Определение № 370 от 13.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 51/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано e по касационната жалба с вх. № 16972/21.ХІ.2016 г. на [фирма]-София, подадена против решение № 2154 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 15.ХІ.2016 г., постановено по т. д. № 4638/2016 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 1193/12.VІІ.2016 г. на СГС, ТК, с-в VІ-22, по т. д. № 2788/2014 г. С последното, в исково пр-во по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, по отношение на търговеца настоящ касатор е било признато за установено, че той дължи на [фирма]-София сума в размер на 69 198.21 лв. (шестдесет и девет хиляди сто деветдесет и осем лева и двадесет и една стотинки), представляваща неизплатена част от главница по договор за банков кредит № 60/3.ІХ.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл. 417 /12 юли 2013 г./ и до окончателното й изплащане, както и сума в размер на 26 967.77 лв. (двадесет и шест хиляди деветстотин шестдесет и седем лева и седемдесет и седем стотинки), представляваща договорна лихва върху същата неизплатена част от главницата по кредита за периода 20.ІХ.2010 г.-11.VІІ.2013 г., за които суми срещу търговеца настоящ касатор, в качеството му на солидарен длъжник по процесния договор за банков кредит, е била издадена заповед за незабавно изпълнение № 7572/15.VІІ.2013 г. по ч. гр. дело № 11821/2013 г. по описа на РС-Пловдив.

Оплакванията на касатора [фирма] са както за недопустимост, така и за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно решение, поради което се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който обективно кумулативно съединените положителни установителни искове на банката да се отхвърлят - като неоснователни, а в полза на търговеца да се присъдят всички направени по делото разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата подателят й [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК – въпросите с пор. №№ 1-3, още и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този съдебен акт въззивната инстанция се е произнесла по следващите три материалноправни и един процесуалноправен въпрос /с пор. №№ 4-7/:

1./ „Процесуално допустимо ли е производството по иск с правно основание по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане, когато издадената заповед за изпълнение е обезсилена на основание чл. 415, ал. 2 ГПК?”;

2./ „Налице ли е правен интерес от воденето на установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, когато издадената заповед за изпълнение е обезсилена на основание чл. 415, ал. 2 ГПК?”;

3./ „При предявен иск с правно основание „предсрочна изискуемост” /по чл. 60, ал. 2 ЗКИ-във вр. с Раздел ІХ от ОУ към процесния договор за банков кредит/, допустимо ли е съдът да се произнесе по иск с различно правно основание – „изтекъл матуритет”?”;

4./ „Какво следва да е съдържанието на извлечението от счетоводните книги на банката, за да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, както и следва ли последното да се установява в самия договор за банков кредит?”;

5./ „Допустимо ли е воденето на установителен иск за установяване съществуването на вземания, основани на различно от заявеното в заповедното производство основание?”;

6./ „Следва ли за бъде обезсилена издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, когато се установи, че изначално не са били налице предпоставките за нейното издаване?”;

7./ „Чия е доказателствената тежест при оспорване на неофициален документ /какъвто в случая е оспорената обратна разписка/, който документ не носи подпис или други данни на оспорилия го?”

Произнасянето на САС по релевирания процесуалноправен въпрос, а също и по първия от трите материалноправни, било в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Опр. № 207/15.ІІ2011 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 970/2010 г., както и в Опр. № 693/16.ХІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 731/09 г., докато произнасянето на въззивната инстанция с атакуваното решение по останалите два материалноправни въпроса /с пор. №№ 5 и 6/ се явявало от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София, писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокирани са доводи, че в процесния случай заповедта за изпълнение не е била обезсилена, а е било отменено само разпореждането за незабавното й изпълнение, както и че оспорената в първоинстанционното пр-во обратна разписка, издадена и заверена от [фирма], представлява официален свидетелстващ документ (а не неофициален, както се твърди в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата), тъй като материализира изявление на длъжностно лице в това му качество.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, настоящата касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се прецен яв а като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:

1. По твърдението на касатора [фирма]-София за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК – въпросите с пор. №№ 1-3 от изложението по чл. 283, ал. 3 ГПК към жалбата:

Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта /респ. нищожността/ на обжалваното въззивно решение. Само ако съществува вероятност последното да се окаже нищожен или процесуално недопустим съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

В процесния случай [фирма] поддържа, че „като се е произнесъл по иск с правно основание, различно от първоначално заявеното от кредитора /предсрочна изискуемост по чл. 60, ал 2 ЗКИ-във вр. с Раздел ІХ от ОУ към договора за банков кредит/, въззивният съд е приел едно недопустимо решение, постановено при условията на свръхпетитум”. Обосновката на това твърдение на касатора е в смисъл, че „подменянето в исковото производство на основанията на претенциите, заявени за изпълнение в заповедното пр-во, води по същество до заобикаляне на закона (водене на установителен иск за вземания, чиято защита – извън законовата легитимация на чл. 422 ГПК, изисква воденето на осъдителен иск)”. В обстоятелствената част на исковата молба на [фирма] (с вх. № 55688/9.V.2014 г.), заведена в СГС, изрично е било посочено, че „към настоящия момент” както кредитополучателят [фирма], така и солидарно отговорните заедно с него лица, не са изпълнили задълженията си по Договора, „чиито матуритет е изтекъл”, а наличието на последното обстоятелство, т.е. настъпилото падежиране на всички погасителни вноски по кредита, се поддържа и в обстоятелствената част на по-рано подаденото заявление на банката по чл. 417, т. 2 ГПК - с вх. № 33949/12.VІІ.2013 г. по описа на РС-Пловдив. Ето защо, вкл. и при съобразяване точния смисъл на разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, не се констатира в процесния случай да е налице вероятност от произнасяне свръхпетитум с атакуваното решение на САС.

2. По твърденията на търговеца настоящ касатор за наличие на приложно поле на касационното обжалване в хипотезите по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросите с пор. №№ 4-7 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба:

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на горецитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите, изложени към тази точка от тълкувателния акт на ОСГТК на ВКС, че този релевантен за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

За да потвърди решението на първостепенния съд, с което предявените по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК в условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове на банката са били уважени в пълния им размер, въззивната инстанция е приела, че цялото процесно кредитно задължение е с редовно настъпил падеж преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (12 юли 2013 г.) и затова към процесния случай се явява неотносима т. 18 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № /2013 г. за предварително уведомяване на длъжника от страна на кредитната институция; че последният /настоящ касатор/ няма качеството на поръчител по процесния договор за банков кредит № 60/3.ІХ.2008 г., „а се е задължил като солидарен длъжник, спрямо когото разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД не намира приложение”, а също и че в процеса е останало недоказано защитното му твърдение за извършено реално погасяване на банковия кредит. Не е от значение за изхода на делото в производството пред САС обаче, а има ролята единствено на допълнителна аргументация, посоченото в мотивите към атакуваното въззивно решение обстоятелство, че длъжникът [фирма]-София все па

к е получил на 8.ІІ.2012 г. покана за доброволно изпълнение от страна на банката кредитор, видно от приложена /на л. 32/ по заповедното дело обратна разписка-„известие за доставяне”, който документ е бил надлежно оспорен, „но доколкото удостоверяванията на пощенския оператор имат характера на официални документи, то тежестта да ги обори е на страната, която ги оспорва – в случая ответникът, който не е ангажирал доказателства в тази насока”.

На плоскостта на проведеното разграничение в горепосоченото тълкувателното решение се налага извод, че нито един от формулираните в изложението на касатора [фирма] четири правни въпроса /извън първите три относно твърдението на касатора за порок на атакуваното въззивно решение по см. на чл. 281, т. 2 ГПК/ не е такъв, който да е бил включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на САС по това дело. С препращането си, по реда на чл. 272 ГПК, към мотивите на решението на първостепенния съд, въззивната инстанция е възприела като своя констатацията, че: „С определение № 1641/5.VІ.2014 г. на ОС-Пловдив по ч. гр. дело № 1455/2014 г. е било отменено разпореждането на РС в същия град от 15 юли 2013 г. за допускане незабавно изпълнение на издадената на същата дата срещу кредитополучателя „Ю.” и другите три солидарно задължили се с него лица /вкл. търговецът настоящ касатор/ заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК”, т.е., че няма данни по делото последната да е била обезсилена. Ето защо, при така констатираната липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, се явява безпредметно обсъждането дали евентуално не е налице някоя от релевираните от касатора допълнителни предпоставки /по т. 1 или по т. 3 на същия законов текст/.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение