Определение № 50002 от 02.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1882/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Й. В. С., чрез адв. П. А. срещу решение № 28/11.01.2022 г. по в.гр.дело № 1886/2021 г. на Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 924/24.08.2021 г. по гр.дело № 5485/2020 г. на Районен съд Бургас, в частта, с която е отхвърлен предявения иск на жалбоподателката с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД против А. И. П. и Т. А. П. за обявяване за окончателен на предварителния договор, сключен на 18.02.2016 г. в [населено място], по силата на който двамата ответници са се задължили да продадат на ищеца правото на собственост върху недвижимите имота – магазин и след със застроена площ от общо кв.м. в УПИ -1176, кв. по плана на [населено място] срещу задължението на купувача-ищец да заплати цената. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи. В изложението са поставени правните въпроси: 1. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: Може ли съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК предварителен договор за покупко - продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 2. За задължението на съда да приложи правилата на чл.20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните относно предмета на договора и съответно техните изявления. Релевантно ли е процентното съотношение между изпълнената и неизпълнената част от договора? Незначително ли е в темпорално отношение неизпълнение на договор, ако по предварителния договор продавачът владее и ползва имота до нотариалното му прехвърляне? 3. За задълженията на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, да не излиза извън рамките на правния спор по делото и да не се произнася по невъведени възражения, както и при постановяване на решението да вземе предвид и онези факти и обстоятелства, настъпили след предявяването на иска, ако същите са от значение за спорното право? 4. Когато второинстанционният съд констатира, че определени факти са от значение за разрешаване на спора, следва ли същия да събере доказателства служебно за изясняване на обстоятелствата по делото и ако тези констатации са в решението му следва ли да отмени приключването на делото и да го върне във фазата на събиране на доказателства? Втори, трети и четвърти въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се поддържа, че обжалването решение е недопустимо и очевидно неправилно. Ответниците по касационната жалба А. И. П. и Т. А. П. не са изразили становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.19 ал.3 от ЗЗД. Прието е, че по делото и двете страни са представили писмен предварителен договор от 18.02.2016 г., сключен в [населено място], по силата на което двамата ответници са поели задължението да продадат на ищцата недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ магазин и склад, със застроена площ общо от кв. м. в УПИ -1176 в кв. по плана на [населено място], за който имот продавачите се легитимират като собственици с нот. акт за покупко-продабжа №, н. д. № 100/12.05.2005 г., които имоти са предмет на ипотека, за продажна цена, вписана ръкописно в двата екземпляра на предварителния договор и различна в двата варианта – в екземпляра, представен от ищеца, е вписана продажна цена от 16 336, 03 лв., а в представения от ответниците екземпляр е в размер на 26 000 лв. В раздел II, чл. 2 от предварителния договор страните са се договорили продажната цена да се изплаща от купувача на третото лице –"Уникредит Булбанк"АС чрез продавача А. П. на вноски съгласно сроковете и останалите условия на договора от 11.05.2005 г. за ипотечен кредит – с месечна вноска от 360 лв., платима до 4-то число в брой на продавача, който издава разписка за плащането. Според чл. 3 от договора страните се задължават да сключат окончателен договор за покупко-продажбата на имота във формата на нотариален акт след окончателното погасяване на сумата по ипотечния договор. Прието е, че съдържанието на предварителния договор, представен от ищеца, в частта на вписаната в него продажна цена на имотите е оспорено от ответната страна, която твърди, че договорената продажна цена между страните е 26 000 лв. /както е вписано в представения от нея предварителен договор /, поради което е била назначена по делото графологична експертиза, вещото лице по която е дало заключението, че ръкописният цифров текст в документа, представен от ищцата, е изпълнен от ищцата. Посочено е, че ищцата е твърдяла, че е изправна страна по предварителния договор –изплатила е изцяло продажната цена от 16 336, 03 лв., сумата по ипотечния кредит е изцяло погасена и законната ипотека върху имотите е заличена. Затова е налице основанието по чл. 3, ал. 1 от предварителния договор да се сключи окончателен договор, но ответниците не са изпълнили задължението си за прехвърляне правото на собственост по нотариален ред. Ищцата им е изпратила нотариална покана /приложена към исковата молба / - за явяването им в определен ден и час в кантората на нотариус за прехвърляне собствеността върху имотите, но въпреки че са получили поканата, ответниците не са се явили в уречения час и ден, за което е съставен констативен протокол от нотариуса. Въззивният съд е счел за правилен крайния извод на районния съд за неоснователност на исковата претенция. Прието е, че първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и обстоятелства, на които се основава исковата претенция, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищеца накърнено право, правна квалификация на исковата претенция. Въззивният съд е приел, че в случая страните не оспорват, че са сключили предварителен договор за продажба на описаните недвижими имоти, като договорът е сключен в писмена форма и е подписан и от двете страни. Посочено е, че по делото са били представени два броя предварителни договори по чл. 19 от ЗЗД/ с различно съдържание /, като представеният от ищцата договор е бил оспорен в частта му относно ръкописно изписания цифров текст " 16 336, 03 лв. за продажната цена. Предварителният договор, представен от ответната страна, не е бил оспорен. Посочено е, че по делото е назначена почеркова експертиза, като вещото лице е дало заключение, че ръкописно изписания цифров текст –"16 336, 03 лв. в предварителния договор за покупко продажба на недвижим имот от 18.02.2016 г. между страните е изпълнен от ищцата Й. М.. Съдът е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата е било да установи фактическото си твърдение за валидно сключен предварителен договор, съдържащ уговорки относно съществените условия на окончателния договор и наличие на предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред – предмет и цена, дали отчуждителят е собственик и неизпълнение от страна на ответника. Прието е, че в случая ищцата не е успяла при условията на пълно и главно доказване да установи твърденията си, че е изправна страна по предварителния договор и, че са налице всички предпоставки за сключването на окончателен такъв и по-специално спорен и недоказан е останал въпросът за заплащането на цената на имотите, предмет на договора. Приел е, че не е било установено по делото по кой от представените 2 бр. предварителни договори с посочена различна продажна цена е заплатена сумата. Посочено е, че са били представени от ищцата многобройни касови ордери, които в своята съвкупност не представляват нито цената в предварителния договор, представен от ищцата и оспорен в частта му относно ръкописно изписания цифров текст – 16 336, 03 лв., нито цената в предварителния договор, представен от ответната страна, който е останал неоспорен. Представените 40 бр. касови ордери са общо за сумата от 17 580 лв. / а не за 16 336, 03 лв. /. Разликата между изписаните суми в двата договора е съществена – от 8420 лв. Съдът е приел, че и в двата договора се подчертава, че продажната цена и сключването на окончателния договор е свързано с изпълнението по договор за ипотечен кредит от 11.05.2005 г. и анекс към него от 09.09.2015 г. и 16.04.2015 г., че съгласно този договор стойността на кредита е в размер, несъответстващ на представените по делото договори. Според съда доколкото и двата предварителни договора са обвързани от договора за кредит и анекса към него, липсват доказателства за изпълнение от страна на ищцата на задълженията по тези договори във връзка с заплащане на погасителните вноски. Прието е, че в случая страните по предварителния договор са постигнали съгласие продажната цена на недвижимия имот да се заплати от купувача изцяло – по начина, посочен в чл. 2, ал. 2 и 3 от договора, като при сключване на окончателния договор ищецът трябва да е заплатил цялата уговорена цена. В чл. 7 от договора е уговорено при забава на плащането на уговорената продажна цена, в т. ч. и при забава на плащанията по договора за кредит, се дължи обезщетение от купувача върху дължимата сума, а при неизпълнение от страна на продавача да прехвърли собствеността същият дължи обезщетение на купувача в размер, посочен в ал. 2 на чл. 7 от договора. Съдът, изхождайки от действително изявената воля на страните в чл. 3 от предварителния договор е приел, че са уговорили срок, в който купувача следва да заплати продажната цена. Позовал се е на чл. 20а ЗЗД, според който уговорките между страните по договора имат силата на закон за тях. Страните са свободни да определят своите облигационни отношения, стига те да не противоречат на закона. Прието е, че в случая посочената клауза е действителна. Прието е още, че неизпълнението на задължението за заплащане на уговорената цена в посочения ред и срок дава право на продавача да не сключва окончателен договор. Изведен е извод, че при това тълкуване на волята на страните в чл. 2 и чл. 3 от договора, след като е уговорено, че правото да се иска прехвърляне на имота ще се породи след като ищеца заплати цената му и това условие не е изпълнено, купувачът не може да иска прехвърлянето да се извърши. В тази хипотеза според съда разпоредбата на чл. 362 ГПК е неприложима. Същата е приложима, когато е уговорена едновременност на престациите - тази на купувача за заплащане на цената и тази на продавача за прехвърляне на правото на собственост. Посочено е, че в тези случаи правото на купувача да иска сключване на окончателния договор, а съответно и потестативното му право да иска обявяването на предварителния договор за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, ще възникне едва след изпълнението на предвидените в договора задължения. Затова при предявен от купувача по предварителния договор иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и направено от продавача възражение за неизпълнен договор искът може да бъде уважен само ако се установи, че възражението е неоснователно. Прието е, че в другия случай, когато възражението е основателно предявеният иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД подлежи на отхвърляне, тъй като предявеното с него потестативно право не е възникнало надлежно. Прието е, че когато са налице предвидените в закона и предварителния договор предпоставки за сключването на окончателния договор, но е предвидена едновременност на насрещните престации, както е по чл. 200, ал. 2 от ЗЗД, продавачът разполага с възможността по чл. 362 от ГПК, да иска постановяването на решение, което замества окончателния договор, при условие ищецът да изпълни насрещното си задължение. Въззивният съд е приел, че в случая ищцата не е доказала по категоричен начин изпълнение на задължението си за изплащане на цялата продажна цена на имотите. Приел е, че единственото допълнително доказателство /освен касовите ордери / в тази връзка – показанията на свид. Х. правилно са счетени от първоинстанционния съд за неубедителни и недостатъчни да установят по безспорен начин обстоятелства около предмета на делото. Прието е, че оспореният предварителен договор, представен от ищцата, е частен документ и носи нейният подпис, при което у нея е тежестта на доказване на оспореното съдържание на документа в частта относно продажната цена на имотите. Въззивният съд не е възприел мотивите на първоинстанционния съд –относно липсата на ясна идентификация на продажните имоти и относно пълното тъждество на страните по предварителния и окончателния договор. Приел е, че идентифицирането на имотите в предварителния договор е достатъчно ясно, за да няма спор относно точния предмет на разпореждане и изразяващо точната воля на страните за разпореждане с точно тези имоти. Относно пълното тъждество на страните по делото и по предварителния договор е посочено, че е налице противоречива съдебна практика, при която едни съдилища приемат, че за да бъде уважен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, следва да е налице пълно тъждество в страните по делото и по предварителния договор и пълна идентичност в описанието на насрещните престации – на обещания имот и на цената, тъй като съдът не може да внася промени в съдържанието на предварителния договор както по своя инициатива, така и по искане на една от страните. Предварителният договор не може да бъде обявен за окончателен само за част от уговорената престация и само по отношение на някои от страните. Посочено е още, че други съдилища приемат, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД може да бъде обявен за окончателен във всяка част, в която предварителният договор обвързва валидно страните. Въззивният съд е възприел второто разрешение. Приел е, че приемателят е титуляр на потестативното право да иска обявяването на договора за окончателен и само от него зависи дали да упражни правото си, или да не го упражни, а ако реши да го упражни – за каква част от обещания имот. Прието е, че съдът може да се произнесе само по тази част от иска, с която е сезиран, но частичният иск би бил основателен, ако приемателят е изпълнил изцяло задълженията си по договора. Ако обещателят има интерес договорът да бъде обявен за окончателен изцяло, той може да предяви насрещен иск за останалата част и така да наложи прехвърлянето на целия обещан имот. Въззивният съд е приел, че когато съсобственици обещават да продадат общ имот, всеки обещава да продаде своята част. Те са обикновени другари и ако за прехвърлянето на някоя от частите има пречка, това не може да се отрази на прехвърлянето на частите на останалите съсобственици. Правото на изкупуване по чл. 33, ал. 1 ЗС има значение в отношенията между съсобственика, който не отчуждава своята идеална част и купувача на отчуждената идеална част. Това право на изкупуване не може да бъде предмет на разглеждане в производството между обещателя и приемателя, тъй като обещателят не може да се брани с чужди права и никакви субективни права не могат да бъдат предмет на разглеждане без участието на титуляра им. Ако преди предявяването на иска съсобствеността е прекратена и всеки от обещателите е получил в собственост реален дял, всеки от предявените искове трябва да бъде уважен срещу всеки от собствениците за съответния поставен му в дял отделен имот. Прието е, че когато обещателите са се задължили да прехвърлят повече, отколкото притежават (а при бъдеща вещ – повече от колкото ще получат), те дължат по исковете на приемателя да прехвърлят всичко, което имат (или което са получили), като за липсващата част се дължи намаляване на цената или обезщетение. Само приемателят може да развали договора, ако прецени, че няма интерес от частично изпълнение. Съдът е приел, че когато обещателите са се задължили да прехвърлят няколко имота (съществуващи или бъдещи), всеки от тях дължи по исковете на приемателя да прехвърли всичко, което той притежава (или е получил) срещу съответна част от общо определената цена, която съдът е длъжен да определи, при липса на друга възможност – при условията на чл. 162 ГПК. Ако някой от обещателите не притежава (или не е получил) нито един или никаква част от обещаните имоти, предявеният срещу него иск е неоснователен. При тези съображения първоинстанционното решение, с което предявеният иск с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД е отхвърлен е потвърдено. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на вероятна недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е съдебно решение, когато е постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка относно съществуването на правото на иск, когато е постановено по претенция, различна от заявената. Настоящият случай не е такъв. Въззивният съд се е произнесъл съобразно рамките на спора, очертани с основанието и петитума на исковата молба, с която е предявен иск с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД. С въззивното решение съдът е приел, че имотите, предмет на предварителния договор са ясно идентифицирани. Първоинстанционното решение, с което искът с правно основание чл.19,ал.3 ЗЗД е отхвърлен е потвърдено и поради това въззивният съд няма задължение в диспозитива на решението да описва всеки от имотите с индивидуализиращите белези, като площ, граници и идентификатор по Кадастралната карта. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на решението на Окръжен съд Бургас, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С т.решение № 4/09.05.2023 г.по т.дело № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК предварителен договор за покупко - продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. По останалите въпроси в изложението съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е мотивирал допълнителното основание по т.3-та. Освен това въпросите касаят приложение разпоредбите на чл. 19,ал.3 ЗЗД, чл.20 ЗЗД, чл.235,ал.2,чл.236,ал.2 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение