Определение № 18 от 19.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 513/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Т. – С.” Е., гр.Сливен срещу решение № 32/01.03.2010г., постановено по гр.д.№ 33/2010г. от С. окръжен съд, с което е потвърдено решение № 793/29.10.2009г. по гр.д.№ 360809г. на С. районен съд за признаване за установено по отношение на касатора, че Недко В. В. и М. В. Д. не му дължат сумата от 1109.92 лв., представляваща цена на топлинна енергия и сумата от 223.12 лв. – лихви за забава. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Ответниците не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че сумата по издадения изпълнителен лист от 20.01.2004г. срещу наследодателя на ищците В. В. не се дължи, поради погасяване на вземането за консумирана топлинна енергия по давност на основание чл.111, б.”в” ЗЗД. Според касатора съществува противоречива практика на съдилищата по въпроса дали при вземания за заплащане на топлинна енергия се прилага нормата на чл.111, б.”в” ЗЗД или същите се погасяват с изтичането на общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По поставения въпрос ВКС се е произнесъл с Решение № 168/22.12.2009г. по т.д.№ 408/2009г. на ВКС, ТК, ІІ отд. и Решение № 14/10.09.2010г. по т.д.№ 378/09г. на ВКС, ТК, ІІ отд. Прието е, че този вид задължения са за периодично плащане, поради което се погасяват съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД с изтичането на тригодишна давност от падежа, определен в Общите условия. Решенията са постановени по реда на чл.290 ГПК, поради което представляват задължителна за съдилищата практика на ВКС – т.2 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният акт съответства на тълкуването на закона, дадено от ВКС, поради което касационното обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд