Определение № 792 от 17.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2300/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с чл. 295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. О. и С. С. О. (син на първия касатор) срещу решение № 328/19.06.2025 г. по в. гр. д. № 317/2025 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 125/20.04.2023 г., постановено по гр.д. № 234/2022 г. на Районен съд - Петрич, в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД парични суми, дължими по договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ № BL49464 от 18.09.2014 г., както следва: главница в размер на 23 028,38 лв.; възнаградителна лихва в размер на 2 194,95 лв. за периода от 06.10.2020 г. до 11.08.2021 г.; мораторна лихва в размер на 687,06 лв. за периода от 11.08.2021 г. до 04.10.2021 г.; неиздължени такси по договора в размер на 1 034,54 лв. за периода от 21.09.2020 г. до 04.10.2021 г. и неиздължени такси за връчване на нотариални покани в размер на 72 лв. за периода от 29.09.2021 г. до 04.10.2021 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от постъпването на исковата молба в съда (22.02.2022г.) до окончателното изплащане на вземането. Касаторът поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от „Юробанк България“ АД, в който се оспорва нейната основателност. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Окръжен съд – Благоевград се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след като с решение № 69/11.03.2025 г. по т. д. № 344/24 г. на ВКС е отменено решение № 565/26.10.2023 г. по в. гр. д. 801/2023 г. по описа на ОС– Благоевград в обжалваната част, с което е потвърдено решение № 125/20.04.2023 г., постановено по гр.д. № 234/2022 г. на Районен съд - Петрич и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В посоченото решение на ВКС е прието, че въззивният съд е лишил страните от правото им да вземат становище и да ангажират доказателства досежно неравноправния характер на клаузите на процесния договор, като не е дал възможност на ответниците да заявят дали ще се ползват от предоставената им със ЗЗП по-силна закрила, а ищецът да обоснове възраженията си срещу правото им на тази защита, както и срещу евентуално неравноправен характер на клаузите на процесния договор. За да постанови обжалваното решение при повторното разглеждане на делото, въззивният съд е посочил, че с оглед указанията, дадени в решение № 69/11.03.2025 г. по т. д. № 344/2024 г. на II т.о. на ВКС, ще се произнесе по неравноправния характер на клаузи от договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ от 18.09.2014 г. Приел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът С. И. О. е имал качеството на управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател, но задължаването от страна на физическите лица С. И. О. и С. С. О. (син на управителя на дружеството кредитополучател) е извършено за цели свързани с търговска дейност или професия. Счел е, че предметът на процесният договор за банков кредит от 18.09.2014 г. е свързан с професионалната дейност на кредитополучателя „Сюра Текстил“ ЕООД, кредит – овърдрафт за посрещане на краткосрочни оборотни нужди. Приел е още, че финансовата услуга по договора е предоставена и получена от дружеството, както и че е уговорено, сумата да послужи за оборотни средства на юридическото лице. С оглед на изложеното е приел за установено, че при сключването на договора въззивниците са действали в рамките на търговска си дейност и нямат качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответно не могат да се позовават на неравноправност на клаузите на сключения договор за кредит. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следния правен въпрос: Следва ли да се постави знак на равенство между: търговски субект юридическо лице, с оглед роднинство между представляващия юридическото лице и физическо лице поръчител, предвид приложението на ЗЗП по отношение на лицето – поръчител и наличието на неравноправни клаузи по отношение на физическо лице – поръчител? Касаторът се позовава на допълнителното основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с решение № 69/11.03.2025 г. по т. д. № 344/2024 г. на II т.о. на ВКС, евентуално по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, доколкото въззивният съд е приел за установено, че при сключването на договора въззивници са действали в рамките на търговска си дейност и нямат качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответно не могат да се позовават на неравноправност на клаузите на сключения договор за кредит. В служебно известните на състава на ВКС решение № 50/26.06.2020 г. по т.д. № 489/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о. и Решение № 240/29.03.2018 г. по т.д. № 1102/2017 г. на ВКС, I т.о. е възприето даденото в практиката на СЕС разрешение включително по дело С-110/14 на СЕС, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по който кредитополучателят е търговец, може да има качество на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска дейност. Съдът извършва конкретна преценка, съобразно доказателствата по делото, с оглед установяване качеството „потребител“. Обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително и когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Видно от събраните по делото доказателства С. И. О. е имал качеството на управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател, с оглед на което въззивният съд е приел, че същият, при сключването на договора, действа за цели и в рамките на неговата търговска или професионална дейност. При отчитане на посочените обстоятелства съдът, в съответствие с посочената практика на ВКС и СЕС е приел, че управителят и едноличен собственик на капитала на дружеството С. И. О. няма качество на потребител по ЗЗП и не може да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит. Съществуването на практика на ВКС по този въпрос, на която произнасянето от въззивния съд не противоречи, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по касационната жалба на С. И. О.. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на въззивното решение в частта, с която са уважени предявените искове по отношение на С. С. О.. Въпросът следва да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед твърденията на касаторите, като се отнесат до това: Ползва ли се с потребителска защита по ЗЗП физическо лице, поръчител на задължение на търговско дружество - кредитополучател по договор за банков кредит, ако поръчителят има родствена връзка с управителя и едноличен собственик на капитала на дружеството? Въпросът е значим за спора като обуславящ неговият изход по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 276,27 евро по сметка на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение