Определение № 692 от 13.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4527/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 711 от 27.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 543/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна е: 1/ отменено решение № 4685 от 24.12.2024 г., постановено по гр. д. № 9002/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта за отхвърляне на предявения от Б. Г. Б. срещу „Специализирана болница за рехабилитация М.-А.“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1774,19 лв., както и в частта за разноските за разликата над 2096,47 лв. до присъдените с първоинстанционното решение 2737,60 лв., вместо което „Специализирана болница за рехабилитация М.-А.“ ЕООД е осъдено да заплати на Б. Г. Б., на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, сумата от 1774,19 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по граждански договор № 5/01.03.2022 г. за периода 01.05.2022 г. – 25.05.2022 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.07.2023 г. до окончателното изплащане на задължението; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалите обжалвани части за отхвърляне на претенцията с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 2200 лв., както и на претенцията с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 15000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразното прекратяване на граждански договор. Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е отхвърлена за разликата над присъдения размер от 1774,19 лв. до пълния предявен размер от 2200 лв., а тази по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, за целия размер от 15000 лв., е подадена касационна жалба с вх. № 22555/05.08.2025 г. от ищеца по делото Б. Г. Б., чрез адв. Б. Д.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Дали договорът, сключен между страните е трудов или граждански?“ – сочи се противоречие с решение № 139 от 21.09.2017 г. по т. д. № 555/2017 г. на II т.о. на ВКС и ТР № 86/27.11.1985 г. на ВС; 2/ „Допустимо ли е времето за осъществяване на дейността по граждански договор като лекар да надхвърля и с колко продължителността за отработеното работно време от лекар по трудов договор?“; 3/ „за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения, факти и обстоятелства по делото“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 35 от 13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на I г.о. и решение № 247 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на IV г.о.; 4/ „Към кой момент следва да се преценяват нанесените морални вреди – към момента на завеждане на делото или и настъпилите в течение на делото, но в резултат на деянието?“. Ответникът „Специализирана болница за рехабилитация М.-А.“ ЕООД в писмен отговор, подаден чрез адв. С. Д., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Срещу въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1774,19 лв. е подадена насрещна касационна жалба с вх. № 27146 от 25.09.2025 г. от „Специализирана болница за рехабилитация М.-А.“ ЕООД, чрез адв. С. Д.. В насрещната касационна жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Допустимо ли е съдът служебно да пренасочва/незачита извършено плащане, когато в разходен касов ордер /първичен счетоводен документ/ е посочено конкретно основание за погасяване на определено задължение?“; 2/ „Изисква ли се „съгласие“ на кредитора относно корекция в основанието на разходен касов ордер, за да се приеме плащането за валидно, при положение, че документът е подписан от него и в исковото производство не е оспорен по реда на чл. 193 ГПК?“; 3/ „Поражда ли действие между страните неподписан от изпълнителя граждански договор за изработка, когато последният е приел плащане по договора и е подписал документи за прекратяването му?“. Касаторът се позовава на приетото в практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2017 г. на ОСГТК от 29.03.2019 г., решение № 89 от 29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., решение № 472 от 14.11.2012 г. по гр. д. № 693/2012 г. и решение № 746 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., всички на IV г.о. Излага и доводи, че поставените въпроси са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът Б. Г. Б. в писмен отговор, подаден чрез адв. Б. Д., взема становище за неоснователност на насрещната касационна жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба на ищеца Б. Г. Б. в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявеният от Б. Г. Б. срещу „Специализирана болница за рехабилитация М.-А.“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 1774,19 лв. до пълният заявен размер от 2200 лв.,ведно със законната лихва от датата на исковата молба, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването ѝ съдът следи служебно. В тази част касационната жалба на ищеца следва да се остави без разглеждане. С оглед горното и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда и насрещната касационна жалба на „Специализирана болница за рехабилитация М.-А.“ ЕООД, насочена също срещу частта от въззивното решение по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Касационната жалба на ищеца Б. Г. Б. в останалата ѝ част (срещу въззивното решение в частта на произнасянето по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД за присъждане на сумата от 15000 лв.), е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна като безспорно, че между страните са сключени граждански договори, въз основа на които ответникът е възложил на ищеца да осъществява консултантска, диагностична и лечебна дейност в областта на физиотерапията и рехабилитацията в „Специализирана болница за рехабилитация М.-А.“ ЕООД (С. „М. – А.“ ЕООД) в периода от 21.12.2021 г. до 25.05.2022 г., за което ответното дружество се е задължило да заплати на ищеца възнаграждение; че практиката, която била установена между страните, е да се сключват множество граждански договори почти всеки месец. Посочил е, че правоотношенията между страните се базират на следните договори: 1/ граждански договор № 15/21.12.2021 г., който е сключен за срок от 21.12.2021 г. до 31.12.2021 г. и в който е предвидено плащане за този период в размер на 921 лева и допълнително възнаграждение за разположение от по 0.50 лева на час от понеделник до петък и по 1 лев на час в почивни и празнични дни; 2/ граждански договор № 1/01.01.2022 г., който е сключен без конкретен срок и в който е предвидено плащане в размер на по 90 лева на 12 часова смяна, разположение в делнични дни по 0.50 лева на час, разположение в празнични и почивни дни по 1 лев на час; 3/ граждански договор № 3/01.02.2022 г., който също е сключен без конкретен срок и в който е предвидено плащане в размер на по 90 лева на 12 часова смяна, разположение в делнични дни по 0.50 лева на час, разположение в празнични и почивни дни по 1 лев на час; 4/ граждански договор № 5/01.03.2022 г., в който също така липсва посочен конкретен срок на действие на договора и в който е предвидено месечно възнаграждение в размер на 2200 лв., като е посочено изрично, че същото включва дневни и нощни дежурства, разположение в делнични дни, както и в празнични и почивни. Въззивният състав е съобразил и ангажираните по делото сметки за изплатени суми, съгласно които изплатените суми са съответно: по договор № 16/21.12.2021 г. за сумата от 1067 лв. и изрично посочване, че сумата е изплатена февруари месец; по договор № 2/01.01.2022 г. за сумата от 2052 лв. и изрично посочване, че сумата е изплатена февруари месец; по договор № 5/01.02.2022 г. за сумата от 1880 лв. и изрично посочване, че сумата е изплатена февруари месец; по договор № 9/01.03.2022 г. за сумата от 2200 лв. и изрично посочване, че сумата е изплатена май месец. Взел е предвид и представения разходен касов ордер с № 86/22.06.2022 г., подписан между страните за сумата от 2200 лв., но е изложил съображения, че в този ордер основанието „гражд. дог. 10/01.04.22“ е видимо с нанесена корекция по отношение на номера на договора и без допълнително отбелязване за съгласие с корекцията. Отчел е и приложените по делото заповед № 8/25.05.2022 г. към граждански договор № 10/01.04.2022 г. за прекратяване едностранно от страна на ответника трудовото правоотношение с ищеца, считано от 25.05.2022 г., с отбелязване върху нея, че същата е връчена на ищеца на 25.05.2022 г.; собственоръчно изписано и подписано от ищеца изявление, адресирано до ответника и прието от същия на 22.06.2022 г., че ищецът е взел собствения си багаж, върнал е ключовете от стая Н7 и служебния телефон; препис от рапортна книга на С. „М. – А.“ ЕООД, съгласно която ищецът в процесния период от 01.05.2022 г. до 25.05.2022 г. е давал дневни и нощни дежурства. Съобразил е и ангажираното експертно заключение чрез назначената ССчЕ, от което е констатирал, че за периода от 21.12.2021 г. до 22.06.2022 г. за ползваната от ищеца стая № Н7 в лечебното заведение се дължи общо 1766.40 лева за 184 дни, като стойността на 1 храноден е 15 лева. При тази фактическа обстановка въззивната инстанция е приела от правна страна по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че претенцията на ищеца засяга извършената от него работа за периода от 01.05.2022 г. до 25.05.2022 г., като за останалите месеци, за които се твърди страните да са били в правоотношения, заплащането се сочи да е получено от ищеца. Констатирала е, че видно от вписванията в рапортната книга, ищецът е давал дневни, нощни дежурства, вкл. в почивни дни за процесния период, поради което му се е дължи плащане за извършената от него работа за този период. Второинстанционният съд е съобразил оспорването на ответника, че е заплатил на ищеца извършената от него работа, съгласно разходен касов ордер, подписан от ищеца на 22.06.2022 г. Приел е обаче, че това плащане не може да се съотнесе за процесния период. Позовал се е на заключението на вещото лице, съгласно което на ищеца са изплатени възнаграждения, които да съответстват на сключените от него граждански договори за периода до март месец включително, като възнагражденията са изплащани в месеца, следващ месеца, за който се дължат, съобразно договореностите по сключените граждански договори. Изложил е съображения, че видно от счетоводното записване, за периода от 01.04.2022 г. до 25.05.2022 г., ответникът е изплатил единствено сумата от 2035 лв., приемайки че същата е изплатена от ответника сума, дължима за месец април 2022 г.; че в хипотезата на чл.76, ал.1 ЗЗД и с извършеното плащане в размер на 2035 лв. ответникът е погасил по-старото от двете задължения, а именно това за месец април 2022 г., като дължимо остава възнаграждението за периода от 01.05.2025 г. до 25.05.2025 г., което е изчислил в размер на 1774,19 лв. По отношение на претенцията с правно основание чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД решаващият състав е посочил, че ищецът не е провел надлежно доказване на всички факти и обстоятелства, които съдът му е разпределил в доказателствена тежест. Изтъкнал е, че твърденията на ищеца подлежат на установяване с надлежни доказателствени средства, като доказателства в тази насока не са събирани, а исканията, които са отправени, впоследствие са оттеглени. Приел е, че на първо място не е доказано наличие на противоправно поведение на ответната страна, което да е довело до незаконосъобразно прекратяване на договор № 5/01.03.2022 г. и като резултат на което да са настъпили твърдените неимуществени вреди. Изложил е мотиви, че действието на договор № 5/01.03.2022 г. е прекратено по изразено взаимно съгласие на страните, а от самия документ не следва извод за противоправно поведение, съответно други доказателства в тази насока не са събрани. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищеца Б. Г. Б. в нейната допустима част. Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос касаят произнасянето на въззивния съд по претенцията с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и доколкото в тази част касационната жалба е недопустима, като насочена против решение, което не подлежи на обжалване, то повдигнатите въпроси не са релевантни и не следва да се обсъждат. Третият формулиран от касатора в изложението въпрос е от процесуалноправен характер и касае задължението на съда да обсъди всички събрани по делото факти, обстоятелства и възражения, поотделно и в съвкупност. В настоящия случай обаче в решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, като изрично е посочил, че ищецът не е ангажирал доказателства във връзка с твърденията, на които основава исковата си претенция по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Обосновал е извод, че по делото не е доказана първата предпоставка за уважаване на иска, а именно противоправното поведение на ответната страна. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по последния четвърти въпрос в изложението. Същият не е обуславящ крайните решаващи изводи на съда, тъй като какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се обусловил различен краен резултат. В случая въззивният съд не е изследвал въпроса към кой момент следва да се преценяват претърпените неимуществени вреди, доколкото както се посочи в мотивите по-горе е формирал решаващ извод, че претенцията по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, поначало не е доказана от ищеца. Предвид изложеното, поставеният въпрос е неотносим, не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното решение за недоказаност на иска по основание, с оглед което не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Б. Г. Б. в нейната допустима част. Както се посочи и в мотивите по-горе, с оглед този изход и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба на „Специализирана болница за рехабилитация М.-А.“ ЕООД. Предвид изхода разноски за касатора-ищец не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна по жалбата своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1096 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,