Определение № 1143 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 261/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Г. И. М. и Ю. И. М., чрез адв. Б. А. от АК – В., срещу определение № 4561/13.10.2025 г. по гр.д. № 1465/2025 г. на Върховен касационен съд, III г.о., с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, подадената от тях касационна жалба срещу решение № 1403/13.12.2024 г., постановено по в. гр. дело № 2001/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Частната жалба съдържа доводи за неправилност на атакуваното определение. Твърди се, че съставът на ВКС неправилно е приел, че ищецът е предявил обективно и субективно съединени искове всеки с цена под 5 000 лв. и въззивното решение е необжалваемо на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като от исковата молба и допълнителната уточняваща молба е видно, че са предявени искове за солидарно осъждане на ответниците, а в условие на евентуалност ответниците да бъдат осъдени да заплатят претендираните суми разделно и поравно. От ответника по жалбата В. Г. Г., чрез адв. Е. Д. от АК – В., е постъпил писмен отговор, в който са изложени съображения за неоснователност на частната жалба. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване определение на Върховен касационен съд по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството по гр. д. № 1465/2025 г. по описа на ВКС, IIІ г.о., е образувано по касационна жалба на Г. М. и Ю. М. срещу решение № 1403 от 13.12.2024 г. по гр. д. № 2001/2024 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касаторите да заплатят на В. Г. Г. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД разделно и поравно сумата 4000 евро в левова равностойност от 7823,32 лева, ведно със законната лихва за забава за периода 17.08.2022 г. – 15.12.2022 г. и законната лихва, а на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД разделно и поравно сумата 4000 евро в левова равностойност от 7823,32 лева, ведно със законната лихва от 16.12.2022 г. За да постанови обжалваното определение, с което тази касационна жалба е оставена без разглеждане, предходният състав на ВКС, III г.о. е приел, че от формулировката на диспозитива на въззивния акт, с който е потвърдено първоинстанционното решение, следва, че са разгледани четири облигационни иска, в обективно и субективно съединение, като всеки от тях е с цена от 3 911,66 лв. – половината от 7823,32 лв. Прието е, че първоинстанционното решение е постановено при съобразяване на уточнителните молби на ищеца, в които изрично се заявява, че в случай, че не бъде прието задълженията на ответниците да са солидарни, то се претендира всеки от тях да заплати половината от всяка от търсените по чл. 55, ал. 1, пр. 3-то и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД суми. Определението е правилно. Ищецът В. Г. Г. е предявила против Г. М. и Ю. М. обективно и субективно съединени искове за солидарно осъждане на ответниците да й върнат заплатено на отпаднало основание капаро /задатък/ в размер на 4000 евро с левова равностойност 7 823,32 лв. поради извънсъдебно разваляне на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, да заплатят обезщетение за забава в размер на 660,33 лв., както и компенсаторна неустойка в размер на 4000 евро с левова равностойност 7 823,32 лв. В условия на евентуалност се претендира осъждане на всеки от ответниците да заплати половината от всяка от търсените по чл. 55, ал. 1, пр. 3-то и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД суми. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете за солидарно осъждане на ответниците и е уважил евентуалните искове за разделно осъждане на всеки от тях да заплати половината от търсените суми. Първоинстанционното решение е обжалвано от ответниците в осъдителната му част, с искане то да бъде обезсилено, а в условия на евентуалност - отменено и вместо него да бъде постановено друго за отхвърляне на исковете. Съгласно установената практика на ВКС, коя част от първоинстанционното решение е предмет на въззивно обжалване се определя от съдържанието на въззивната жалба, в която съгласно чл. 260, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, страната следва да посочи в какво се състои порочността на решението и какво е искането /в т. см.: решение № 300/23.07.2012 г. по гр. д. № 1366/2011 г. на ВКС, IV г.о./. Предвид изложеното, предмет на въззивното производство са били само уважените искове, предявени в условията на евентуалност, за разделно осъждане на ответниците, всеки от които е с цена 3911,66 лв. - половината от 7 823,32 лв., а не и главните претенции за солидарно осъждане на ответниците, които са отхвърлени от първоинстанционния съд поради лиса на пасивна солидарност /в отхвърлителната част, първоинстанционното решение, като необжалвано в срок е влязло в сила/. Разпоредбата на чл. 280, ал. 3, предл. 1 ГПК изключва касационния контрол на решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, какъвто е именно разглежданият случай. При тези обстоятелства, не могат да се споделят доводите на жалбоподателите, че допустимостта на касационната жалба следва да се прецени и с оглед главните искове за солидарно осъждане на ответниците. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, а обжалваното пред настоящия състав на ВКС определение следва да бъде потвърдено като правилно. При този изход на делото на ответника по жалбата В. Г. Г. следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 204,52 евро /400 лв./, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение