Определение № 469 от 10.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2008 г.

Производството е по чл. 274, ал.2. ГПК. “З“ Е., представлявано от Й. К. В. е подал частната жалба срещу определение № 157 от 18.06.2008 г. по гр.д. № 4* от 2007 г. на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение в частта, с която не е разгледана касационната жалба срещу решението от 30.03.2007 г. по гр.д. № 2* от 2006 г. на Пловдивския окръжен съд ,8- ми състав. В жалбата се навеждат общи оплаквания за неправилност на определението, като се подържа, че отрицателният установителен иск, с които се цели постановяване на решение и отричане на определено вземане е неоценяем иск и като такъв не следва да се приложи разпоредбата на чл.218а, ал.1 ГПК/отм./. Ответната страна Ф. М. А. е взела становище, в което подържа, че частната жалба не следва да се разглежда защото е недопустима и е процесуалните права по нея са преклудирани. Върховния касационен съд, Първо отделение като прецени аргументите, изложени в жалбата, данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Жалбата е допустима по правилата на чл.274, ал.2 вр. с чл.274, ал.1, т.1 ГПК, но разгледана по същество е неоснователна. Действително дружеството касатор е предявило срещу физическото лице Ф. М. А. отрицателен установителен иск по чл.255 ГПК/отм./, с който е поискало да се признае за установено, че претендираната сума по изп. дело № 165 от 2000 г. към СИ на ПРС не се дължи и е поискал да бъде осъдена да възстанови получената сума от 500 лв., ведно със законната лихва. Следователно са предявени осъдителен иск за сумата 500 лв. и лихви и отрицателен установителен иск за присъденото периодично вземане за което е образувано изпълнителното дело и по което към момента на постановяване на решението е била дължима поредната сума от 35 лв. При тези обстоятелства е било преценено ,че цените на отделните искове са под 5 000 лв., поради което касационната проверка е недопустима. Този извод е правилен и кореспондира с практиката на ВКС, установена в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 2004 г. на ОСГК и ТК, която изрично предвижда, че “ограничението за необжалваемост по касационен ред на въззивните решения на окръжните и апелативните съдилища по искове за парични вземания под определен размер съгласно чл. 218а, б. "а" и б. "б" ГПК се отнася до всички въззивни решения, които имат за предмет парични вземания с цена на иска под определения размер независимо от това, с какъв иск е заявен този предмет - осъдителен или установителен. Това се отнася и за въззивните решения по исковете по чл. 252, чл. 254 и чл. 255 ГПК”. Следователно определението е правилно и жалбата е неоснователна. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,