Определение № 14 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3031/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Б. Н. С., чрез назначения му по реда на чл. 95 ГПК представител адв. И. Ю., срещу въззивно решение № 4116 от 27.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 8280/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-В с-в, с което, като е потвърдено решение № 8260 от 07.05.2024 год., постановено по гр. дело № 37421/2023 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 90 с-в, е отхвърлен предявения от Б. Н. С. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. за сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от виновното и противоправно поведение на служители на ответника, изразяващо се в проявена тежка форма на дискриминация спрямо ищеца, с конкретен признак социално положение, в периода от 19.11.2019 год. до 13.01.2022 год., през който ищецът бил неравноправно третиран спрямо останалите лишени от свобода, тъй като по отношение на него служителите от ИСДВР при ответника не осъществявали служебните си задължения – не провеждали срещи с ищеца и не беседвали с него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.01.2022 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил обсъдил всички наведени във въззивната жалба оплаквания. В обжалваното решение било прието, че по делото не са събрани доказателства, подкрепящи твърденията на ищеца, че служителите на ответника не били провеждали срещи и беседи с него, както било предвидено в ЗИНЗС. Това твърдение на ищеца било за отрицателен факт и доказателствената тежест да установи конкретни обективни фактически обстоятелства, които да оборят твърдяното бездействие на служителите, била на ответника. Не следвало ищецът да доказва горепосочения факт, тъй като това било невъзможно. Ако имало такива срещи и беседи в досието на лишения от свобода, то следвало да бъдат приложени съответните протоколи, но такива липсвали. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно, следвало да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, както и на съществуването на нормативно задължение за изпълнение на това действие. В тази връзка следвало да се имат предвид разпоредбите на чл. 40 и чл. 152 ЗИНЗС. Изготвянето на оценка на риска и план за изпълнение на присъдата били уредени в ЗИНЗС и детайлизирано в ППЗИНЗС, но по делото нямало доказателства, че ответникът бил изпълнил задълженията си в тази насока. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Съгласно правилата на доказване /чл. 154 ГПК/, подлежат ли на доказване отрицателни факти?. Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 837 от 04.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2255/2020 год., ІІІ г. о., ГК, а също така е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. В обжалваното решение въззивният съд е приел, като се е позовал на практиката на ВКС /която е цитирал/, че съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр., в производството за защита от дискриминация ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може да бъде направено основателно предположение, че той е жертва на дискриминационно отношение. Едва при доказване на тези факти в тежест на ответника е да установи обратното, а именно да обори презумпцията и да докаже, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на решение, с което претенцията му за обезщетение да се отхвърли. Посочил е, че с определение № 2921 от 19.01.2024 год. първоинстанционният съд изрично указал, че в тежест на ищеца е да установи деянието, изразяващо се в неравноправно третиране от страна на ответника, като е допуснал разпита на двама свидетели при режим на довеждане за доказването на този факт. В проведеното на 24.04.2024 год. открито съдебно заседание ищецът не се явил, не изпратил и представител, не ангажирал довеждането на допуснатите му свидетели, поради което правилно първоинстанционният съд отменил по реда на чл. 253 ГПК определението си, с което е допуснал разпита на свидетели и правилно приложил неблагоприятните последици от разпределената доказателствена тежест. Въззивният съд е намерил за установено въз основа на събраните по делото доказателства, че ищецът бил лишен от свобода за периода от две години и шест месеца, като към настоящия момент се намирал в Затвора – [населено място]. Ищецът бил преминал през адаптационната програма, бил награждаван три последователни пъти, работел като строител в 6-та работна група. Същевременно не били събрани доказателства, подкрепящи твърденията му, че служителите на ГДИН ИСДВР – С. М., С. Ж. и Д. С., не са провеждали срещи и беседи с него, както е предвидено в ЗИНЗС. В обобщение въззивният съд е формирал извод за неоснователност на предявения иск, тъй като ищецът, чиято била доказателствената тежест, не бил установил правнорелевантните факти, пораждащи вземането за обезщетение. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлена релевираната претенция с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е от значение за изхода от спора, тъй като въззивният съд е приел, че искът по чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. е неоснователен, защото ищецът не е доказал факти, които позволяват да се допусне съществуването на дискриминация въз основа на признака „социално положение“. По този въпрос е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, пради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решение № 511 от 27.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 587/2009 год, III г. о., ГК, решение № 153 от 14.06.2010 год. на ВКС по гр. дело № 6/2009 год., III г. о., ГК, решение № 115 от 02.08.2013 год. на ВКС по гр. дело № 626/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 62 от 19.06.2014 год. на ВКС по гр. дело № 3920/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 85 от 13.09.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4328/2015 год., IV г. о., ГК и др. е прието, че с разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът за разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Ищецът е длъжен фактите, въз основа които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск. Въззивният съд не е разпределил доказателствената тежест между страните по различен начин, като обсъждайки ангажираните от страните доказателства, е приел, че по делото не са установени факти, установяващи вероятност за наличието на дискриминация, т.е. не е доказана предпоставката, обръщаща разпределението на доказателствената тежест и възлагаща на ответника да установява, че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено. А наличието на съдебна практика по повдигнатия в изложението въпрос изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,