Определение № 389 от 18.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1001/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. К. срещу решение №ІІІ-155 от 01.12.2015г по в.гр.дело № 1439/2015г. на Бургаски окръжен съд ,с което е потвърдено решение №56 от 17.06.2015г на Царевски РС .Отхвърлен е иск на касатора на основание чл. 55 ал.1 предл. второ ЗЗД за връщане на сумата 20 000 лв В приложеното към жалбата изложение се оспорва като „принципно противоречие” възприето от въззивния съд, че между страните е бил сключен неформален договор за наем и плащането е на съществуващо основание,поради което е отхвърлен иска. Формулиран е въпрос за обусловеността на задължението да се плаща наем, от предходното изпълнение задължението на наемодателя да предостави на разположение вещта. Сочи се противоречие с реш.№ 27/2014г. по т.д №1893/2013г ІІ т.о Формулиран е въпрос има ли валидно сключен договор за наем при положение, че наемателя не е упражнявал държането върху обекта на правоотношението,а то е упражнявано от трето лице или друг правен субект. Изтъква се основание по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 ГПК, не е изтъкната съдебна практика на която въззивното решение противоречи .Поставен е процесуалноправен въпрос, за разпределението на доказателствената тежест при иск на основание чл. 55 ал.1 предл. 1 ЗЗД. Въззивният съд е разпределил неправилно доказателствената тежест, в противоречие с реш. №29/2012г по гр.д №1144/2010г І. г.о ВКС и реш. № 161/2013г по гр.д №564/2012г ІV г.о,практика на ВКС по чл. 290 ГПК Постъпил е писмен отговор от ответника [фирма]. Съдът е съобразил характера на договора за наем като консенсуална сделка. Поставените въпроси са извън кръга на правните тези, на които е основано решението. В съдържателно отношение, изложението не е изпълнило критерият за обосновка на селекция по чл. 280 ал.1 ГПК. Претендира разноски. След преценка Върховен касационен съд счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На първо място, от изложението не става ясно защо касаторът изтъква „принципно противоречие” с оглед приетото от съда, по отношение факта на сключен между страните договор за наем. Оспорва се приетото от въззивния съд,че сумата 20 000 лева не е предоставена на неосъществено основание, както е поддържал ищеца, а на съществуващо основание – сключен между страните неформален договор за наем, при установен по делото правопораждащ фактически състав на този договор като консенсуален и предвид факта на изпълнение на задълженията по него, при това от двете страни. Правен въпрос не е формулиран. Липсва както посочване, така и обосновка на конкретно основание по селективните критерий на чл. 280 ал.1т.1 - 3 ГПК в първата част на изложението, с която се поддържат отхвърлените от въззивния съд правни доводи на защитата. В изложението е формулиран въпрос за обусловеността на задължението да се плаща наем, от предходното изпълнение задължението на наемодателя да предостави на разположение вещта. Касаторът е поддържал в хода на делото, че договореният стопански обект - заведение в [населено място] не му е бил предаден. Въззивният съд,въз основа на събраните по делото доказателства – конкретни и достоверни показания на свидетели, е приел за установено обратното. Приел е също така за установено и оспорваното с иска основание за предаването на обекта, а именно устно сключеният договор за наем на въпросното заведение за летния сезон на 2014г, с предплащане на наемната цена от 20 000 лева. Тази сума е предмет на иск за връщане на даденото, предявен след приключване на летния сезон, през който заведението безспорно е работело, но ищецът е оспорил твърденията на ответника, че го е предал за експлоатация на наемателя. Установеното по делото правоотношение, чието съществуване ищецът е оспорвал, е договор по смисъла на дефиницията в чл.228 ЗЗД, затова съдът е изхождал и приложил правилата ,които го регулират. Задължението на наемателя за плащане на наем действително е обусловено предходното изпълнение на насрещното задължение наемодателя да предостави вещта на разположение според уговореното (реш. №238/2013г по т.д №123/2011г ІІ г.о ), но не е налице противоречие на въззивното решение с установнената практика на ВКС по този въпрос. Отбелязаното от въззивния съд ,че е без значение кое лице е било допуснато в обекта да го стопанисва, е с оглед вече приетия за установен по делото факт на осъществено между договорилите се страни предаване на вещта, в изпълнение на задължението по чл.230 ал.1 ЗЗД и не означава игнориране на решаващо обстоятелство, както неправилно се тълкува от касатора. След като наемодателят е предал обекта и е осигурил ползването му, без значение за насрещното задължение за заплащане на наемната цена е как и чрез кого наемателят ще ползва вещта по предназначение и дали изобщо ще я ползва. Случаят, обусловил правното разрешение в приложеното от касатора реш.№ 27/2014г. по т.д №1893/2013г ІІ т.о, е установено неизпълнение на задължението по чл. 230 ал.1 ЗЗД от страна на наемодател, който въпреки това е заявил претенция за плащане на наема. Ето защо основание по чл. 280 ал.1, т.1 ГПК не е налице по поставения въпрос, както и по въпроса има ли валидно сключен договор за наем при положение, че наемателя не е упражнявал държането върху обекта на правоотношението. Вторият въпрос е намерил ясно и непротиворечиво разрешение в практиката на ВКС. Поначало неизпълнението на поето с договор задължение на една от страните, няма отношение към валидността на договора, а е допълнителен факт, от който произтичат определени субективни права или правни последици. На въпроса как се разпределя доказателствената тежест при иск с правно основание чл. 55 ал.1 предл.първо ЗЗД е даден отговор в ППВС № 1 / 1979г и трайно установената практика на ВКС, но той няма отношение към обстоятелствата по делото Дадената от съда квалификациия е друга и същата е била дадена съответно, с оглед твърденията на ищеца в исковата молба.Твърденията в исковата молба са, че между страните е била постигната устна договореност за отдаване на определено заведение под наем през летния сезон на 2014г, че по силата на същата уговорка, на 05.05.2014г и 23.05.2014г ищецът е платил общо 20 000 лева, но след това писмен договор за наем не е бил сключен, ответното дружество дало обекта на друг търговец и задържа предадената „на неосъществено основание”сума. Тези твърдения на ищеца, включително допълнително наведените в съдебно заседание, че сумите били предадени в периода на предварителните преговори за сключване на договор за наем, какъвто не бил сключен, са обусловили съответната квалификация по чл. 55 ал.1, предл. второ ЗЗД и разпределянето на доказателствената тежест е указано в съответствие с нея. Следва да се присъдят разноски на ответника по жалбата,установени в размер на 500 лева за адвокатска защита Воден от горното ВКС ІІІ г.о