Определение № 164 от 07.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 74/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Р. П. С. против определение № 1255 от 12.05.2022 г. по гр.д.№ 1276/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение жалбата й срещу определение от 07.02.2022 г. по гр.д.№ 8772/2019 г. на Софийски градски съд, с което е отказано изменение на прекратително определение в частта за разноските. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност поради това, че неправилно е определена цената на предявените искове и защото не е уважено възражението за прекомерност, като не е преценен по-малкия обем защита, това, че производството е прекратено поради оттегляне на иска преди първото съдебно заседание. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 са наведени основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по два въпроса и очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното: От частната жалбоподателка Р. П. С. са предявени отрицателни установителни искове против А. С. П. и Е. Б. П., че първата не притежава правото на ползване, а втората - 1/6 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], на [улица]. Данъчната оценка на целия недвижим имот е 1 962 057 лв., а на процесната 1/6 ид.ч. – 327009 лв. Съгласно чл. 69, ал.1 т.2 ГПК това е цената на иска. Съдът е определил държавна такса, съгласно чл. 71, ал.2 ГПК в размер на 3270,10 лв., която ищцата е внесла. По предявеният иск, двете ответници са представлявани от адвокат С. И. Х., който е подал подробен отговор на исковата молба, с който е оспорил допустимостта на иска поради липса на правен интерес, защото ищцата се е разпоредила с обектите и вещните права, оспорени са наследствените й права върху обекти от сградата поради влязло в сила решение от 1947 г. против наследодателя й за тях. Изложени са правни и фактически доводи и за неоснователност на предявения иск за обектите в сградата, представени са дванадесет писмени доказателства и са ангажирани гласни такива по заявено възражение за придобивна давност. Адвокат Х. се е явил в две открити съдебни заседания, в които не е даден ход на делото по искане на ищцата. Във второто съдебно заседание на 15.06.2021 г. пълномощникът на ответниците е възразил и по искането за спиране на делото на основание чл. 129 т.4 ГПК, като е оспорил наличието на преюдициалност на другите спорове към настоящия. С молба от 07.10.2021 г. ищцата е заявила оттегляне на исковете и производството е прекратено. На основание чл. 78, ал.4 ГПК, на ответниците са присъдени претендираните от тях деловодни разноски по представеният списък по чл. 80 ГПК в размер на 8100 лв., какъвто е размера на уговореният и платен адвокатски хонорар по договора за правна помощ на гърба на л. 68 от делото на СГС. С молба по чл. 248 ГПК, ищцата е поискала намаление на разноските, които е осъдена да плати като е заявила възражение за прекомерност. С определение по чл. 248 ГПК, СГС е отказал да уважи молбата, като се е позовал на това, че минималният размер на адвокатският хонорар по Наредбата за минималният размер на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ е 8070 лв. и завишаването с 30 лв. с оглед обема на осъществената правна защита на ответниците не е прекомерен. С обжалваното сега определение, Софийски апелативен съд е отказал да уважи жалбата на ищцата против определението по чл. 248 ГПК. Приел е, че уговореният и изплатен адвокатски хонорар надвишава само с 30 лв. минималният такъв по чл. 7, ал.2 НМРАВ, а под него не може да се намалява възнаграждението за адвокат, че съдът преценява при заявено възражение дали да намали адвокатското възнаграждение, изплатено от другата страна и тази преценка зависи от обема и сложността на осъществената правна помощ. Отчел е, че е осъществена защита по отрицателни установителни искове за собственост против двама ответници за недвижим имот, обсъдени са от адвоката много доказателства в отговора на исковата молба, представени са множество доказателства от него и са ангажирани гласни доказателства. Съобразено е, че оттеглянето на иска зависи само от волята на ищцата, а ответниците не могат да съобразяват подобно обстоятелство при уговаряне и заплащане на адвокатския хонорар, чийто размер зависи от материалния интерес по спора, а съгласно чл. 78, ал.4 ГПК, при прекратяване на делото на ответника се присъждат всички направени разноски. Законът не предвижда възможност за редуцирането им. Първият въпрос, по който се иска допускане до касация е: длъжен ли е въззивният съд, сезиран с искане за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение да изложи конкретни мотиви относно фактическата и правна сложност на спора при съобразяване дали присъденото възнаграждение не е прекомерно. Твърди се противоречие с т.3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С тази точка е прието, че при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/ 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Към момента на постановяване на тълкувателният акт е действал пар.2 от НМРАВ в редакция ДВ бр. 2/2009 г., според който присъденото възнаграждение не може да бъде по-ниско от трикратният размер на възнаграждението, посочено в наредбата. Този текст в последствие е отменен, поради което остава само законовата регулация на чл. 78, ал.5 и чл. 36 ЗА – при възражение за прекомерност присъденото възнаграждение да не е по-малко от минималното по НМРАВ. Присъденото възнаграждение е само с 30 лв. над минималният размер на адвокатските възнаграждения по НМРАВ. Надвишаващият размер от 30 лв. не е прекомерен. Съдът е изложил съображения за този извод, посочени по-горе. Следователно по първия въпрос, въззивното определение не е постановено в противоречие с т.3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното по този въпрос съответства и на следващият въпрос – до какъв размер може да се намали присъденото адвокатско възнаграждение при възражение за прекомерност от насрещната страна. Съобразено е от съда и последвалото изменение и конкретно отмяната на пар.2 от НМРАВ. Тълкувателният акт не задължава съдилищата да уважават винаги възражение за прекомерност и не определя с колко да е намалението, поради което това, че съдът е приел, че надвишаване с 30 лв. над минималният адвокатски хонорар по НМРАВ не е прекомерно, не противоречи на ТР № 6/2012 г. на ОСТГК. Затова не е налице основание за допускане до касация и по втория въпрос. Последното основание е очевидна неправилност. Според жалбоподателката, тя се изразява в това, че цената на исковете била определена неправилно. Този довод е неоснователен. Въпросът за цената на иска не може да бъде повдиган от ищеца след като цената е определена от съда и не е оспорен от ищеца по аргумент от чл. 70, ал.2 ГПК. В случая цената на иска правилно е определена. Нормата на чл. 69, ал.1 т.2 ГПК определя, че размера на цената на иска по спорове за собственост и други вещни права се определя от данъчната оценка на вещта, респективно на спорното право. При отрицателен установителен иск спорното право е това, върху което се иска отричане правата на ответника. Ищцата иска да отрече че втората ответница не притежава 1/6 ид.ч. от обекти в цялата сграда: в избения етаж, в приземния етаж, във втория етаж, в третия етаж и в тавана. Ищцата е представила данъчна оценка на обектите по нейната партида, но в нея е посочена данъчната оценка на целия имот – 1 962 057 лв.. Цената на иска за процесната 1/6 от него е 327 009 лв. Правилото на чл.69, ал.1 т.2 ГПК не е нарушено. Държавната такса в размер на 4% се заплаща върху 1/4 от цената на иска, съгласно чл. 71, ал.2 ГПК. В този размер е определена и внесена от ищцата държавната такса за производството пред първата инстанция. Материалният интерес, според който се определя минималния размер на адвокатското възнаграждение по НМРАВ се определя от цената на иска, определена по правилото на чл. 69, ал.1 ГПК, а не върху основата, върху която се заплаща държавна такса, определена в чл. 71, ал.2 ГПК. Следователно не се констатира противоречие с императивни правни норми, определящи цената на иса по спорове за вещни права, поради което не е наличие очевидна неправилност. В обобщение, наведените основания по чл.280, ал.1 т.1 и ал.2 пр.3 ГПК не са налице, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение