Определение № 22 от 14.01.2009 г. на ВКС по т. д. № 263/2008 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК. Обжалвано е определение №120 от 1.07.2008г., постановено по ч.гр.дело № 240/2008г. на Л. окръжен съд, с което е потвърдено разпореждането на Л. районен съд от 23.05.2008г., по ч.гр.дело №667/2008г. с което е отказано на “Б” Е., гр. Л. издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 83 063.80 лв. по договора за продажба от 27.02.2008г. Жалбоподателят “Б” Е., гр. Л. моли за отмяна на определението, като излага оплаквания за незаконосъобразност, а като основание за допускане касационно обжалване на въззивното определение сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че съдът е следвало да направи тълкуване на чл.418, ал.1 и ал.3 във връзка с чл.417, т.3 ГПК и сочи като съществен правен въпрос въпросът дали нотариално заверения договор за периодично или продължаващо изпълнение представляват документ, по смисъла на чл.417, т.3 ГПК, който подлежи на незабавно изпълнение. Ответникът по частната жалба “Е” Е., с. З., област С. не взема становище в срока по чл. 267, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Ловешкият районен съд е отказал издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в полза на “Б” ЕООД, гр. Л. по съображения, че заявителят търси установяване на вземането си не въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК, а въз основа на фактури, издадени от продавача по договора за продажба от 27.02.2008г., които не са сред посочените в закона, тъй като в самия договор размерът на вземането не е конкретизиран. С въззивното определение съдът също е приел, че в т.3.1 на договора размерът на вземането е договорено общо и без конкретен срок: цената се формира в зависимост от вида рецепта за изготвянето на фуража и количеството фураж, което трябва да се достави на купувача, а плащането трябва да се направи от купувача в 40-дневен срок от датата на получаването й. Както сам сочи жалбоподателят, договорът за продажба, представен като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение, има характер на общи условия и неговата цел е да обслужва поредица от отделни продажни сделки, документирани с фактури за предаване на точно определени по количества и цена стоки. Тъй като предмет на обжалване е определение на въззивен съд, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд, преграждащо по – нататъшното развитие на делото, за да се допусне разглеждането на частната жалба по същество, трябва да са налице някои от основанията, визирани в чл.280, ал.1 ГПК. В случая жалбоподателят се позовава на т.3 – съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно могат ли договорите с периодично или продължително изпълнение да бъдат основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Така формулиран въпросът в частната жалба не е съществен за конкретния правен спор. Въззивният съд е потвърдил отказа на районния съд за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист не защото договорът е за продължително или периодично изпълнение, а защото притезанието/ цената на доставения фураж/ не е уговорено по размер, а определянето му е поставено от допълнителни условия – вида на рецептата за фуража, количеството доставен фураж, издаването на фактура. Според чл.417 ГПК, по реда на заповедното производство, могат да се претендират притезания, които се основават на изрично изброени в закона документи. В т.3 са изброени документите, въз основа на които може да се иска издаване на заповед за изпълнение, като изискването на закона е документа да съдържа в себе си задължението: задължение за заплащане на парична сума, на заместими вещи или за предаване на определени вещи, т.е. законодателят не се интересува от вида на договора, а в полза на кредитора да е уговорено по вид и размер право, което да подлежи на принудително изпълнение. Неоснователно е позоваването от жалбоподателя на чл.418, ал.3 ГПК. Притезанието трябва да бъде изискуемо към датата на подаване на заявлението, а доколкото в договора страните са уговорили условия за изискуемост, те трябва да бъдат установени с официален или изходящ от длъжника документ/ чл.418, ал.3 ГПК. Това е хипотезата, в която кредиторът освен документа по чл.417, т.3 ГПК трябва да представи допълнителни доказателства, които обаче, ще установят не размера на вземането, а неговата изискуемост. Следователно същественият правен въпрос в конкретният казус, обусловил крайния извод на съда, е, че представеният със заявлението договор не отговаря на изискванията на чл.417, т.3 ГПК – не е документ, който да съдържа установено по размер парично вземане. След като формулираният от жалбоподателя правен въпрос не съвпада с формулирания от въззивния съд съществен за спора въпрос, то не е налице предпоставката на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение