Решение № 3427 от 25.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11778/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. А. Б., гр. Севлиево, приподписана от адвокат, срещу решение №2892/12.09.2025 г. по адм. дело №509/2025 г. на Административен съд - Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата й против заповед № 366з - 2056/04.06.2025 г. на директора на ОДМВР - Велико Търново. Касационната жалбоподателка поддържа в касационната жалба и в писмено становище, че решението е неправилно - необосновано и материалноправно незаконосъобразно, иска отмяната му и отмяна на обжалваната заповед. Ответникът по касационна жалба - директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР - Велико Търново), в писмено становище, иска оставяне на решението в сила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, съдът взе предвид следното: Производството по издаване на оспорената заповед е започнало с решение №366000 -11470/23.05.2025 г. на директора на ОДМВР - Велико Търново, с което е отменена негова заповед №366з -1007/17.03.2025 г. в частта, в която е разпоредено изплащане на обезщетение на основание чл.237 ЗМВР, изчислено по реда на чл.239 ЗМВР и е възобновено производството по заявление с вх. №366000 -5392/11.03.2025 г. от Б. А. Б. в частта за разпореденото изплащане на обезщетение на основание чл.237 ЗМВР. Със същото решение е указана възможност на Б. да участва в производството, като в 5 дневен срок от получаване на решението депозира становище и да ангажира доказателства. С оспорената пред АС заповед, издадена на основание чл.99, т.1 АПК, е отказано изплащане на обезщетение по чл.237 ЗМВР, изчислено по реда на чл.239 ЗМВР, като от мотивната част на заповедта е видно, че обезщетението е поискано със заявление с вх. №366000 -5392/11.03.2025 г. от Б. А. Б.. В мотивите на заповед 366з - 2056/04.06.2025 г. на директора на ОДМВР - Велико Търново. е посочено, че при отменената частично с решението за възобновяване на производството заповед №366000 -5392/11.03.2025 г. е индивидуален административен акт, който не е оспорен пред съда, но при издаването му е съществено нарушено някое от изискванията за законосъобразността му - предпоставка по чл.99, т.1 АПК. Посочено е, че независимо че Б. е била с незаконно прекратено служебно правоотношение, не й се следва обезщетение по чл.237 ЗМВР, тъй като след прекратяване на служебното правоотношение с МВР - 27.03.2024 г. до 12.02.2025 г. Б. е ползвала отпуск по чл.163, ал.1 КТ - отпуск поради бременност и раждане, за което от НОИ са й изплатени полагаемите обезщетения, който би ползвала и ако отменената заповед не би била издадена. Целта на обезщетението по чл. 237, ал.1 ЗМВР е да обезщети служители за определен вид имуществени вреди - пропуснати ползи от реализиране на доходи от труда му, който същият би положил, ако не беше незаконно уволнен. В тази хипотеза служителката не пропуска да реализира доходи от труда си, доколкото се намира в законоустановен отпуск поради бременност и раждане, тоест прекъсва се причинно - следствената връзка между незаконното уволнение и вредите. АС е изложил мотиви, че са били налице предпоставките по чл.99, т.1 АПК за възобновяване на производството и възражението на жалбоподателката за липса на предпоставките по чл.99, т.2 АПК е неотносими към основанието за възобновяване на производството. Приел е, че е спазен тримесечният срок по чл.102, ал.1 АПК, както и че административният орган в съответствие с доказателствата по делото е установил, че Б. след прекратяване на служебното й правоотношение е ползвала отпуск по чл.163, ал.1 КТ поради бременност и раждане за периода 27.03.2024 г. - 12.02.2025 г., за което от НОИ са й изплатени полагаемите й се обезщетения. Съдът е анализирал практиката на ВКС по приложение на чл.225 КТ и е констатирал, че е трайна съдебната практика, че в случаите при отменено незаконно уволнение, когато лицето е получавало обезщетение по чл.163 КТ за периода от 6 месеца след уволнението до отмяната му, не се дължи обезщетение, тъй като липсва причинна връзка между незаконното уволнение и пропуснати ползи от неполагането на труд. За времето на отпуска по чл.163 или 162 КТ работникът е временно нетрудоспособен и не полага труд, тъй като не е в състояние да го положи, поради което има право на обезщетение по чл.163 или 162 КТ. В ТР №3/19.03.1996 г. на ОСГК на ВКС също е посочено, че един от изискуемите елементи, за да се получи обезщетение по чл.225 КТ е причинната връзка между незаконното уволнение и оставането на работника или служителя без работа. Предвид сходното законодателно разрешение на обезщетението по чл.237 ЗМВР спрямо 225 КТ, и в този случай получаването на обезщетение по чл.163 КТ прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и неполагането на труд. Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Неоснователни са оплакванията на касаторката, че чл.237 ЗМВР е различна по своето съдържание от чл.225 КТ. Разликата между двете обезщетения е, че това по чл.237 ЗМВР е за незаконно уволнени държавни служители в МВР, а това по чл.225 КТ - за незаконно уволнени работници или служители по трудово правоотношение. Всички останали правни разрешения на двете норми са идентични - както правото на обезщетение за периода на оставането без работа поради незаконното уволнение, но не повече от 6 месеца, така и разрешението в хипотезата на полагане на труд при по- ниско платена работа. Предвид изложеното идентично следва да бъде и разрешението за хипотезата, в която е ползван отпуск по чл.162 или 163КТ, в периода след незаконното уволенение до отмяната му. Когато служителката е получавала обезщетение по чл.163 КТ, което произтича от правото и на отпуск поради бременност и раждане, същата не може да полага труд в този период и да получава възнаграждения за труд. В този смисъл е и разпоредбата на чл.50, ал.10 КСО, която макар и по - нова, всъщност изразява трайно прилаган основен принцип при изплащанията на този вид обезщетение. Полученото обезщетение по чл.163 КТ изключва възможността за получаване на трудово възнаграждение за същия период, дори и в случай на съществуващо служебно правоотношение. В този смисъл съдът споделя доводите за липса на причинна връзка между неполагането на труд и незаконното уволнение. Действително цитираният от касаторката чл.163, ал.10 КТ дава възможност друго лице да ползва този отпуск след навършване на 6 месечна възраст на детето, а майката да се завърне на работа, но в случая отпускът не е ползван от друго лице, поради което майката не е претърпяла имуществени вреди от незаконното уволнение и не и се следва обезщетение. Неоснователно е оплакването, че тази практика води до дискриминация на жените - майки, тъй като както бе посочено в предходното изречение, отпускът по чл.163 КТ може да се ползва в определени хипотези и от друго лице, а освен това съдебната практика дава същото разрешение и по отношение на отпуска по чл.162 КТ, който не е свързан нито с пол на работника или служителя, нито с майчинство Предвид задълженията на касационната инстанция по чл.218, ал.2 АПК да провери служебно изцяло материалноправната законосъобразност на решението, следва да се отбележи, че е правилна преценката на АС, че заповедта е издадена от компетентен орган по чл.99 АПК - в случая органът - издател на отменената частично заповед №366з -1007/17.03.2025 г. - директор на ОДМВР - Велико Търново, която предвид съдържанието си, не е подлежала на оспорване по административен ред. Правилна е и преценката на съда за наличието на хипотезата на чл.99,ал.1 АПК поради съществено нарушение на материалното право при издаването на отменената частично заповед и неотносимостта на оплакванията във връзка с чл.99, т.2 АПК, която е различна хипотеза от тази по чл.99,т.1 АПК. Решението не страда от посочените в касационната жалба пороци и като правилно като краен резултат следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение