както и мораторната лихва за забава в размер на 465. 46 лева от 13.05.2024 г. до датата на настоящата искова молба (28.03.2025 г.), ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане, както и обезщетение в размер на 5052. 81 лева, представляващи заплатено възнаграждение за успех за постигната отмяна на Ревизионен акт № Р – 22221717007627 – 091 – 001 / 01.04.2020 г., както и мораторната лихва върху тази сума в размер на 613. 28 лева, от 13.05.2024 г. до датата на настоящата искова молба (28.03.2025 г.), ведно със законната лихва за забава, считано от датата на исковата молба до окончателното им изплащане, ведно с разноски. Касаторът Национална агенция за приходите, чрез процесуален представител, твърди, че решението е неправилно, по съображения, които следва да се квалифицират като такива за необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Изтъква се, че вреди, както и причинна връзка с отменения акт не са налице, че не е допустимо уговаряне на резултативен хонорар, нито има ясни критерии за определянето му, а алтернативно, че присъденото обезщетение е твърде високо. По тези съображения се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло. Касаторът претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на противната страна. Ответникът „Джей Кей Фарма“ ООД, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. Претендира разноски за двете инстанции. Върховната касационна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор, изразява становище за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена при съобразяване на процесуалните предпоставки за нейната допустимост. Пред Административен съд София-град са предявени искове с правно основание чл. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от издаване на отменен незаконосъобразен РА № Р-22221717007627-091-001 от 01.04.2020г. в общ размер на 9966,55 лв., от които главници в общ размер на 8887, 81 лв, ведно с лихви за забава, считано от 13.05.2024г. до подаване на исковата молба в размер на 1078,74 лв. Посоченият ревизионен акт е обжалван от дружеството по административен ред с жалба от 21.04.2020г. и е мълчаливо потвърден от директора на дирекция „ОДОП“. С Решение № 557 от 03.02.2021 г. по адм. д. № 7978 по описа за 2020 г. оспореният РА е обявен за нищожен. С Решение № 11025 от 02.11.2021 г. по адм. д. № 4231 / 2021 г. на ВАС, Първо отделение, е прието, че решението на АССГ е неправилно и като такова трябва да бъде отменено. С Решение № 3685 от 05.06.2023 г. по адм. д. № 11429 по описа за 2021 г. на АССГ, Първо отделение, РА е отменен. Срещу това решение е подадена касационна жалба от директора на дирекция ОДОП. С Решение № 5798 от 13.05.2024 г. по адм. д. № 9689 / 2023 г. на ВАС, Първо отделение, решението на АССГ е оставено в сила. Установено е, че „Джей Кей Фарма“ ООД е сключило договор с адвокатско дружество „Табаков, Табакова и съдружници“ /договор/ от 01.02.2018 г. за предоставяне на правни консултации, съдействие, представителство по всички висящи към датата на сключването му данъчни производства, които ще бъдат уточнени в анекс. На 06.02.2018 г. е сключен Анекс № 1 към договора, в който са уточнени 6 висящи ревизионни производства, вкл. процесното, възложено със ЗВР № Р-22221717007627-020-001 от 07.11.2017 г. Във връзка с всички тях е договорено авансово плащане в размер 75000 лв, платено без ДДС по фактура № 5029 от 09.02.2018 г.. В чл. 3, т. 3.1.7 от договора е посочено адвокатско възнаграждение за успех в размер на 10% на отменената част на акта, платимо в 7-дневен срок от влизане в сила на окончателно решение на компетентен орган (директор на ДОДОП или съд). Съгласно чл. II от Анекс № 2, при определяне на възнагражденията за успех във връзка с услуги по висящите ревизионни производства на „Джей Кей Фарма“ ООД по чл. 1.3. от договора от 01.02.2018 г., по които се оспорва вече възстановен на дружеството данъчен кредит или се търси отговорността му по чл. 177 от ЗДДС, се вземат предвид отменената част на предложеното/наложеното от приходната администрация начисление и съответните лихви. Изготвени са констативни протоколи между дружествата относно фактите, че е изготвена административна жалба срещу РА, за което се дължи възнаграждение от 3835 лв без ДДС, приспаднато от авансовото плащане в размер на 75 000 лв; както и че дължимото възнаграждение за успех за отмяната на РА със съдебно решение е 5052, 81 лв без ДДС, за което е издадена фактура № 9167/10.06.2024г., по която е постъпило плащане на следващия ден. Установено е, че на ищеца в първоинстанционното производство са присъдени и сторените при съдебното обжалване разноски. Въз основа на тези факти съдът е приел от правна страна, че исковете са изцяло основателни. Изложил е мотиви, че разходите са направени от ищеца във връзка с правото му на адвокатска защита в производството по административно обжалване на РА, поради което са налице настъпили вреди в пряка причинно-следствена връзка с отменения от съда акт. Възражението на НАП, че заплатените хонорари са прекомерни, е счетено за неоснователно, като е прието, че те са близки до минималните. Съответно са присъдени и лихвите от датата на последното съдебно решение до окончателното изплащане. Решението е допустимо, но частично неправилно, поради необоснованост относно размера на възнаграждението за обжалване по административен ред, както и поради неправилно приложение на материалния закон при преценката за дължимост и на двете претендирани обезщетения в пълния им размер. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди урежда общия принцип, прогласен в чл. 7 на Конституцията на Република България за отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. От субективна страна конституционният принцип има всеобщ характер, действа спрямо всички и трябва да се прилага за всички онези, които съответстват на характеристиките, които го определят. В Глава осемнадесета на ДОПК - "Обжалване на ревизионния акт по административен ред", чл. 152 - чл. 155, законодателят не е разрешил въпроса с разноските в това производство. Съгласно § 2 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ДОПК за неуредените в кодекса въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. Въпросът с разноските в административното производство не е уреден и в Глава шеста "Оспорване на административните актове по административен ред" на АПК. В същото време фазата на административно оспорване на ревизионния акт е задължителен стадий от защитата срещу засягащите субекта констатации в него, тъй като чл. 156, ал. 2 ДОПК установява забраната да се обжалва по съдебен ред ревизионен акт, който не е обжалван по административен ред. При това положение, с оглед липсата на процесуален ред за присъждане на разноските, направени във връзка с оспорването на ревизионни актове по административен ред, за страната, сторила такива при оспорването, съществува единствено възможността да ги претендира като претърпени вреди по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Макар и във връзка с разпоредба от друг кодекс, регламентиращ задължителност на административното обжалване, а именно във връзка с искане за установяване на противоконституционност на чл. 120, ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), Конституционният съд на Република България в свое Решение № 6 от 5.06.2025 г. по к. д. № 28/2024 г. е приел, че разноските за адвокатско възнаграждение, направени във връзка с административно обжалване на незаконен акт на държавен орган, са в пряка и непосредствена връзка с обявения за незаконен акт и попадат в рамките на понятието за вреда по чл. 7 от Конституцията. При това, когато става въпрос за възнаграждение за изготвяне и депозиране на жалбата при административно обжалване, обстоятелството че актът е отменен не при това обжалване, а при съдебното, не се отразява на дължимостта на обезщетението, тъй като незаконосъобразността на акта е установена. Освен това, съгласно тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ. Причината за приемане на това тълкувателно решение е, че към датата на постановяването му в процесуалните закони липсва предвидена отговорност за разноските в процеса. След като процесуален ред за реализиране на отговорността за разноски липсва, имущественото притезание, възникнало по повод извършените разходи за адвокатска защита в административно производство, следва да бъде реализирано на базата на други предвидени в закона материалноправни и процесуалноправни разпоредби. Това именно обуславя приложението на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Предвид изложеното, неоснователни са доводите на НАП за неприложимост на чл.1 ЗОДОВ и недопустимост на исковете. Налице са материално-правните предпоставки за присъждане на обезщетение, но не в определения от АССГ размер. Предявените искове са с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Въпросът относно приключването на ревизионното производство с отмяна на издадения ревизионен акт, но едва след съдебно обжалване, не е спорен в процеса. Доказано е плащането на адвокатски възнаграждения в претендирания размер от ревизираното лице – ищец на избрания от него процесуален представител. Основният спор в процеса е относно причинната връзка между незаконосъобразните актове и платените суми и относно размера на присъдените обезщетения. В мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, е изяснен въпросът какво е съдържанието на употребените в чл. 4 ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането им. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на причинителя и вредите. Разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерно издадения акт, в случая ревизионен акт, като прякото следствие от това е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Република България и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за гражданите и организациите би било много трудно, понякога граничещо с невъзможното, да се справят със защитата си по правен проблем, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на ревизионния акт, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от държавни служители с висше юридическо образование. Член 4 ЗОДОВ предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Едно от условията на чл. 204, ал. 1 АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е административният акт да е отменен по съответния ред, който е обжалване по административен и/или съдебен ред, а именно във връзка със задължително обжалване по административен ред дружеството е ползвало адвокатска защита. Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е административният акт да е отменен по административен или/и съдебен ред и след като в тези производства е ползвана адвокатска защита, която е конституционно право, хонорарът, платен на адвокат за осъществяване на тази защита, когато няма процесуален ред за възстановяването му в съответното производство, е имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Връзката между ревизионния акт и ползваната адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие - адвокатска помощ не би била използвана, ако не беше издаден акт, увреждащ законни права и интереси на ревизираното лице. Потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар са пряка и непосредствена последица от издадения административен акт, тъй като обжалването на този акт по административен ред е задължително и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че процесуалните закони не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на ревизираното лице направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар за защитата му при задължителното административно обжалване. Правилно съдът е счел, че представените доказателства за уговорената правна защита и възнаграждението за нея касаят именно процесното административно производство. АССГ е изложил подробни съображения, проследявайки и съпоставяйки всеки от приложените документи. Доказването на плащането на адвокатското възнаграждение, а оттам и на настъпилата за ищеца вреда, е извършено с представянето както на договорите, така и на данъчна фактура и платежно нареждане, въз основа на които може да се направи обоснован извод за действително сторените разноски по повод отмяната на ревизионните актове. Неправилно е обаче преценката на административния съд във връзка с размера на дължимото обезщетение и на дължимостта на възнаграждението за успех. В Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по Тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен съд е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона - "справедлив и обоснован". Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Правото на обезщетение обаче не може да се превърне в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", т.е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения - решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002 от 2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: "В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги." Страните по договорите за правна защита и съдействие естествено са свободни да уговарят какъвто желаят размер на адвокатските възнаграждения, независимо в каква степен той надхвърля минималния размер по наредбата и независимо от това, дали той е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делата. Адвокатският труд е от изключителна важност за правната сигурност в правовата държава и не следва да бъде омаловажаван. Изразената от страните по един договор свободна воля, която е обективирана в клаузите на този договор, представляващ облигационна връзка, може да бъде противопоставена на трети лица, в частност на лицето, спрямо което се реализира отговорността за разноски или отговорността на държавата за вреди при определени условия и не може да бъде основание за злоупотреба с право. Освен изискването да бъдат надлежно доказани както основанието за възникване на вземането, така и самото му възникване, при реализиране на тези отговорности, тежестта, която загубилата делото страна или съответната държавна или общинска администрация понасят, трябва да отговаря на критериите за пропорционалност и справедливост. Неоснователни са доводите на НАП във връзка с ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. С ТР, от една страна, не е отречена възможността за договаряне на адвокатски възнаграждения за успех и възмездяване на разноските за тях в съдебното производство. От друга страна, тълкувателното решение касае именно разноските в съдебно производство, за които е предвидена изрична процесуална възможност да се претендират като такива и именно поради това е въведено изискването доказателствата за сторените разноски да бъдат представени в самото съдебно производство. В административното производство по обжалване на ревизионен акт пред дирекция „ОДОП“ на НАП такава процесуална възможност липсва. Настоящият процес е исков по повод реализиране отговорността по чл.1 ЗОДОВ и във връзка с него се събират всички доказателства, предвидени и допустими по АПК и ГПК. Разбира се, за доказване на настъпването на вредите са необходими доказателства за плащане на адвокатските възнаграждения, но при липса на процесуален ред за реализиране на самата отговорност за разноски в административното производство, е непропорционално да се изисква доказателствата за плащане да бъдат представени само и в рамките на това производство, а не и в рамките на съдебния процес за реализиране отговорността за вреди. Съдът е счел тези принципни положения за приложими, но неправилно е преценил към кой момент следва да бъде определен минималният размер на адвокатското възнаграждение за изготвяне и депозиране на жалбата срещу РА по административен ред. Релевантният момент за определяне на този размер, противно на приетото от АССГ, е най-късно моментът на приключване на съответното административно производство, във връзка с което се дължи възнаграждението, защото адвокатската защита е осъществена именно най-късно към този момент, а и хонорарът за нея е заплатен в още по-ранен момент, с извършеното авансово плащане. Поради това приложима при преценката за обоснованост и справедливост на адвокатското възнаграждение, а от там и за причинната връзка на сторените разходи с отменения акт, е редакцията на Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения към месец юни 2020г., а именно изменението, публикувано в ДВ. бр.45 от 15 май 2020г. Размерът на минималното възнаграждение за адвокатска защита при материалния интерес съгласно РА е 1977,20 лв. Доколкото защитата се изразява единствено в изготвяне и депозиране на жалбата, без извършване на други процесуални действия, както и предвид материалния интерес, който не е твърде висок за данъчен спор, обоснованият и справедлив размер на възнаграждението според настоящата инстанция се равнява на левовата равностойност на 1011 евро, а именно 1977,34 лв. Заплатеното адвокатско възнаграждение над този размер не е в причинна връзка с отменения акт и няма основание да бъде считано за вреда и съответно обезщетено. Що се отнася до възнаграждението за успех, такова за производството по административно обжалване в случая изобщо не е дължимо. Действително, в чл.36, ал.4 ЗА законодателят е предвидил изрично валидността на уговорка в договор за правна защита и съдействие, по силата на която част от общия размер на възнаграждението да се дължи в зависимост от изхода от спора. Съгласно Решение № 60087 от 07.06.2021г. на ВКС по т.д. 941/2020г., тази договорка не е в противоречие с чл.36, ал.1 ЗА и не е нищожна. В случая обаче производството по административно обжалване е приключило с мълчаливо потвърждаване, поради което се е наложило оспорване на РА по съдебен ред, едва след което този акт е отменен. Успех в производството по административно обжалване не е постигнат. Успехът по пълната отмяна на РА е постигнат в съдебното производство. Поради това и адвокатски хонорар за успех за производството по административно обжалване не се дължи, съответно сторените разноски във връзка с него не представляват вреда, претърпяна в пряка причинно- следствена връзка с отменения по съдебен ред РА. Предвид изложеното, съдебното решение е частично неправилно и съответно следва частично да бъде отменено за разликата от 1977,34 лв /1011 евро/ до пълния присъден размер от 3835 лв - обезщетение за вреди от отменения РА, представляващо възнаграждение за обжалване по административен ред, ведно със съответните лихви, както и в частта за присъденото обезщетение във връзка с възнаграждение за успех в размер на 5052,81 лв и съответните лихви, както и в частта за разноските за сумата над 180 евро, които са съответни на съотношението между заявения материален интерес в производството по иска по ЗОДОВ и уважената част от него. При този изход от спора - частична основателност на касационната жалба на НАП, на основание чл.10, ал.4 ЗОДОВ на страните се дължат разноски, съразмерно на защитения от всяка от тях материален интерес – 176,53 евро за дружеството за касационното производство и по 80 евро за всяка инстанция на НАП, както и заплатената държавна такса за касационното обжалване в размер на 6, 40 евро. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,