Определение № 50708 от 07.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 432/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез пълномощника му адв. Д. М., срещу решение № 448 от 29.04.2021 г., постановено по гр. д. № 3752/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 491 от 20.01.2020 г., постановено по гр. д. №14834/2016г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по искове на „Юробанк България“ АД с правно основание чл. 422 ГПК, че Е. Ц. Ц. дължи на банката сумата от 95 557,92 швейцарски франка – главница по договор за кредит от 29.09.2008 г.; сумата от 9 041,15 швейцарски франка – договорна лихва за периода от 16.03.2014 г. до 23.04.2015 г., като искът за договорна лихва е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 17 785,86 швейцарски франка и за периода от 24.04.2014г. до 08.06.2016г.; сумата от 611,16 швейцарски франка – такси за периода от 18.03.2014 г. до 23.04.2015 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1026,26 швейцарски франка и за периода от 24.04.2015 г. до 08.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2016 г. – датата на подаване на заявление по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 31339/2016 г. на СРС, до изплащане на задължението; отхвърлен е искът за сумата 120 лв. – такси за периода от 26.05.2015 г. до 08.06.2016 г. Във въззивното производство решението на Софийски градски съд е обжалвано в частта, с която искът по чл. 422 ГПК е отхвърлен по отношение на договорната лихва за разликата над 9 041,15 швейцарски франка до пълния претендиран размер от 17 785,86 швейцарски франка и за периода от 24.04.2014г. до 08.06.2016 г., както и в частта, с която е отхвърлен искът по отношение на таксите за разликата над 611,15 швейцарски франка до пълния предявен размер от 1026,26 швейцарски франка и за периода от 24.04.2015 г. до 08.06.2016 г. и за сумата от 120 лв. – такси за периода от 26.05.2015 г. до 08.06.2016 г. В останалата част решението на СГС е влязло в сила като необжалвано. Касационната жалба е подадена само от касатора „Юробанк България“ АД- ищец в първоинстанционното производство срещу въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с което е отхвърлен искът за договорната лихва за разликата над 9 041,15 швейцарски франка до пълния претендиран размер от 17 785,86 швейцарски франка и за периода от 24.04.2014 г. до 08.06.2016 г., както и в частта, с която е отхвърлен искът по отношение на таксите за разликата над 611,15 швейцарски франка до пълния предявен размер от 1026,26 швейцарски франка и за периода от 24.04.2015 г. до 08.06.2016 г. В потвърдителната част относно иска за сумата от 120 лв. – такси за периода от 26.06.2015 г. до 08.06.2016 г. въззивното решение е влязло в сила като необжалвано от ищеца. Касаторът счита, че решението е неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно приложение на разпоредбата на чл. 162 ГПК. За допускане на обжалването касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните въпроси, които счита, че са постановени в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС: 1/. Ако страната е поискала присъждане на договорна лихва за съответен период, но съдът е констатирал, че за този период се дължи законна, а не договорна лихва, следва ли съдът да присъди законната лихва?; 2/. Има ли значение отговорът на горния въпрос процесната хипотеза, при която тълкувателното решение за присъждане на законна лихва от датата на предсрочна изискуемост е постановено в хода на процеса. 3/. След като съдът прилага нормата на чл. 162 ГПК при определяне на валутата на кредита, размерът на задължението по пера (главница, лихва, такси, капитализация и други), следва ли съдът да приложи нормата на чл. 162 ГПК като вместо договорна присъди законна лихва за процесния период? Касаторът счита, че решението поставя въпрос от значение за развитието на правото, както и че е очевидно неправилно. Ответницата по касация Е. Ц. Ц. не е подала отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: Касационната жалба е частично недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по отношение на таксите по кредита за разликата над 611,15 швейцарски франка до пълния предявен размер от 1026,26 швейцарски франка и за периода от 24.04.2015 г. до 08.06.2016 г. Съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. В случая делото е гражданско, а цената на иска за паричното вземане за банкови такси в швейцарски франка по официалния фиксинг на БНБ за швейцарския франк към лева е сума очевидно под 5000 лв., поради което решението на въззивния съд по този иск не подлежи на касационно обжалване и в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. За да потвърди решението, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за кредит за покупко-продажба и довършване на недвижим имот № HL 44319 от 29.09.2008 г., по силата на който банката е предоставила на Е. Ц. банков кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на 65 000 евро по курс „купува“ на швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, със срок за издължаване от 420 месеца. Кредитополучателят е следвало да погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, която към датата на сключване на договора е в размер на 5% за жилищни кредити в швейцарски франкове и се формира от сбора на БЛП на „Юробанк България“ АД и договорна надбавка от 1%. Прието е, че съгласно чл. 4 от Договора за кредит кредитополучателят е следвало да плати на банката и такса за управление в размер на 1,4% върху пълния размер на разрешения кредит; комисионна за управление, платима ежемесечно на датата на падежа на съответната погасителна вноска в размер на 0,03% върху размера на непогасената главница и еднократно платима административна такса в размер на 50лв. Въззивният съд е посочил, че длъжницата е спряла да плаща вноските по кредита от 16.06.2014 г., поради което на 23.04.2015 г. банката й е връчила нотариална покана за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Съдът е отхвърлил иска за договорна лихва за сумата над 9 041,15 щвейцарски франка до пълния претендиран размер от 17 785,86 щвейцарски франка и за периода след 23.04.2015г./ неточно посочена в диспозитива като 24.04.2014год./ – датата на настъпване на предсрочната изискуемост до 08.06.2016год., като се е позовал на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което възнаградителна лихва не се дължи за периода след датата на предсрочната изискуемост. За размера на сумите съдът е кредитирал съдебно-счетоводната експертиза по делото. Въззивното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав счита, че не е налице сочената от касатора предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва противоречие с практиката на ВКС по поставените правни въпроси. Както е посочено и в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС: „Размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането”. Изрично в мотивите на тълкувателното решение е посочено, че упражнения избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване /договорна лихва/ за последващ период- след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. Посочено е също така и, че с волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът иска изпълнение веднага на основното задължение по договора-за връщане на заетата парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на чл.79, ал.1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за обезщетение за забава. В случая касаторът застъпва тезата, че, щом съдът не е присъдил възнаградителна лихва върху главницата за периода от настъпване на предсрочната изискуемост до исковата молба, следва да присъди законната лихва за забава. Това виждане, освен че не следва по никакъв начин от горецитираното тълкувано решение, не почива на закона, а и противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В гражданския процес видът и обемът на търсената защита се определя от ищеца, като само по изключение съдът може да действа служебно. При липса на предявен иск за присъждане на законна лихва съдът не може да разгледа и да уважи такъв иск, тъй като би се произнесъл свръх петитум. Няма законова норма, която да предвижда правомощие на съда да присъди законна лихва, ако отхвърли иск за възнаградителна лихва за същия период. В тази връзка напълно неоснователно е позоваването на разпоредбата на чл. 162 ГПК, която нито е приложена от съда в конкретния случай, нито би могла да бъде приложена. Поради изложеното липсва основание да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позоваването от страна на касатора на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно, като не става ясно кои правни въпроси според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав счита, че решението не е и очевидно неправилно по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, каквото основание за допускане на касационно обжалване се твърди, че е налице. Решението на съда не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив, решението е съобразено изцяло с постановеното по т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, което представлява задължителна съдебна практика за всички съдилища. Поради гореизложено настоящият състав на ВКС приема, че не е налице нито едно от сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.