Определение № 868 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3784/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Ц. И., [населено място], подадена чрез адвокат И. Г., и касационна жалба на В. Н. И., [населено място], подадена чрез адвокат А. К., срещу въззивно решение № 624 от 14.05.2025 г. по в.гр.д. № 2217/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което след отмяната на решение № 3029 от 20.05.2024 г. по гр.д. № 971/2023 г. на Софийския градски съд е уважен предявеният от Е. П. К. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД и по отношение на нея е обявен за относително недействителен сключеният между ответниците /сега касатори/ брачен договор от 14.10.2011 г., вписан с вх. рег. № 49399, т. XIV, № 11. В касационните жалби решението се оспорва като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

Ответницата по касационната жалба Е. П. К., [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат Л. Т., е подала отговори на постъпилите жалби, в които поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество - жалбите са неоснователни. Претендират се разноски съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 01.08.2025 г., фактура № 377/01.08.2025 г. и платежно нареждане от същата дата.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че предмет на разглеждане е иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за прогласяване относителната недействителност на сключен между ответниците – бивши съпрузи, по време на брака им, брачен договор, за който ищцата като кредитор на единия съпруг твърди, че я уврежда. Въззивният съд е разгледал предпоставките за уважаване на предявения иск. Посочил е първата - да е налице вземане на кредитора спрямо длъжника, което е възникнало преди увреждащите действия и не е прекратено или погасено, доколкото интересът от провеждането на иска по чл. 135 от ЗЗД е обусловен от създаването на възможност за насочване на принудително изпълнение към имущество, което длъжникът е отчуждил. От представените доказателства е установено, че между ищцата и ответника Н. И. е сключен договор за паричен заем на 11.12.2009 г., в който е уговорено, че паричната сума е следвало да бъде върната на 11.02.2010 г. Впоследствие поради невръщане в срок на сумата, срещу длъжника е издадена заповед за незабавно изпълнение на 30.05.2012 г. и изпълнителен лист, въз основа на който е образувано и изпълнително дело. Във връзка с направеното от ответниците възражение за погасяване по давност на вземането, съдът е приел, че доколкото към 2012 г. е действало ППВС № 3/1980 г. то образуваното, въз основа на молба, подадена на 18.06.2012 г., изпълнително дело е прекъснало давността, която до завеждането на исковата молба, инициирала настоящото производство, на 11.11.2016 г. не е изтекла. Съдът е направил извод, че ищцата има качеството на кредитор и е активно материалноправно легитимирана да предяви процесния иск за съществуващото вземане, възникнало преди извършването на увреждащото действие. Съдът се е произнесъл и по направеното от втората ответница – бивша съпруга – възражение по чл. 23, ал. 1 СК, че тя е изключителен собственик на имотите, посочени в брачния договор и е била такъв от момента на придобиването им на 06.05.1998 г. Приел е, че възражението не може да бъде разгледано в настоящия процес, доколкото то е непротивопоставимо на кредитора, тъй като произнасянето по него не би имало сила на пресъдено нещо между ответниците. Според съда възражението не следва да се обсъжда и във връзка с това дали има увреждане или не със сключването на брачния договор. В тази връзка за производството са ирелевантни показанията на свидетелите Й. и Я. във връзка с произхода на средствата за закупуването на имотите, предмет на брачния договор. При тълкуването на договора, съобразно изискванията на чл.20 ЗЗД, съдът е направил извод, че имотите са придобити в режим на съпружеска имуществена общност и като се е разпоредил със своя дял ответникът И. е увредил ищцата-кредитор. По отношение на третата предпоставка за уважаването на предявения иск – съзнание за увреждане у длъжника-прехвърлител и у приобретателя, съдът е посочил, че в случая е приложима презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД относно наличието на знание за увреждане, като в тежест на ответниците е разпределено оборването ѝ. Съдът е преценил ангажираните в тази връзка показания на свидетеля Б. за недостатъчно конкретни по отношение на предмета на разговора между ответниците, на който той е станал свидетел, поради което е прието, че презумпцията не е оборена. В заключение, доколкото не е оборена презумпцията за знание за увреждането и у приобретателката по сделките, съдът е приел за установени елементите от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и е уважил иска за Ѕ ид.ч. от недвижимите имоти, предмет на брачния договор, като основателен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Н. Ц. И. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 са формулирани следните въпроси:

1. „Допустимо ли е и следва ли да бъде разгледано възражението по чл. 23 СК като защитно средство на ответника по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД?“.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“.

3. „Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички налични по делото доказателства от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и взаимовръзка? Необсъждането (дори и при формално изброяване на част от тях) им представлява ли нарушение на чл. 12 и чл. 235 ГПК?“.

Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. Н. И. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Следва ли при наведено от ответника твърдение за придобиване на собственост върху имот на основание трансформация на лично имущество да бъде оборена презумпцията за съвместен принос на придобито по време на брака имущество?“.

2. „Длъжен ли е съдът при предявен иск по чл. 135 ЗЗД да изследва начина/способа на придобиване на недвижим имот с оглед възможността относителната недействителност да не бъде прогласена, тъй като с атакуваната сделка с предмет този имот не е извършено отчуждаването му от длъжника при положение, че имотът, респ. част от него, не е бил негова собственост към момента на сключване на атакуваната сделка?“.

3. „Може ли ответникът – недлъжник по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД да се брани чрез възражение за това, че имотите, описани в атакувания брачен договор, са негова изключителна лична собственост, тъй като са станали такива преди сключването му по силата на чл. 23 СК, уреждащ самостоятелно основание за възникване на лично притежание по отношение на имущество, придобито по време на брака, но с лични средства, получени от дарение?“.

4. „Може ли въззивният съд да игнорира и да не разгледа своевременно заявено възражение по чл. 23 СК като недопустимо и непротивопоставимо на ищеца, в т.ч. и ищец по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, по което първоинстанционният съд се е произнесъл в мотивите си, без да има оплакване за това във въззивната жалба? Ограничен ли е въззивният съд от заявените в жалбата оплаквания по отношение на преценката за правилността на първоинстанционното решение?“.

5. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към предмета на спора доказателства, като посочи обосновано кои правнорелевантни факти приема за установени, както и да даде отговор на всички относими доводи и възражения на страните?“.

6. „Следва ли от съдържанието на брачния договор да бъде издирена действителната обща воля на страните чрез тълкуването му с оглед установяване какви правни последици са настъпили със сключването му?“.

Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 624 от 14.05.2025 г. по в.гр.д. № 2217/2024 г. на Софийския апелативен съд. Съображенията за това са следните:

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

По поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Н. Ц. И. въпроси:

Въпросите по същество представляват твърдение за евентуално допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се неразглеждане на направеното възражение по чл. 23, ал. 1 СК. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд не е пропуснал да се произнесе по направеното възражение, като е изложил изрични мотиви защо счита, че то е неотносимо. Решаващите мотиви на въззивния съд са направени във връзка с тълкуването на брачния договор. Самите съпрузи в брачния договор са посочили, че негов предмет е разпореждане с придобити по време на брака, в режим на СИО, недвижими имоти, а също и съобразно изискванията на чл.39, ал.2 и ал.3 СК са приели, че с договора се прехвърля право на собственост върху недвижимите имоти, поради което е заверен от нотариус и вписан в имотния регистър. Съобразена е и задължителната съдебна практика, според която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. ІV г. о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., І г. о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г. о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съдът е изпълнил задължението си, като ясно и точно е посочил кои са относимите според него обстоятелства, съответно и от които доказателства ги извежда, във връзка с наличието на предпоставките за уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД. В заключение, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. Н. И. въпроси:

Първите четири въпроса преповтарят вече разгледаните във връзка с касационната жалба на Н. И. във връзка с твърдението за необсъждане на възражението по чл. 23 СК, поради което гореизложеното е относимо и към тях. Както вече беше посочено съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е изпълнителна задължението си с оглед спорния между страните въпрос и ограничението на чл. 269 ГПК, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика. Отново следва да се посочи, че процесуалните нарушения на съда не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби, поради което подобни твърдения не могат да обосноват допускането на касационното обжалване.

Относно релевираното и от двамата жалбаподатели основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение:

Няма основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 2822,33 евро (равностойност на заплатеното в лева адвокатско възнаграждение, превалутирано съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.