Определение № 152 от 21.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 863/2017 г.

Производство по чл.278, във връзка с чл.274, ал.2, изр.ІІ ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Ц. Г., чрез адвокат Х. Х. от АК В., срещу определение № 10 от 19.01.2017 г. по т.д. № 50083/2016 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, с което се оставя без разглеждане касационната жалба на М. Ц. Г. срещу въззивно решение № 1928 от 02.10.2015 г. по т. д. № 2732/2015 г. на Апелативен съд София и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържа, че преграждащото определение е постановено в нарушение на материалния закон, а съдът не се е произнесъл по доводите й за недопустимост на въззивното решение. Изложени са съображения, че след като търговското дружество – въззивник е било заличено в Търговския регистър към датата на депозиране на въззивната жалба, въззивният съд не е бил надлежно сезиран, поради което обезсилвайки първоинстанционното решение самият въззивен съд е постановил недопустим съдебен акт, тъй като решението на първата инстанция е било валидно и процесуално допустимо. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че частната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че обжалваното определение, постановено по реда на чл.288 ГПК, с което касационната жалба е била оставена без разглеждане поради липса на правен интерес за касатора и на процесуална легитимация за насрещната страна е неправилно и следва да бъде отменено поради следните съображения: Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Разпоредбата на чл.5 ГПК задължава съда да решава делата според точния смисъл на законите, а при липса на закон - съобразно принципите на правото, обичая и морала. От това следва, че обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая е бил предявен иск срещу ответник, който е заличен като правен субект и поради липсата на надлежна страна в производството, въззивният съд обезсилва обжалваното първоинстанционно решение и прекратява образуваното търговско дело като процесуално недопустимо. С подадената в срока по чл.283 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение, ищцата е оспорила изводите на въззивния съд, във връзка с процесуалната легитимация на страните. Въззивното решение подлежи на обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, а правото на жалба е упражнено надлежно от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, с оглед на което Върховният касационен съд дължи произнасяне по реда на инстанционния контрол, дали са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. В същия смисъл е трайно установената практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК - напр. решение № 124 от 26.11.2009 г. по т.д. № 152/2009 г., I т.о., ТК и решение № 257 от 27.04.2010 г. по гр.д. № 4103/2008 г., IV г.о., ГК). Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение