Определение № 50461 от 28.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1968/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от името на Д. Н. И. - ответник по иска, подадена чрез назначения от съда процесуален представител на същия по реда на чл.47, ал.6 ГПК - адвокат Д. П. от АК-Варна, срещу въззивно решение № 35 от 07.03.2022 г. по в.гр.д. № 579/2021 г. на Апелативен съд-Варна. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, и по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Иска се допускане касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на иска. Иска се от особения представител и заплащане от ищеца на дължимото възнаграждение на адвоката за касационната инстанция. Ответникът по касационната жалба - ищец в производството Изпълнителна агенция “Военни клубове и военно-почивно дело“, гр. София, оспорва касационната жалба с писмен отговор, подаден чрез процесуален представител старши юрисконсулт Х. А., с доводи, че е неоснователна. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване: Касационната жалба е допустима, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното р ешение № 260082/04.10.2021 г. по гр.д.№ 477/2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което е уважен предявеният от ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“ срещу Д. Н. И. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 91617.71 лева – обезщетение за вредите от присвояване на движимо имущество, за което въззивникът е признат за виновен с присъда по нохд № 48/2015 г. на Военен съд- гр. Сливен, ведно със законната лихва от предявяване на иска до плащането и с разноските по делото. Въззивният съд е приел за установено, че с присъдата по нохд № 48/2015 г. на Военен съд - Сливен, ответникът, като длъжностно лице – Директор на ТД Варна при ИА "Социални дейности на МО“ и лицето М. Х. А., са признати за виновни в това, че от м.04.2008 г. до 28.04.2009 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, са присвоили чуждо движимо имущество в размер на исковата сума, собственост на Изпълнителна агенция "Социални дейности към Министерство на отбраната", която сума била поверена на ответника за управление - престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. с ал.1, т.1 и 2, вр. с чл.201 НК. Тази влязла в сила присъда, съгласно чл.300 от ГПК, като задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, е зачетена от въззивния съд като установяваща деянието, причинило процесната вреда и в посочения в присъдата размер, поради извършване на престъпното деяние „присвояване“ чрез съставяне на протоколи за изпълнени строителни работи в обект "Лятно кино" към хотел "Адмирал", ремонт на трафопост към хотел"Адмирал", които са заплатени, но не са били изпълнени, обзавеждане на ремонтирани жилища, включително пердета и щори, което е било доставено и монтирано преди 13.02.2009 г., и вредата, представляваща претърпяна загуба от извършените без основание плащания в посочения в присъдата размер. По отношение легитимацията на ищеца като носител на процесното вземане за обезщетение срещу ответника И. е прието, че същият е придобил това вземане поради преобразуване на ИА "Социални дейности на МО" в ИА "Военни клубове и военно-почивно дело" по силата на извършени структурни промени в МО с ПМС № 54/01.04.2010 г. Установено е още, че ДП № 20/2010 г. е образувано с постановление от 19.04.2010 г. срещу длъжностни лица за закупуването на стоки за ремонт и обзавеждане, като с постановления от 09.12.2010 г. и от 25.01.2011 г. ответникът е привлечен като обвиняем за закупуването на стоки за ремонт и обзавеждане, както и че с постановление от 05.11.2013 г. са обединени ДП № 93-Сл/2010, ДП № 20-Сл/2010 срещу виновни длъжностни лица, и ДП № 2-РП/2013 срещу ответника, и е образувано общо ДП № 93-Сл/2010 с указание за повдигане на обвинения срещу ответника, М. Х. А. и други. Направеното от страна на ответника чрез особения представител възражение за погасяване на вземането по давност, е прието за неоснователно, както с оглед разпоредбата на чл.115, ал.1, б."д" ЗЗД - тъй като ответникът е бил директор, т.е. управител в ищцовото дружество, така и с оглед липсата на изтичане периода на погасителната давност преди датата на предявяването на иска - 27.07.2017 г., поради отменяне на двете постановления за привличане на ответника като обвиняем (от 09.12.2010 г. и от 25.01.2011 г. ) с постановления съответно от 18.05.2012 г. и от 29.08.2012 г. на прокурор при Военно-окръжна прокуратура Варна, което отменяне на постановленията за привличането на ответника като обвиняем сочело, че деецът не бил открит и давност не можело да започне да тече, а по другите обединени досъдебни производство ответникът бил привлечен като обвиняем през 2013 г. Доколкото по делото не се установявало част или цялата присъдена сума е събрана от солидарния длъжник М. Х. А., предявеният иск е счетен за доказан по основание и по размер, и обжалваното първоинстанционно решение като правилно е било потвърдено. В изложението по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. По твърдяното в раздел І от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени в този раздел І на изложението тълкувателни решения и решения по чл.290 ГПК на ВКС, е формулиран от касатора само в р.І, т.1.1 правен въпрос така: при въведено във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, следва ли въззивния съд да даде указания за отстраняването им ?, като решен въпроса в противоречие с решение № 111 от 03.11.2015г. по т .д.№ 1544/2014 г. на ВКС, 2-ро т.о. и TP № 1 от 09.12.2013 г. по тълк .д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Въпросът е изведен от оплакването на касатора, че не са били взети предвид направените от същата страна с въззивната жалба оплакване за липсата на доклад на първоинстанционния съд по смисъла на чл.146 ГПК, и възражение за липсата на посочен ЕИК за ищеца в исковата молба, както и за липсата на обявяване от съда по чл.155 ГПК за установен факта на преобразуването на И А "Социални дейности на МО" в ИА "Военни клубове и военно-почивно дело". В останалите части на раздел І от изложението, в неговите подточки 1.2, 1.3, и 1.4, са изложени оплакванията на касатора относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, без да са формулирани от касатора конкретни правни въпроси по смисъла т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а се сочи само наличие на противоречие на обжалваното въззивно решение с конкретно посочени ТР и решения по чл.290 ГПК на ВКС по други дела и дадените с тази посочена практика на ВКС отговори по отделни правни въпроси. По единствения формулиран въпрос с изложението - този в р.І, т.1.1, не се констатира от касационния състав наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С т.2 на посоченото от касатора ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, както и не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Съобразно с тази задължителна съдебна практика, въззивният съд в настоящето дело не е дължал да извърши нов доклад, обратно на твърдението на касатора, доколкото с въззивната жалба не е било направено оплакване за несъбрани доказателства и не е било направено искане от въззивника-ответник за допускане и събиране от въззивния съд на нови доказателства за установяване на факт, който е в доказателствена тежест на ответника, при което за въззивния съд не е имало задължение да прави нов доклад, нито да дава указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, както се сочи в горецитираното решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. Твърдяната от касатора нередовност на исковата молба, изразяваща се в непосочване ЕИК на ищеца, не е основание за извод, че въззивното решение е постановено при нередовна искова молба и би се явило и недопустимо, за която недопустимост и касационната инстанция следи служебно и без изрично обосноваване на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за такъв порок на съдебното решение. Непосочен ЕИК/Булстат номер на юридическото лице- ищец, не води до нередовност на исковата молба, тъй като такъв реквизит в чл. 127, ал. 1 ГПК не е предвиден, а и не е относим към идентифициране на правния субект-ищец, какъвто проблем и не е поставян от ответника. Идентифицирането е обстоятелство, относимо към наличието на процесуална легитимация на ищеца по спора като страна в процеса, което качество на ЮЛ-ищец и не се оспорва от ответника, видно от отговора на исковата молба- р.ІІ, т.2.1. Отделно от това, по отношение на ЮЛ възникването им като правни субекти се подчинява на правна уредба, която предвижда публичност на информацията за това - вписване на обстоятелства в Търговския регистър и в регистъра на ЮЛ с нестопанска цел (чл.4 и чл.11 ЗТРРЮЛНЦ), или възникването им по силата на нормативен акт- закон или подзаконов нормативен акт, които също са с публичен характер (чл.37, ал.1 ЗНА и чл.1 ЗДВ), както е в случая с ИА "Военни клубове и военно-почивно дело", чиято правосубектност възниква по силата на изрично посоченото още с исковата ПМС № 54/01.04.2010 г. Установяване дали ИА "Военни клубове и военно-почивно дело" е надлежна страна в материалното правоотношение, предмет на спора, като носител на вземането за обезщетение спрямо ответника, е въпрос по същество на спора, а не по редовност на исковата молба. Другото изложеното от касатора оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд, че именно ищецът се легитимира като кредитор на процесното вземане, не може да се преценява във фазата по селекция по чл.288 ГПК. Липсата на формулирани от касатора с изложението други конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, прави невъзможна преценката на касационната инстанция дали такива въпроси са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд и дали даденото разрешение на въззивния съд по тях е в противоречие със сочената от касатора практика на ВКС по други дела, вкл. и по тълкувателни дела. Изложените общи оплаквания относно непълнота на мотивите на въззивното решение и необоснованост на изводите на въззивния съд, не отговарят на изискването за формулиране на правен въпрос съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а представляват основание от кръга на регламентираните с чл. 281, т.3 ГПК, по които Върховният касационен съд може да се произнесе едва с решението по чл.290 ГПК. При липсата на формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се преценява и допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- а именно противоречие със сочена практика на ВКС. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не може сам да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба /т. 1 от ТР№ 1/2010 по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС/. Поради гореизложеното не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Искането за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е по следния формулиран въпрос: Когато делинквента е бил привлечен по ДП за едно и също престъпление няколко пъти като обвиняем и няколко пъти привличането е било отменено от съда, то делинквента — в хипотезата при която към датата на вредата е работил при пострадалото лице - от кога се счита за открит: 1/ от първото привличане или 2/ от последното, за да се счита, че започва да тече давността. Въпросът е изведен от изложеното разбиране на процесуалния представител на касатора, че с TP № 5/05.04.2006 г. по тьлк.д. № 5/2005 г. на ВКС, ОСГТК, е даден отговор на въпроса дали воденото досъдебното производство /ДП/ е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и дали същото е основание за спиране на погасителната давност, предвид това, че привличането като обвиняем на лице е част от него, но ако се прецени, че привличането на лице като обвиняем не е част от ДП, то отговорът на горепоставеният въпрос се явявал такъв от значение за за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото по него не е налице и установена съдебна практика. Кога деецът се счита за открит е въпрос по същество на спора, чиито отговор предполага проверка за обоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, каквато проверка е извън обхвата на настоящото производство по чл.288 ГПК. Както е прието с TP № 5/05.04.2006 г. по тьлк.д. № 5/2005 г. на ВКС, ОСГТК, с оглед ясната разпоредба на чл.114, ал. 3 ЗЗД, вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца, и от същия този момент то става и изискуемо. Въпросът кога деецът е открит е фактически и се решава според всеки конкретен случай. Така поставен въпросът не се явява и обуславящ решаващия извод на въззивния съд, доколкото въззивният съд от факта на отмяна на първите две по време постановления за привличане на ответника като обвиняем по едно от обединените ДП- по 20/2010 г., е направил извод, че деецът не е бил открит и давността не е започнала да тече поради това, и с оглед момента на привличането на ответника като обвиняем по другите присъединени ДП през 2013 г., е счел възражението за давност за неоснователно, което сочи, че не се е преценявал колизия между първо и последно привличане като обвиняем, доколкото е приел, че при отмяна на първите две привличания като обвиняем такова привличане няма и деецът не се счита открит оттогава. Същевременно не е налице и допълнителното основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е обосновал допълнителното основание за селекция по поставения въпрос - не е посочил какво е значението на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Поставеният въпрос с изложението касае приложението на нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД, по които е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Според установената съдебна практика, за да възникне вземането за обезщетение за вреди, е необходимо проявление на всички елементи от състава на чл.45 ЗЗД, вкл. и проявлението на вредата и съпричастността на дееца към нея, което в случай, когато деянието е и престъпление, не може да настъпи преди да се установи авторството на престъпното деяние с помощта на извършвани действия по разследването, обективирани най-рано с постановлението за привличане на лице като обвиняем (така напр.: решение № 70 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 2401/2020 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, решение № 68/04.08.2021 г. по гр. д. № 1944/2020 г., ГК, IV г. о. на ВКС, решения на наказателните отделения на ВКС по: н.д. № 38/2020 г.; н.д. № 47/2020 г.; н.д. № 1133/2018 г.; н.д. № 1216/2018 г.; н.д. № 1111/2018 г.; н.д. № 365/2016 г.). Не е налице и соченото от касатора основание за касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая това основание се мотивира от касатора с доводи, изразяващи несъгласието му с преценката на съда за релевантния момент на откриване на дееца. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Оплакването на касатора приравнява факта на известността на ответника спрямо ищеца, доколкото ответникът е бил директор на териториална структура на ищеца към датата на извършване на вредоносното деяние, с факта на откриване на дееца по смисъла на чл.114, ал.3 ЗЗД, която теза на касатора не съответства нито на приложимия закон, нито на установената съдебна практика, посочена по-горе, относно момента на откриване на дееца, когато деянието е и престъпление. Не се констатират също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, които да налагат служебно произнасяне по предмета на настоящото производство. Предвид гореизложеното, касационно обжалване на въззивното решение не се допуска. По разноските: С оглед изхода от касационното производство, ответникът-касатор следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за настоящото производство в размер на 30 лева. На адв.Д. П. се дължи възнаграждение съгласно чл.47, ал.6 ГПК, платимо от ищеца-ответник по касацията, независимо от изхода на спора. Възнагарждението се определя от касационния състав в размер на 2458,90 лв. (3/4 от възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗАДв, вр. чл.7, ал.2, т.4 НМРАВ- което е 3278,53 лв.), за определянето на който размер касационната инстанция съобрази факта, че касационното производство приключва с настоящето определение по чл.288 ГПК, без да се провежда по него следваща фаза по разглеждане на касационната жалба, и предвид нормата на чл.47, ал.6, изр.второ ГПК, която позволява на съда да определи възнаграждение и под минималния размер, но не по-малко от половината от него, и нормата на чл.9, ал.2 НМРАВ, предвиждаща възнаграждение от 3/ 4 само за изготвяне на касационна жалба с изложение. Сумата е дължима от ищеца, до момента не е внесена и въззивният съд при администрирането на касационната жалба не е постановил да бъде внесена. Насрещната страна по касационната жалба-ищец вм производството, с отговора на касационната жалба не е взел становище по искането, нито е поискал ответникът да му заплати тази сума, ако бъде разпоредено ищецът да я внесе или бъде осъдена за нея. Настоящата инстанция следва да осъди ищеца да заплати сумата на адвоката - особен представител. Насрещната страна по касационната жалба не претендира разноски, и съдът не дължи произнасяне по такива. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК