Определение № 813 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 279/2011 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Д. Мошонов срещу решение от 29.11.2010г по гр.дело № 3758/2010г. на Софийски градски съд в частта, с което е потвърдено решение по гр.д. № 41389/2009г на Софийски районен съд по трудов спор, отхвърлени са били искове на касатора с правно основание чл. 344 ал.1 т.1 а т.2 т.3 от КТ и чл. 215 от КТ. В приложеното към жалбата изложение, като основание за допускане на касационно обжалване се цитира чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, поставят се два въпроса. Първият е относно доказателствената сила на официалните документи, по отношение на реквизита дата на съставяне, ползва ли се официален документ (в случая заповед на работодател за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие – чл. 325 т.1 от КТ ,считан от касатора за официален), който няма изх. номер и датата в него не е поставена „на място” (т.е след изходящия номер ), от доказателствената сила по чл. 179 от ГПК. Вторият въпрос е следва ли нормата на чл. 165 ал.1 ГПК да намери приложение и в случаите, когато документа не е бил издаден по вина на страната .При неоспорени пътувания на ищеца като шофьор ,въпросът е свързан с тезата, че работодателят не бил издал заповед за командировка съгласно действаща наредба, от значение за изхода на спора по иска с правно основание чл. 215 от КТ. Ответникът [фирма] е заявил отговор, с който оспорва съображенията за допустимост на жалбата и доводите на касатора по същество. Не е заявил претенция за разноски. Касационната жалба е допустима по критерия на чл. 280 ал.2 от ГПК, подадена е в срок от легитимирано лице. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по нея. По поставените в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК два въпроса принципно следва да се изтъкне ,че същите не отговаря на съдържателните изисквания за връзка в фактическтите предпоставки по делото,обусловили решаващите изводи на съда. Въпросът за реквизитите на официалните документи и удостоверителната им сила относно датата на съставянето им, няма отношение към спора, нито към решаващите съображения на въззивния съд, изследвал оспорваната като антидатирана „заповед” на работодател за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие – чл. 325 т.1 от КТ, като частен документ, какъвто същата и представлява. Вторият въпрос, по същество процесуалноправен, също се поставя без връзка с решаващите изводи на съда произнесъл се по иска с правно основание чл. 215 от КТ. Въззивният съд е приел, че като извършващ постоянна работа на длъжност „шофьор” по трудов договор, ищецът не е бил, а и не е имало основание да се счита за командирован ,т.к. за процесния период работодателят му не е избрал втората от алтернативно посочените възможности в §3 от ДР на ПМС № 133/1997г, а именно да заплаща дневни и квартирни пари съобразно наредбите за командироване. Прието е за спора да е от значение уговорката за заплащане на допълнително възнаграждение за пропътуван километър (първата от предоставените по избор на работодателя алтернативи), при съответната ставка. Видно е ,че приложното поле на чл. 165 ал.1 от ГПК няма връзка с повдигани и решавани по настоящето дело процесуални въпроси, тъй като причината за неиздаване на командировъчна заповед е приета за установена - липса на правно основание за това. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на ІІІ г.о.