Решение № 11538 от 17.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7710/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Г., чрез адв. Пенчев против решение 6112 от 05.06.2025г., постановено по адм. дело 505/2025г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед 040/10.02.2025г. на кмета на район Владислав Варненчик при Община Варна. С доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост се претендира неговата отмяна ведно със законните последици. Ответникът кмет на район Владислав Варненчик при Община Варна, в писмен отговор по касационната жалба, подаден чрез гл.юрк. Тодоров, изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски юрк.възнаграждение. Ответникът Г. Г. Н. не ангажира становище по жалбата. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за законосъобразност на обжалваното решение и неоснователност на касационните оплаквания и предлага решението да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, второ отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна и е процесуално допустима, а след като провери правилността на обжалваното решение, счита същата за неоснователна. С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на настоящия касатор срещу заповед 040/10.02.2025г. на кмета на район Владислав Варненчик при Община Варна, с която на основание чл.223, ал.1, т.8 вр. чл.225, ал.2, т.2 и чл.225а, ал.2 ЗУТ е наредено да се премахне незаконен строеж пета категория , съставляващ Стоманобетонна пристройка към законна пристройка на съществуваща сграда в поземлен имот с идентификатор 72709.501.55 по КК на [населено място], общ. Варна, с административен адрес: [населено място], [улица], и извършители Т. Г. Г. и Г. Г. Н.. Прието е, че от доказателствата по делото се установява по безспорен начин наличието на посоченото в заповедта основание за незаконност на строежа, като изграден без строителни книжа /одобрени проекти и разрешение за строеж/. Изложени са мотиви за липса на фактически основания по § 16 и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ за приемане търпимост на незаконния строеж, с оглед времевия период на изграждането му след 2024г. Възраженията на нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК във връзка с чл. 8 ЕКПЧОС, са възприети като неотносими, тъй като макар и да е установено, че процесната пристройка се ползва за детска стая на внуците на жалбоподателката, това обстоятелство не е в обхвата на преценката дали стоежът е незаконен и подлежащ на премахване. С идентични мотиви е игнорирано и твърдението, че премахването на процесния незаконен строеж ще увреди законно изградената основна сграда, като съдът се е позовал на разписаният ред за това в Наредбата за принудителното изпълнение за заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях на територията на община Варна. Така постановеното решение е законосъобразно и обосновано, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция по реда на чл.221, ал.2, предл.второ от АПК. Констатациите на извършилите проверката технически органи, залегнали в Констативен акт 08/13.12.2024г., досежно параметрите на незаконния строеж и липсата на изискуемите строителни книжа /одобрени проекти и разрешение за строеж/, както и местоположението му в имота , не са оборени в съдебното производство, а липсата на строителни книжа не се оспорва от жалбоподателката както пред първата съдебна инстанция, така и в настоящето производство. Следователно заповедта е издадена на съответно правно основание чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. Безспорно е установено по делото и обстоятелството, че се касае за незаконен строеж, строителството на който е реализирано след 2001г. , поради което се явява нетърпим. Съдът е обсъдил хипотезите за режима на търпимост по § 16, ал.1, ал.2 и ал.3 и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, като обосновано е приел, че те са неприложими в настоящия случай с оглед периода на изграждане на процесния незаконен строеж- след 2001г. При горните установявания, решаващият правен извод на съда за безспорно установен незаконен строеж по смисъла на чл. 225 а, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, подлежащ на премахване по реда на чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ е правилен и съответен на изяснената по делото фактическа обстановка. Неоснователни са доводите по касационната жалба за нарушение на чл. 8 от ЕКПЧОС, чл.15 във вр. с чл.3 от Закона за закрила на детето и чл.3,т.1 от КПД. От представените по делото доказателства не се установява, че въпросната пристройка е единствено жилище както за жалбоподателката, така и за нейните внуци, за които е установено, че обитават пристройката . В тази връзка не може да се приеме, че с премахване на процесния незаконен строеж, оспорващата и семейството й са застрашени от оставане без дом. По казус, сходен с настоящия, Европейският съд по правата на човека е постановил решение по дело "И. и Ч. срещу България", което извежда на преден план в преценката по чл. 8 от Конвенцията /КЗПЧОС/ досежно премахване на незаконно строителство, възможността за алтернативно настаняване в случай че премахването касае единствено жилище. В конкретният казус дори тази хипотеза не е налице, тъй като основната жилищна сграда в имота не е засегната от процесната заповед. Чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧОС гарантира правото на жилище, а чл. 8, ал. 2 определя границите на допустима намеса на държавата в това право в изключение от общия принцип на ненамеса. Съгласно последния текст намесата на държавните власти е допустима в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В случая условията на чл. 8, ал. 2 от конвенцията са изпълнени. Пристройката, описана в заповедта, не представлява единствено жилище на жалбоподателката и низходящите й в посочения по-горе смисъл. Доказателства за обратното не са ангажирани. Поради това не може да се приеме, че правото на жилище е нарушено. В разглежданата хипотеза намесата на държавата е осъществена при условията, регламентирани в чл. 8, ал. 2 от Конвенцията - засягането на интересите на жалбоподателката е предвидено в закона, който регламентира премахване на строежи /ЗУТ/, изградени без строителни книжа, насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално. Мярката е насочена към охрана на здравето на обитателите, както и към осигуряване безопасност на строежа и защита на останалите граждани. В този смисъл следва да се посочи, че разрешителният режим за строежи е свързан със спазването на определени разпоредби и стандарти относно здравината, конструктивните изисквания, устойчивост на строежите и е въведен с цел опазване живота и здравето на гражданите и за безопасността на строителството. При извършване на незаконен строеж и при липса на проверена от специалисти проектна документация, изградените строежи могат да представляват заплаха, вкл. и за обитателите им, поради което законът въвежда мярката за премахването им. Изложеното налага извода, че намесата на държавата е осъществена при условията на чл. 8, ал. 2 от конвенцията като засягането на правата на жалбоподателката е предвидено в закона, насочено е към постигане на легитимна цел и е съразмерно и пропорционално спрямо тази цел, поради което чл. 8, ал. 1 от конвенцията не е нарушен. С оглед изложеното се явяват неоснователни и доводите за нарушение правата на децата внуци на жалбоподателката по чл.15 във вр. с чл.3 от Закона за закрила на детето и чл.3,т.1 от КПД, тъй като с обитаване на незаконно изградената пристройка, децата са поставени в уязвимо положение. С оглед на изложеното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и предвид надлежно и своевременно заявената претенция за разноски от ответника кмет на район Владислав Варненчик при Община Варна, касаторът дължи разноските за настоящето производство в общ размер на 200лв юрк, възнаграждение в минимален размер, определен по реда на чл.78,ал.8 ГПК във връзка с чл.37 от ЗПП и чл.24 от Наредба за заплащане на правната помощ.