Определение № 1304 от 06.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 676/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 06.04.2012г. по гр.д.№ 156/2012г., с която ОС Велико Търново, е отхвърлил искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят – Н. Б. Р., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответницата К. В. К., в писмено становище, чрез процеуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения иск по чл.59 ЗЗД на Н. Р. за осъждане на К. К. да му заплати сумата от 13 000лв. ,с която същата неоснователно се е обогатила за негова сметка, ведно със законната лихва от предявяване на иска в съда – 07.07.2011г. до окончателното изп л ащане. С ъдът е приел за установено, че ж албоподателят е получил представеното по делото пълномощно от 07.03.2011г. от ответницата за продажба на земеделски земи, което впоследствие е оттеглено 30.03.2011г. Прието е, че о т текста на пълномощното не е установено твърдението на жалбоподателя, че е заплатил на ответницата предварително процесната сума от 13 000 лева като цена на земите, които ще продаде, а и с амият жалбоподател е направил изявление, че сумата е запратил на трето лице, за което има издаден документ. Прието е, че при липсата на доказателства третото лице - Ю. С. да е предало процесната сума на К. К., не може да бъде осъдена последната да я върне, а взаимоотношенията с него могат да са предмет на друго производство. Съдът е счел, че от страна на жалбоподателя не е доказано първо запращането на процесната сума на ответницата, с което да е намаляло имуществото му, както и че сумата да е заплатена на ответницата, с което последната да се е обогатила неоснователно за негова сметка. В изложение към касационната жалба жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за значението на направена декларация за получена сума, обективирано в нотариално заверено пълномощно. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК по поставения от жалбоподателя въпрос, тъй като споделя установената съдебна практика и не намира основания за промяната й с оглед точното тълкуване на закона и за развитие на правото. В същата се приема, че пълномощното, като документ, в частта, в която е обективирано изявлението на автора-упълномощител представлява частен документ, а нотариалното удостоверяване на подписа върху частен документ по същността си е заверка от нотариуса като длъжностно лице в предвидената от закона форма и само в частта на пълномощното отнасяща се до извършване на нотариалното удостоверяване на подписа на посоченото в него като упълномощител физическо лице същото представлява официален документ, поради което при оспорена истинност – авторство на пълномощното тежестта на доказване на неистинността на документа е върху страната, която го оспорва – чл.193,ал.3,пр.1-во. В този смисъл е и даденото разрешение в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 12.09.2012 г. по гр.д.№1135/2011г.,ІІ г.о. на ВКС. В съответствие с тази практика въззивният съд, при анализ на всички доказателствата по делото е приел, че не се установява ответницата да се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца- жалбоподател. Предвид изложените съображения, съдът