Определение № 799 от 16.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2081/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] (в несъстоятелност),представлявано от синдика С. М., срещу решение № 8966 от 12.12.2016г. по гр.дело № 10051/2016г. на Софийски градски съд ,постановено по трудов спор Първоинстанционният съд е отхвърлил с решение от 09.05.2016г иска на С. С. С. за обезщетение в размер на 5943,60 лв на основание чл. 222 ал.1 КТ и Колективен трудов договор, като недоказан, предвид липсата на доказателства че ищецът е останал без работа за исковия преиод. Въз основа на приложените от ищеца доказателства едва с въззивната жалба, Софийски градски съд е отменил обжалваното решение, като е уважил иска. В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане се поставя въпрос за нарушението на забраната в чл. 266, ал.1 ГПК от въззивния съд, допуснал приложените към въззивната жалба доказателства, които ищецът е могъл да представи още в първа инстанция, съответно е основал решението си на тези доказателства, за които важи забраната в чл. 266 ал.1 ГПК. Изтъква се практиката на ВКС по въпроса, изразена в множество приложени решения, като се поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК Отговор е постъпил от С. С. С. ,чрез адв.Вл К.. Оспорват се доводите за допускане на жалбата до разглеждане, предвид приложимия за въззивното производство процесуален закон в настощия случай. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният в изложението въпрос е един и е процесуалноправен, за допускане на доказателства на страната от въззивния съд в нарушение на забраната по чл. 266 ал.1 ГПК и свързаната с нея преклузия, което е в противоречие с установената практика на ВКС по прилагането на тази норма. Част от установената по въпроса практика на ВКС ,вкл. по прилагането на изключението в чл. 266 ал.3 ГПК, е цитирана и приложена от касатора ( реш. № 153/2011г по гр.д №39/2011г ІІг.о, реш. № 556/2010г по гр.д №1019/2009г ІІг.о,реш. №7/2015г по гр.д №2427/2014г ІІІг.о и др.) Не е отговорено на общия селективен кретерии за допускане до касационно обжалване, тъй цитираната норма на чл. 266, ал.1 ГПК не е била приложим закон в настоящето въззивно производство, развило се по правилата на §2, ал.1 от ПЗР ГПК, във вр. с чл.196 и сл. от ГПК (отм). Първоинстанционното дело е образувано по искова молба, постъпила в СРС на 10.02.2003г, което обстоятелство е обусловило разглеждане на въззивната жалба по реда на отменения процесуален закон .За разлика от сега действащия ГПК (ДВ бр.59/2007г), отмененият ГПК (обн в. Изв. бр.12/1952г) допускаше във въззивното производство страната да ангажира и доказателства (чл.199, ал.2, чл. 208, чл. 211 от ГПК, отм.), които е пропуснала за посочи при първоинстанционното разглеждане, а именно такъв е случаят по настоящето дело. Ето защо не е налице посоченото основание на чл.280, ал.1 т.1 ГПК, цитира се неприложима към случая съдебна практика по въпрос, който не е обусловил решението по делото. Воден от гореизложеното ,Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.