Определение № 522 от 12.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1663/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. Ц. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Ц. С. Д. срещу решение №815 от 09.04.2019г. по в.гр.д. №481/2018г. на Апелативен съд- София в частта, с която е отменено решение №7125 от 25.10.2017г., постановено по гр.д. № 4032/2015г. от Софийски градски съд, І ГО, 19 състав в частта, в която съдът е осъдил ЗАД „Армеец“ АД да заплати на С. Ц. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Ц. С. Д. сумата 17 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, реализирано на 19.09.2014г. в [населено място], ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.09.2014г. до окончателното й изплащане и вместо това е отхвърлен предявеният от С. Ц. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Ц. С. Д. против ЗАД „Армеец“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 17 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на описаното ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.09.2014г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение, с което се отхвърля иска е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че въззивният съд не е преценил правилно фактическата обстановка, не е обосновал наличието на пълно тъждество между деянието- предмет на оправдателната присъда и деянието, което е предмет на доказване в настоящия процес, респ. в нарушение на чл.300 ГПК е приел, че с влязлата в сила присъда деецът е оправдан за извършването на процесното деяние. Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“ – в противоречие с решение №15 от 30.01.2015г. по гр.д.№4604/2014г. на ВКС, ІV г.о.; „2. Явява ли се правилото на чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП нарушено винаги, когато опасност е била създадена или от нея е последвало увреждане на лични и/или имуществени блага?“ - в противоречие с решение №302 от 17.06.2013г., н.д.№888/2013г. на ВКС, ІІІ н.о.; „3. Длъжен ли е съдът при влязъл в сила оправдателен акт по наказателното дело да изследва дали делинквентът не е допуснал и други нарушения на ЗДвП, за които не му е било повдигнато обвинение или за които липсва произнасяне по наказателното дело?“ - в противоречие с решение №25 от 17.03.2010г., т.д.№211/2009г. на ВКС, ІІ т.о. Касаторът навежда основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но не сочи решения на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното решение да противоречи по поставените правни въпроси. Ответникът ЗАД „Армеец“ не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение за частично уважаване на иска и да отхвърли претенцията на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ като неоснователна, въззивният съд приема, че отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ прекия иск предполага наличието на отговорност на застрахования водач към увреденото лице, а в случая не са налице предпоставките за ангажирането на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД на застрахования водач. Решаващият съдебен състав обсъжда подробно влязлата в сила присъда №10/19.09.2017г. по НОХД №19/2017г. по описа на Районен съд- Котел, с която подсъдимият И. А. е признат за невиновен в това, че на 19.09.2014г. в [населено място] при управление на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата /чл.20, ал.1, чл.20, ал.2 и чл.117 ЗДвП/ и по непредпазливост е причинил на С. Ц. Д. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение на движението на долен ляв крайник, поради което е оправдан по повдигнатото срещу него обвинение по чл.343, ал.1, б. „б“, вр. чл.342, ал.1 НК. Излага подробни мотиви, че съгласно чл.300 ГПК присъдата има задължителен характер за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като следва да има тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Съдът приема, че деянието, заради което на А. е повдигнато обвинение, е за допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.1 и ал.2 и чл.117 ЗДвП, които са обсъдени от наказателния съд и включват в себе си всички релевирани от ищцовата страна нарушения, вкл. на чл.5, ал.2, т.1, чл.116 и чл.119, ал.1 ЗДвП. С оглед разрешенията в в т.4 от ТР №28/1984 г. на ОСНК на ВС, въззивната инстанция излага доводи, че е недопустимо ангажирането на отговорността на водача едновременно за допуснати нарушения на правилата за движение по чл.20, ал.2 и чл.119, ал. 1 от ЗДвП, доколкото съотношението между двете норми е на общ към частен случай, като в чл.20, ал.2 ЗДвП са посочени най-обобщено изискванията към водачите на ППС относно режима на скоростта във всички пътни обстановки по време на движение, а с разпоредбите от ЗДвП, относими за конкретна пътна ситуация /при преминаване край деца, през пешеходна пътека и др./, се уреждат частни случаи. Съдът намира, че след като подсъдимият е бил оправдан за нарушение по чл.20, ал.2 ЗДвП, е недопустимо да бъде ангажирана отговорността му по реда на чл.119 ЗДвП, задължаващ водачите при приближаване към пешеходна пътека да пропуснат стъпилите или преминаващи по нея пешеходци като намалят скоростта или спрат. Приема, че съгласно правилото на чл.5, ал.2, т.1 и чл.116 ЗДвП водачът е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, като от това правило се извлича и задължението му при наличието на пешеходна пътека да подходи към нея с намалена скорост и повишено внимание съобразно зоната си на видимост, като правилото важи в още по-голяма степен при наличието на деца на пътя. Въззивният състав констатира, че наказателният съд е приел, че липсва виновно поведение на водача за същите обстоятелства, обсъдил е въпросът за необходимото поведение да не се създават опасности за живота и здравето на пешеходците, особено към децата, като е приел, че детето представлява опасност за движението само, когато то се възприема от водача или когато той е бил длъжен да го възприеме по време на движението, щом се е намирало на пътя. С оглед заключението на приетата и неоспорена по делото автотехническа експертиза, съдът излага мотиви, че в случая не може да се приеме, че деянието на водача А. обуславя друго или други самостоятелни нарушения, които да не са били обсъдени от наказателния съд. По отношение на обсъдените от наказателния съд нарушения и приетото с влязла в сила присъда, че подсъдимият е невиновен, е недопустимо гражданският съд да преразглежда и да ревизира постановената присъда, която на основание чл.300 ГПК е задължителна за него. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият процесуалноправен въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да постанови решение въз основа на събраните доказателства, като отговор на тези въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираното от касатора. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, вкл. на автотехническата експертиза, обсъдил е всички относими възражения на страните и е изложил подробни мотиви относно правнорелевантните факти. Изложените от касатора оплаквания са свързани със защитната му теза, че при процесното ПТП застрахованият водач на МПС А. е допуснал нарушения на ЗДвП, различни от тези, за които му е повдигнато обвинение и по отношение на които има постановена оправдателна присъда от наказателния съд. Тези доводи са обсъдени от въззивния съд, изложени са подробни мотиви, обосновани и с постановките на ТР №28/1984 г. на ОСНК на ВС, като е прието, че наведените от ищеца в исковата молба твърдения за нарушения на ЗДвП касаят частни случаи на регламентираното в чл.20, ал.2 ЗДвП най-общо изискване към водачите на ППС относно режима на скоростта във всички пътни обстановки по време на движение, а по повдигнатото обвинение за нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП водачът А. е оправдан с влязла в сила присъда. Съдът не е бил длъжен да обсъжда твърдения за нарушения, които не са изложени в исковата молба, още по-малко такива, които са наведени като оплаквания едва с въззивната жалба. Останалите два правни въпроса са свързани отново с оплакването на касатора, че съдът не е обсъдил всички твърдения за допуснати от застрахования водач нарушения, но същите са хипотетични и отговорът зависи от преценка на конкретните факти и обстоятелства във всеки един отделен случай. Така както са поставени от касатора, тези въпроси не са от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Въззивният съд не е обсъждал дали от доказателствата се установява нарушение на чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП, а е обосновал извода си за недоказано противоправно деяние на водача на лекия автомобил с влязлата в сила оправдателна присъда на наказателния съд, задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК. Изложил е подробни доводи, че всички изложени в исковата молба твърдения за допуснати нарушения на ЗДвП са част от фактическия състав на деянията, за които водачът е оправдан, като съдът, разглеждащ гражданските последици от деянието не може да пререшава въпросите дали това деяние е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд