Определение № 2013 от 21.02.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1698/2024 г.

Постъпила е частна жалба от Директор РЗОК – Пловдив срещу Определение №782 от 24.01.2024г. по адм. дело №131/2024г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е оставено без уважение негово искане от 23.01.2024г. за спиране производството по това дело, поради наличие на преюдициален спор по адм. дело №1754/2023г. по описа на същия съд. С частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт на състава на Административен съд – Пловдив, респ. се настоява за отмяната му и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В срока по чл.232 АПК е постъпил отговор от противната страна – А. Андреев от гр.Пловдив, чрез адв. Гьошев, с който заявява, че намира частната жалба за неоснователна, а атакуваното определение за правилно, поради което счита, че следва да се остави в сила. Претендира разноски за това производство, определени по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата(ЗАдв.). Върховният административен съд, Шесто отделение, намира че така подадената частна жалба от Директор на РЗОК – Пловдив е недопустима. В случая предмет на обжалване е било определение на първостепенния съд, с което той се е произнесъл по искане на страна по цитираното дело за спиране на производството по него, поради наличие на висящ друг спор, по който е образувано отделно адм. дело в същия съд, като последното се явява обуславящо за изхода на образуваното по – късно производство. Т.е. сочи се наличие на хипотезата на чл.229 ал.1,т.4 ГПК във вр. с чл.144 АПК – „когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора“. Съгласно императивното общо правило на чл.229 ал.1 АПК на обжалване с частна жалба подлежат само определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на производството(т.1) или извън тези случаи, когато това е изрично посочено в закона(т.2). По тази причина определение на съда, с което той отказва спиране на производство по делото на посоченото основание в ГПК, субсидиарно приложим в случая, не попада в никоя от посочените по-горе групи, а освен това(и ако е имал съмнения първоинстанционният съдия) важими са все още и задължителните разяснения, дадени в т. 5 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, което прието макар и при действието на стария ГПК, е все още приложимо, доколкото правната уредба по новия ГПК в сила от 01.03.2008г. за този правен институт е идентична. Този извод не се променя от погрешното посочване от административния съдия, че актът му е обжалваем. Консеквентно това обосновава и извода за недопустимост на така подадената частна касационна жалба от Директор РЗОК – Пловдив, поради което същата следва да се остави без разглеждане, а производство по настоящото дело бъде прекратено. По разноските. Пълномощникът на ответника по това производство – адв. Гьошев е претендирал да му се присъдят разноски при условията на чл.38 ал.2 ЗАдв в размер на 400 лева, доколкото същият е осъществил процесуално представителство за страната – А. Андреев на основание чл.38 ал.1,т.3, пр. второ от ЗАдв., т.е. в хипотезата на „близък“, за което е представен договор и списък на разноските. Искането е основателно, поради което следва НЗОК да се осъди да заплати на адв. Гьошев сумата от 400 лева на основание чл.9 ал.1 във вр. с §1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение