Определение № 45 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3337/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№267762/07.06.2021 г., подадена от Община Созопол, чрез процесуалния ѝ представител адв. В. Х. от АК-Бургас, срещу решение №IV-26, постановено на 28.04.2021 г. от Окръжен съд – Бургас, ГО, четвърти въззивен състав по в.гр.д.№187/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което Община Созопол е осъдена да заплати на М. К. Г. сума в размер на 16000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от счупване на левия и десния ѝ крак поради спъване в необезопасена неравност на тротоара на 05.09.2019 г. на [улица]срещу № 23 в [населено място], сумата от 3100 лв. – обезщетение за имуществени вреди от увреждането, ведно с мораторна лихва върху главницата от датата на увреждането - 05.09.2019г., до окончателното плащане на сумите, както и направените по делото съдебно-деловодни разноски. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1.Дали при определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД, установеният в разпоредбата критерий „справедливост“ изисква то да съответства на а) установените по делото конкретни обстоятелства, наведени като основание на иска, които обуславят тези вреди и б) да е съобразено с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Според касатора при произнасянето си по така поставения въпрос въззивният съд: се е отклонил от обективните критерии, въз основа на които следва да се определи справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съгласно постановките на ППВС №4/1968 г., съставляващо задължителна съдебна практика; не е очертал в пълна степен обема на релевантните за определянето на обезщетението обстоятелства и е приложил неточно въведения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, като не е съобразил и задължителните за съдилищата указания, дадени в ППВС №4/1968 г., според които понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства и за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителния размер на моралните вреди с оглед: а) характера и тежестта на уврежданията, б) интензитета и продължителността на болките и страданията, както и в) икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането (решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д.№2908/2015 г. на ТК на ВКС; решение №232 от 22.01.2018 г. по т.д.№60404/2016 г. на IV г.о. на ВКС); не е изпълнил задължението си, изведено от практиката на ВС и ВКС (решение №199 от 29.10.2018 г. по гр.д.№363/2018 г. на IV г.о. на ВКС) да обсъди значението на всяко едно от релевантните обстоятелства за размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди; не се е съобразил със задължителната практика по приложението на принципа на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. 2.За предпоставките и критериите, които обуславят приложението на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ГПК, предвиждаща възможност за събиране на доказателства по делегация, когато това се налага, в т.ч. в светлината на правилото на чл. 105 ГПК, установяващо местната подсъдност на гражданскоправните спорове по постоянния адрес/седалището на ответника. Поддържа, че по така поставения въпрос са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради отсъствие на задължителна съдебна практика, както и на практика на ВКС, като формулира и следните подвъпроси: 1)Критерий ли е за приложението на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ГПК коя е икономически по-силната страна в процеса; 2)При зачитане на общото правило за местната подсъдност на гражданскоправния спор по постоянния адрес/седалището на ответника, установено в чл. 105 ГПК, от какъв характер са предпоставките, които налага събиране на доказателства вън от района на съда по смисъла на чл. 25, ал. 1 ГПК; 3) При зачитане на общото правило на чл. 105 ГПК, съставлява ли осигуряването на удобство на свидетелите (здрави и прави) предпоставка за допускане събирането на гласни доказателства по делегация в друг съд и в частност – съда по постоянния адрес на ищеца; 4) При зачитане на общото правило на чл. 105 ГПК, съставлява ли здравословното състояние на ищеца (напр. трудно придвижване) предпоставка по смисъла на чл. 25 ГПК за допускане и назначаване на експертиза, която да се изслуша и евентуално приеме от делегиран съд – този по постоянния адрес на ищеца. Обосновава искането за допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос с изразеното от съда по делото разбиране, че разпит по делегация е допустим, когато по този начин ще бъде улеснена по-слабата страна в процеса без оглед интересите на ответника, позоваващ се на разпоредбата на чл. 105 ГПК, за когото съдът е приел, че е икономически по-силната страна в настоящия процес. Излага съображения, че както въззивният, така и първоинстанционният съд са тълкували твърде широко и неправилно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ГПК, като въпреки възраженията на ответника е постановено събиране на решаващи за изхода на спора доказателства – свидетелски показания, по делегация, с мотив „за удобство на свидетелите“, а изслушване на вещото лице по допусната по делото експертиза, по делегация „поради трудното придвижване на ищцата до Бургас за преглед“. 3.За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС (решение № 361 от 14.12.2011 г. по гр.д.№ 771/2010 г. на I г.о. на ВКС и решение № 160 от 07.11.2017 г. по т.д.№ 2217/2016 г. на I т.о. на ВКС) въззивният съд е игнорирал и не е разгледал редица доводи на общината, изложени във въззивната жалба – възражението, че ищцата е ползвала ВИП стая в болницата в Бургас, за която е заплатила 300 лв., което счита за луксозни разноски, за които общината не може да бъде държана отговорна; възражението по размера на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, което се свежда до това, че при отчитане на скромния живот на ищцата и обществено икономическите условия в страната присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 16 000 лв. би довело до неоснователно обогатяване на ищцата, което от своя страна би било в противоречие с трайната и задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба М. К. Г., чрез процесуалния си представител адв. Н. К., изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба, в частта ѝ срещу решението на въззивния съд, потвърждаващо първоинстанционното решение в частта, с която Община Созопол е осъдена да заплати на М. К. Г. сумата от 3100 лв. като обезщетение за имуществени вреди от увреждането, ведно с мораторната лихва върху тази сума от датата на увреждането – 05.09.2019 г., до окончателното плащане на сумата, е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане по следните съображения: М. К. Г. е предявила срещу Община Созопол по реда на чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди с цена на иска 3100 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела не подлежат на касационно обжалване. В настоящия случай цената на предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е под посочения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК размер, поради което ВКС не разполага с правомощието да се произнася по така подадената касационна жалба. Касационната жалба, в частта ѝ срещу решението на въззивния съд, потвърждаващо първоинстанционното решение в частта, с която Община Созопол е осъдена да заплати на М. К. Г. сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: М. К. Г. е предявила срещу Община Созопол по реда на чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от счупване на левия и десния ѝ крак поради спъване в необезопасена неравност на тротоара на 05.09.2019 г. на [улица]срещу № 23 в [населено място]. Твърди, че движейки се по тротоара, е паднала, спъвайки се, поради това, че там е имало шахта, която била неравна, скосена от едната страна и тротоарните плочки около шахтата били начупени, неравни и нестабилно поставени. Така се образувала вдлъбнатина, в която кракът ѝ попаднал и се огънал, тя паднала и двата ѝ крака в областта на глезените били счупени. При операция са поставени две метални плаки на левия крак. Изпитвала силни болки след падането, както и по време на лечението и до предявяването на иска. През цялото време и до завеждането на иска е в лежащо положение, като не е могла самостоятелно да се обслужва в битово и хигиенно отношение. Поддържа, че Община Созопол носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД за възмездяването на тези вреди, тъй като тя има задължение за поддържане на тротоара в изправност и да осигури необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно придвижване по улиците на града. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Община Созопол е оспорила така предявения иск. Оспорила е твърдението, че ищцата е паднала по начина, описан в исковата молба, на неидентифицирано място и в непосочено време, и е получила травмите, посочени в исковата молба на [улица]в [населено място]; че на мястото, където се твърди, че ищцата е паднала, е имало неравности и счупени плочки; че е налице противоправно бездействие на служители на Община Созопол или други лица, на които тя е възложила поддръжката на улицата, в резултат на което да е настъпил твърденият в исковата молба инцидент, респ. твърдените като претърпени от ищцата вреди. Поддържа, че тротоарите на посочената [улица] г. са били в пълна изправност и без неравности; че отсъства пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между действие или бездействие на служители на общината или на други лица, на които е възложена поддръжката на улицата, и сочените в исковата молба увреждания, болки и страдания; че вина и отговорност за претърпения инцидент носи и ищцата, тъй като дори на улицата да е имало неравност или разместени плочки, при движение с необходимото внимание и с необходимите аксесоари, съобразено със здравословното състояние ѝ състояние, ищцата е щяла да избегне неравността, респ. инцидента; че към датата на инцидента ищцата е била с влошено зрение и е страдала от тежки заболявания, които са причинили твърдяното падане или сериозно са допринесли за него. От фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че на мястото, където е минавала ищцата, е реализиран тротоар, като механизмът на увреждането се установява по безспорен начин от разпита на свидетеля П., чиито показания за кредитирани изцяло като последователни и безпротиворечиви. Посочено е, че св.П. е възприела вида и местонахождението на необезопасената неравност на тротоара, както и че е била непосредствен очевидец на последиците от инцидента – падането на Г., невъзможността да помръдне и двата си крака, силните болки, които е изпитвала. Кредитирани са и показанията на П. относно конкретното състояние на тротоара към момента на настъпване на инцидента и неговия механизъм, доколкото същата е очевидец на злополуката, има преки и непосредствени впечатления от настъпването ѝ и от състоянието на Г. и е безпристрастна. Прието е, че причинно-следствената връзка между деликта и претърпените вреди се установява и от съдебно-медицинската експертиза, според която описаните увреждания е възможно да са получени по време и начин, както се съобщава от пострадалата. Прието е също така, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалото лице за настъпването на вредоносния резултат, в какъвто смисъл са наведените възражения от ответната страна, като е взето предвид, че от приетите по делото медицински документи, удостоверяващи здравословното състояние на ищцата, както и от събраните гласни доказателства, се установява по безспорен и непротиворечив начин, че Г. е била в добро здраве, жизнена и енергична, отпочинала в деня на инцидента, не е имала заболявания, които да я препятстват да възприема адекватно заобикалящата я среда. Посочено е, че Г. е имала заболявания, които обаче е контролирала с приемани от нея медикаменти, а зрението ѝ е било добро – нормално за жена на нейната възраст. Взето е предвид, че инцидентът е станал в светлото време на денонощието, имало е много хора на тротоара, поради което Г. не е могла да види неравните плочки, нито пък е била длъжна да предполага за наличието на такава опасност на пътя. Поради това възраженията на процесуалния представител на Община Созопол, че злополуката се дължала на невнимание и влошено здраве на ищцата, са приети за неоснователни. Изложени са съображения, че фактът на съществуването на задължение за добро стопанисване на мястото, предвидено за тротоар, при наличието на който би довело до предотвратяване настъпването на неблагоприятните последици, води до извода, че деликтът е в резултат от виновно бездействие на служителите на общината, с оглед на което на основание чл. 49 ЗЗД възниква и отговорността за Община Созопол. Относно размера на иска за обезщетение на неимуществените вреди първоинстанционният съд е взел предвид всички доказателства по делото, доколкото размерът следва да бъде определен по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. Изложил е съображения, че справедливо обезщетяване по смисъла на закона означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на конкретното пострадало лице, като при определяне на размера на дължимото обезщетение съдът следва да отчита и обстоятелството, че прогнозата за цялостното заличаване на последиците от травмата е благоприятна. Взето е предвид, че в началото ищцата е търпяла интензивни, а впоследствие по-слаби болки и страдания. Отчетена е възрастта на ищцата – 56 г. към датата на произшествието, характера и числеността на получените травми – счупване на двата крака, продължителността на болките и проявлението им във времето, цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в сферата на пострадалата, като показанията на свидетелите в тази насока са кредитирани изцяло, тъй като се базират на непосредствени възприятия за състоянието на ищцата след произшествието и в месеците след това. Взето е предвид, че според св.П. след инцидента Г. е изпитвала огромни болки, едва говорела, а според св.А. ищцата след прибирането ѝ в П. била в изолация, обездвижена, на легло – с памперси, подлоги, със стол-тоалетна чиния, не можела изобщо да се обслужва сама, а след това започнала леко да става с патерици, прохождала по малко вкъщи, по малко в двора, след това пак с патерици, когато ѝ се налагало да излиза. Съобразено е също така, че към настоящия момент според свидетелката ищцата отново изпитва болки, тъй като имала втора интервенция за премахване на имплантите, животът ѝ след този инцидент се променил, тъй като накуцвала, трябвало някой да ѝ помага, което не било естествено за нея, защото била много жизнен човек. Взето е предвид, че и според вещото лице Г. е била поне два месеца напълно неподвижна, а след това за период от три месеца е било необходимо за придвижването ѝ асистивно средство, т.е. през целия този период се налагало да ползва чужда помощ. Взето е предвид също така, че е налице счупване и на двата крака, което е довело до пълната неподвижност на ищцата за дълъг период от време, до болки и неудобства, далеч надхвърлящи счупване само на един крайник, че лечението на десния крак е било консервативно, но по отношение на левия крак се е наложило извършване на оперативна интервенция, като видно от приложените медицински документи, на 13.07.2020 г. е извършена и втора оперативна намеса са отстраняване на метала и е издаден болничен лист за периода 13.07.2020 г. – 15.08.2020 г., в който период ищцата отново е търпяла болки и страдания, както и неудобства поради трудността да се придвижва. Посочено е, че тези обстоятелства са надлежно установени и влияят в посока увеличаване на размера на дължимото обезщетение. Изложени са съображения, че необходимостта обезщетението за неимуществени вреди да бъде определено от съда по справедливост, налага да се вземат предвид както характерът на деянието, степента на увреждането, степента на вината, последиците от деянието, така и всички други обстоятелства във връзка с конкретния случай, с оглед на което е присъдена сумата от 10 000 лв. за левия крак и 6 000 лв. за десния крак. По реда на чл. 272 ГПК въззивният съд е споделил изцяло съображенията на първоинстанционния съд по обсъждане на представените доказателства, установяване на релевантните за спора факти и изводите досежно въведените от ищеца твърдения за механизма на падането и причиняване на увреждането, наличието на причинно-следствена връзка между падането и настъпилите вреди, както и относно предпоставките за реализиране на отговорността на ответника. В допълнение и във връзка с възраженията, изложени във въззивната жалба, съдът е приел, че механизмът на падането се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели, като св.П. е била в непосредствена близост до ищцата и макар да не е видяла самото падане, секунди по-късно е видяла ищцата паднала на земята. Взето е предвид, че тази свидетелка установява, че е извършила своеобразен оглед на мястото и дава описание на същото – шахта, капакът на която не е равен с плочките, а леко наклонен, а плочките – разместени. Изложени са съображения, че макар свидетелката да е близка приятелка на ищцата, не е налице основание показанията ѝ да не бъдат кредитирани, доколкото тя е човекът, който е бил на място, оказал е първа помощ и е проследил последвалите събития и действия. Възражението за съпричиняване въззивният съд е приел за неоснователно, като е посочил, че независимо, че ищцата има придружаващи заболявания, по делото няма данни някое от тях да е довело до замайване, загуба на съзнание, загуба на равновесие, недобро зрение или друго състояние, което да е станало причина за падането. Изложени са съображения, че дори потенциално заболяванията ѝ да се характеризират с подобни признаци и симптоми, би било спекулативно да се твърди, а още повече – да се направи извод, че това се е случило в момента на падането. За неоснователни са приети и оплакванията на Община Созопол за допуснати процесуални нарушения, довели до накърняване правото ѝ на защита, чрез разпит на свидетелите по делегация. Делегирайки събирането на част от доказателствата (разпит на свидетели и изслушване на вещо лице) на Плевенския районен съд, в протокола от проведеното на 03.06.2020 г. открито съдебно заседание Бургаският районен съд е изложил съображения, че това се налага, тъй като ищцата е трудно подвижна и ще бъде трудно придвижването ѝ до Бургас за преглед, а свидетелите са двама и живеят в [населено място], като за тях ще бъде по-удобно разпитът да е там. Взето е предвид също така, че съдът е направил извънредни усилия да намери вещо лице от Бургас, което да изготви експертизата, които усилия обаче са безуспешни, което, наред с влошеното здравословно състояние на ищцата, сочи, че единственият възможен вариант за изготвяне на експертиза, се явява назначаване на вещо лице от [населено място]. В допълнение въззивният съд е изложил съображения, че Община Созопол е икономически по-силната страна в настоящия процес и е могла да осигури присъствието на свой процесуален представител при извършването на разпита на свидетелите, който да им зададе въпроси, каквито смята за относими и разколебаващи доказателствената сила на показанията. Така изложените от първоинстанционния съд и възприети по реда на чл. 272 ГПК от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на съдилищата. Както Върховният съд е приемал последователно в своята практика, по общо правило при спазване на непосредствеността - един от основните принципи на нашия граждански процес - съдът трябва лично и непосредствено да разпита страните, свидетелите, вещите лица, да изследва всички доказателства, всички обстоятелства. Но съгласно чл. 112 ГПК (отм., аналогичен на чл. 25 от сега действащия ГПК), когато някои от доказателствата се намират вън от района на съда и не се налага да бъдат събрани непосредствено от него, той делегира местния народен съдия да ги събере. Така следва да се реши въпросът и когато страната, за която съдът е разпоредил да бъде разпитана (чл. 114 ГПК-отм.), се намира вън от района на съда. Тя може да бъде разпитана по делегация от местния народен съдия ( чл. 112 ГПК), освен в случаите, когато делегиращият съд счита, че той лично и непосредствено трябва да изслуша страните (в този смисъл решение № 142-2 от 11.XI.1954 г., ОСГК). Необходимостта от непосредствени впечатления на съда от свидетелите не изключва разпита на същите по делегация. Искането свидетелите да бъдат разпитани по делегация, не следва да бъде уважено само ако обстоятелствата на случая налагат непосредствения им разпит (в този смисъл решение № 758 от 21.V.1954 г. по гр. д. № 2429/54 г., II г. о.). Приема се следователно, че предвидената в чл. 112 ГПК (отм.) и в чл. 25 от сега действащия ГПК възможност за събиране на доказателства по делегация, представлява изрично предвидено в закона изключение от принципа за непосредственост в гражданския процес, и не е свързано, както поддържа касаторът, с правилата за определяне на местната подсъдност. В този смисъл е и практиката на ВКС по приложението на чл. 25 ГПК – решение №309 от 04.06.2014 г. по гр.д.№ 1354/2012 г. на IV г.о. на ВКС и решение №73 от 30.03.2017 г. по т.д.№ 53570/2015 г. на IV г.о. на ВКС. Приема се, че правото на страните на защита и участие в производството може да бъде нарушено само когато не са уведомени от съда за деня, когато дадени доказателства ще се събират по делегация от друг съд (в този смисъл решение № 854 от 19.08.1955 г. на ВС по гр. д. № 3728/55 г., II г. о.). По въпроса за спазване правилата при определяне на подсъдността в решение № 390 от 10.IV.1991 г. по гр. д. № 179/91 г., I г. о. на ВС пък е прието, че само в случаи, когато друг съд действа по възложеното му от компетентния съд задължение, е допустимо доказателствата да се събират от съд, който не може да реши самия спор. С тази практика в настоящия случай съдът изцяло се е съобразил. И само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че доколкото разпоредбата на чл. 25 ГПК не предвижда изрично в кои хипотези следва да се счита, че се налага събиране на доказателства чрез съдебна поръчка, то преценката за това е изцяло в правомощията на инстанцията по същество. А дали тази преценка е обоснована и правилна, е въпрос, който може да бъде обсъждан само при вече допуснат касационен контрол, но не може да се разглежда като основание за допускането му. Още повече, както вече беше посочено по-горе, според решение № 142-2 от 11.XI.1954 г. на ОСГК на ВС, именно когато някои от доказателствата се намират вън от района на съда и не се налага да бъдат събрани непосредствено от него, той делегира местния народен съдия да ги събере. Настоящият случай е идентичен, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по втория, поставен от касатора въпрос. Не са споделени от въззивния съд и аргументите на Община Созопол досежно извършената и приета по делото съдебно-медицинска експертиза, като е посочено, че същата е извършена от лекар-специалист, за когото няма данни да е пристрастен или некомпетентен, а обстоятелството, че той е извършил операцията на ищцата по премахване на имплантите, дава основание за кредитиране с по-голяма степен на доверие, тъй като заключението се основава не само на извършен визуален преглед и/или по документи, а на непосредствените му впечатления и участие както в оперативните действия, така и в оздравителния процес. Досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди освен че е извършил препращане по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил и съображения, че същото се присъжда от съда по справедливост, като за справедлив в настоящия случай е приет размер от 16 000 лв., с оглед вида на травмите, довели до невъзможност за свободно придвижване; че с оглед едната травма се е наложило оперативно лечение и последващо обездвижване. Посочено е, че това води до извод за продължителност и интензивност на проявление на негативните усещания у ищцата. С оглед така изложените от въззивния съд съображения, вкл. и споделените от него такива на първоинстанционния съд, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по първия, поставен в изложението въпрос. Както е прието в ППВС №4/1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, като при телесните увреждания такива обективни обстоятелства могат да бъдат характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинени морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Към тези критерии се придържа и ВКС в своята практика, вкл. в решение №215 от 03.02.2017г. по т.д.№2908/2015 г. на I т.о. на ВКС, според което тези обективно съществуващи конкретни обстоятелства трябва да бъдат преценени адекватно, а не единствено изброени, както и в решение №232 от 22.01.2018г. по т.д.№60404/2016г. на IV г.о. на ВКС, според което във всички случаи не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на неоснователно обогатяване за пострадалия, а справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. В съответствие с тази практика, вкл. указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС №4/1968 г., по настоящето дело съдилищата на първо място са очертали релевантните за определяне размера на обезщетението факти и обстоятелства в пълния им обем - че в началото ищцата е търпяла интензивни, а впоследствие по-слаби болки и страдания; каква е била възрастта ѝ към датата на произшествието; характера и числеността на получените травми – счупване на двата крака; продължителността на болките и проявлението им във времето; цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в сферата на пострадалата; че след инцидента Г. е изпитвала огромни болки, едва говорела, след прибирането ѝ в П. била в изолация, обездвижена, на легло – с памперси, подлоги, със стол-тоалетна чиния, не можела изобщо да се обслужва сама, а след това започнала леко да става с патерици, прохождала по малко вкъщи, по малко в двора, след това пак с патерици, когато ѝ се налагало да излиза; че животът ѝ след този инцидент се променил, тъй като накуцвала, трябвало някой да ѝ помага, което не било естествено за нея, защото била много жизнен човек; че е била поне два месеца напълно неподвижна, а след това за период от три месеца е било необходимо за придвижването ѝ асистивно средство, т.е. през целия този период се налагало да ползва чужда помощ; че е налице счупване и на двата крака, което е довело до пълната неподвижност на ищцата за дълъг период от време, до болки и неудобства, далеч надхвърлящи счупване само на един крайник; че лечението на десния крак е било консервативно, но по отношение на левия крак се е наложило извършване на оперативна интервенция. Именно въз основа на тези факти и обстоятелства въззивният съд е приел, че е налице продължителност и интензивност на проявление на негативните усещания у ищцата. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената в изложението, са релевантни за размера на претърпените неимуществени вреди, е обсъдено и съобразено от съда, като преценката е извършена при съобразяване на състоянието на пострадалата в неговата цялост, продължителност и интензивност. А доколкото касаторът не установява в други сходни случаи да е било определено значително по-ниско обезщетение, то и противоречие с разрешението, дадено в решение №232 от 22.01.2018г. по т.д.№60404/2016г. на IV г.о. на ВКС не е налице. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че така определеното обезщетение ще доведе до неоснователно обогатяване на пострадалата с оглед скромния ѝ начин на живот, доколкото данни за начина на живот, който пострадалата е водела преди инцидента, в поддържания от касатора смисъл – скромен и религиозен човек, който не води разточителен и охолен живот, по делото липсват. Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по третия, поставен в изложението въпрос. На първо място по причина, че искането е обосновано с необсъждане от страна на въззивния съд на доводите, че ищцата е ползвала ВИП стая и съответно е направила луксозни разноски, които не подлежат на обезщетяване. Тези доводи касаят определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, в която част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Доводът, че определеният размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди би довел до неоснователно обогатяване с оглед скромния живот на ищцата, не съответства на данните по делото, доколкото, както вече беше отбелязано, данни за начина на живот, който пострадалата е водела, в поддържания от касатора смисъл, по делото липсват. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение