Определение № 740 от 29.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 448/2010 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “М. Ю.” АД, гр. София против решение от 27.01.2010 г. по гр. д. № 3166/2008 г. на Софийски градски съд, ІV-А отделение, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски районен съд, 24 състав решение от 23.05.2008 г. по гр. д. № 10140/2005 г., са уважени изцяло предявените от „Нова К.” АД, гр. Д. срещу банката-касатор обективно съединени частични искове: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за сумата 2 000 лв. – част от обезщетение за имуществени вреди в общ размер 380 000 лв. за неизпълнение на договор за учредяване на особен залог № 137 от 04.07.2003 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 15.11.2005 т. – до окончателното й изплащане; иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ППЗДДС /отм./ за сумата 8 000 лв. – част от сумата 80 880 лв., представляваща непреведен ДДС по договори за покупко-продажба от 27.12.2004 г. и от 02.02.2005 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 15.11.2005 г. – до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 500 лв. – част от сумата 2 500 лв., представляваща законна лихва за забава върху сумата 80 880 лв. за периода от 01.07.2005 г. до датата на исковата молба – 15.11.2005 г. Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че изводите за дължимост на сумите, претендирани като обезщетение за вреди от извършената продажба на имущество по реда на Закона за особените залози, са в противоречие със закона и събраните по делото доказателства, както и че решаващият състав не е обсъдил всички направени в тази връзка доводи и възражения и не е съобразил съществуващата трайна съдебна практика по спорните за делото въпроси. По отношение на претенцията за сумата 8 000 лв. – част от непреведен ДДС за процесните продажби – е релевирано и оплакване за недопустимост на обжалваното решение, с твърдението, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК основания. Касаторът твърди, че в противоречие с практиката на ВКС е решен въпросът представлява ли вреда за длъжника разликата между цената, по която е продадено заложеното по реда на Закона за особените залози имущество, и неговата действителна пазарна цена, като в тази насока се позовава на решение № 587 от 08.07.2005 г. по т. д. № 902/2004 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 6 от 02.02.2009 г. по т. д. № 337/2008 г. на ВКС, І т. о. По отношение на същия въпрос, като и по отношение на въпроса за задължението на заложния кредитор да преведе ДДС върху продажната цена по сметка на длъжника /собственик на заложеното имущество/, се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В подкрепа на твърдението за противоречивото решаване на тези въпроси от съдилищата касаторът се позовава на решение от 15.03.2006 г. по в. гр. д. № 662/2005 г. на Пловдивски апелативен съд; решение № 8399 от 28.07.2006 г. по адм. д. № 11155/2005 г. на Върховен административен съд и определение № 74 от 21.11.2008 г. по т. д. № 632/2008 г. на ВКС, І т. о., както и на решенията по настоящото дело, постановени от първата и въззивната инстанции. С основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е аргументирано поддържаното в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК становище, че въззивният съд неправилно е квалифицирал претенцията за “връщане на ДДС” като такава с правно основание чл. 54, ал. 2 ППЗДДС /отм./, какъвто иск не съществува и не е бил предявен, а не се е произнесъл по действително предявения иск за присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане. Ответникът по касация – “Нова К.” АД, гр. Д. – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в закона основания. Подробните му съображения са изложени в писмен отговор от 22.03.2010 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от “Нова К.” АД, гр. Д. иск за сумата 8 000 лв. – част от сумата 80 880 лв. – непреведен ДДС по договори за покупко-продажба от 27.12.2004 г. и от 02.02.2005 г., сключени по реда на чл. 37 ЗОЗ, въззивният съд е приел, че в нарушение на действащата към релевантния за спора момент разпоредба на чл. 54, ал. 2 ППЗДДС /сега отменен/ банката-заложен кредитор не е превела данъка по сметка на длъжника /собственик на заложеното имущество/, който именно се явява данъчно задължено лице и в тежест на когото е възложено превеждането му в полза на бюджета. С оглед на това, като основателна е преценена и акцесорната на този иск, квалифициран като такъв с правно основание чл. 54, ал. 2 ППЗДДС /отм./, претенция за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва за периода от 01.07.2005 г. до датата на завеждане на исковата молба – 15.11.2005 г. – за сумата 500 лв., като част от общата сума 2 500 лв. Потвърждаването на първоинстанциононто решение по отношение на иска с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за сумата 2 000 лв. – част от обезщетение за имуществени вреди в приет от съда общ размер 380 000 лв. за неизпълнение на договор за учредяване на особен залог № 137 от 04.07.2003 г., е обосновано с неположена от страна на банката-заложен кредитор грижа на добрия търговец за увеличаване на продажната цена на заложеното имущество. Този извод е направен при съпоставка между цената, на която е продадено заложеното имущество – 400 400 лв. – и посочената в заключението на тройната съдебно-икономическа експертиза пазарна цена на същото към предхождащата продажбата му дата 12.02.2005 г. – 781 380 лв. С оглед мотивите на въззивното решение, следва да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационното му обжалване. Несъмнено, поставените от касатора въпроси, уточнени в посочения по-горе смисъл от настоящия състав в съответствие с правомощията му по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са от значение за конкретното дело, тъй като обуславят неговия изход, което налага извод за наличие на главната предпоставка за допускане на касационното обжалване, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тези въпроси са осъществени и част от поддържаните от касатора основания. По-конкретно: С оглед твърдението на касатора, че по отношение на сумата 8 000 лв. – част от непреведен ДДС по сделките за продажба на заложеното имущество– въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, както и предвид съществуващото противоречие в обстоятелствената част на исковата молба, следва да се приеме, че е налице вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, поради което и съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС същото следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Поради обусловеността й от посочения иск, акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 500 лв. – част от сумата 2 500 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 01.07.2005 г. до датата на исковата молба – 15.11.2005 г. – също следва да бъде допусната до касационен контрол. По отношение на иска с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за сумата 2 000 лв. – част от обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договор за учредяване на особен залог № 137 от 04.07.2003 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 15.11.2005 т. – до окончателното й изплащане, настоящият състав намира за осъществено единствено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид противоречивото решаване на въпроса представлява ли вреда за длъжника разликата между цената, по която е продадено заложеното по реда на Закона за особените залози имущество, и действителната пазарна цена на същото в обжалваното решение и в представените от касатора две решения на Върховен касационен съд – решение № 587 от 08.07.2005 г. по т. д. № 902/2004 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 6 от 02.02.2009 г. по т. д. № 337/2008 г. на ВКС, І т. о. Доколкото обаче, посочената практика няма характер на задължителна по смисъла на т. 2 от цитираното тълкувателно решение, настоящият състав, съобразно правомощията си по т. 1 от същото тълкувателно решение, квалифицира основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, а не по т. 1, както се поддържа от касатора. При преценка на това основание не следва да бъдат съобразявани останалите приложени актове, доколкото решението на В. и определението на ВКС по чл. 307 ГПК не се включват в понятието “практика на съдилищата”, разяснено в т. 3 от Тълкувателното решение, а решението на Пловдивски апелативен съд не съдържа данни за влизане в сила. Като недоказани следва да бъдат преценени другите поддържани от касатора основания, съответно – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение допустимостта на въззивното решение и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за задължението на заложния кредитор да преведе ДДС върху продажната цена по сметка на длъжника /собственик на заложеното имущество/. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК