Определение № 910 от 19.10.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Обжалвано е определението на Софийския градски съд, ІІ-В състав, постановено на 04.06.2010 год. по в.гр.дело № 4618/2002 год., с което е оставена без уважение молба вх.№ 39369 от 28.05.2010 год., подадена от П. Х. Н.-У. за допускане обезпечение на увеличения от нея иск пред въззивната инстанция от 8 000 лева на 17 000 лева, т.е. за разликата от 9 000 лева, чрез спиране изпълнението по изпълнително дело № 4521/1997 год. на СИС при СРС, 2-ро отделение, 7-ми участък. Недоволна от обжалваното определение е жалбоподателят П. Х. Н.-У., представлявана от М. М. Ц. от С. адвокатска колегия, която го обжалва в срока по чл.275, ал.1 ГПК като счита, че е незаконосъобразно тъй като е постановено при нарушение на процесуални правила – основание по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. От ответника по частната касационна жалба И. Н. М. от[населено място], представлявана от адвокат А. Д. от С. адвокатска колегия е постъпил отговор по чл.276, ал.1 ГПК със становище за недопустимост на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение, разгледа частната касационна жалба и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че за ищцата не е налице обезпечителна нужда тъй като по увеличението на исковата претенция по чл.72, ал.1 ЗС не са събрани достатъчно писмени доказателства, а спирането на изпълнението, с което се иска въвод във владение на влязло в сила решение по чл.108 ЗС няма да обезпечи правата й при евентуално позитивно бъдеще решение на съда. Касационно обжалване не следва да се допусне макар разрешените от въззивния съд процесуални въпроси да са съществени – липсват предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. М. или процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна – постановленията на пленума на Върховния съд и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд-основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. М. или процесуалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато наред с обжалваното въззивно определение съществува и друго влязло в сила, в което същият материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин, при което е без значение кой съд е постановил другото определение. За да има противоречие по същия въпрос трябва да се отчита, че определенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани, което налага винаги да се сравняват отделните случаи, да се намери общото между тях и това общо да е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, което в случая не е направено. М. или процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, когато по него няма съдебна практика /нито задължителна, нито незадължителна/ или когато има съдебна практика /задължителна или непротиворечива незадължителна/, но тя не е правилна и трябва да бъде променена. За да убеди касационния съд, че разрешеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото касаторът трябва да изложи сериозни аргументи срещу приетото разрешение и да посочи как приетото от въззивния съд влиза в конфликт с разрешенията на други въпроси, по които има установена съдебна практика, което в случая не е сторено, за да намери приложение чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение