Определение № 839 от 16.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 270/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. О. И. П. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 666 от 28.01.2011 год. срещу въззивното решение № 549 от 23.12.2010 год. по гр.дело № 723/2010 год. на Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено решението от 14.07.2010 год. по гр.дело № 2097/2008 год. на Врачанския районен съд, с което са уважени предявените от И. Е. Е. обективно съединени искове за признаване, че ответникът/сега касатор/ не е приобретател и правоприемник, респ. не е собственик на ограничено вещно право на строеж по смисъла на чл.63 ЗС върху идеални части от правото на строеж върху собственото на ищеца дворно място, представляващо поземлен имот с идент.№ * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] и за осъждане на П. да прекрати неоснователните си действия по държането на гараж с площ * кв.м. в имот идент.№ * на Е., на границата с имот идент.№ * собственост на П., като същият премахне гаража и преустанови действията си по влизане и преминаване през собствения на И. Е. Е. поземлен имот. Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл относно учредяване право на строеж в чужд имот, както и по защитата на правото на собственост, за които въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се, че е необходимо да се разреши и процесуеалноправния въпрос дали въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събраните в първата инстанция доказателства в качеството си на „втора първа инстанция” и достатъчно ли е да изяви съгласие с доводите на обжалваното решение, за да приеме, че е изпълнил функциите си. К. представя и се позовава на решение № 214 от 29.04.1991 год. по гр.дело № 1756/1990 год. на ВС, ІV г.о., решение № 950 от 22.10.2008 год. по гр.дело № 2524/2007 год. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 316 от 18.02.2005 год. по гр.дело № 2746/2003 год. на ВКС, ІV г.о.; решение № 12872 от 17.12.2007 год. по адм.дело № 8577/2007 год. на ВАС, ІІ отд.; решение № 13731 от 17.11.2009 год. по адм.дело № 7989/2009 год. на ВАС, ІІ отд. и решение № 3742 от 20.03.2009 год. по адм.дело № 15006/2008 год. на ВАС, ІІ отд. Ответникът по касация И. Е. Е. е на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното: В. съд е приел за безспорно, че процесният гараж е изграден като временен обект по смисъла на чл.148, ал.1, т.3 /ред. към 1979 год./ във връзка с чл.120, ал.4/ред. към 1979 год. от ППЗТСУ, отм./, а временните постройки не стават собственост нито на собственика на терена, тъй като подлежат на събаряне, нито на изградилия ги, тъй като по отношение на тях липсва отстъпено право на строеж по смисъла на чл.63 ЗС, а се изграждат със съгласие и на останалите съсобственици според изискванията на действащите правни норми. В. съд не е възприел тезата, че с декларацията по чл.56, ал.2 З./отм./ е учредено право на строеж, с оглед именно на това, че се касае за обект с временен статут. Прието е, че не е установено обектът /процесният гараж/, възникнал като временен, да е придобил траен градоустройствен статут, което е предпоставка за възникване правото на строеж, а макар и търпим, според предвижданията на З., подлежи на събаряне. Посочено е, че ответникът /сега касатор/, не е предприел и никакви стъпки за узаконяване на търпимия, но незаконен гараж въпреки няколкократно дадените от З./отм./ и по ЗУТ срокове. От друга страна, въззивният съд е приел и че в случая валидно право на строеж не би могло да възникне, тъй като заявлението-декларация не е било вписано, което според него е необходима предпоставка от фактическия състав за учредяването му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Решаващият мотив на въззивния съд е основан на установения по делото временен статут на построения през 1979 год. процесен гараж по смисъла на чл.148, ал.1, т.3 във връзка с чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./, а според съда, предпоставка за възникване правото на строеж е възникналият като временен обект да е придобил траен градоустройствен статут. Съгласно решение № 917 от 03.02.2010 год. по гр.дело № 5147/2008 год. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, съгласно § 17, ал.2 от ПР на ЗУТ, временните постройки по чл.120, ал.4 ППЗТСУ/отм./ могат да се запазят, ако им се придаде траен градоустройствен статут, което пък е основание на собствениците на строежите да се учреди право на строеж и по този начин да придобият правото да държат собствена сграда върху чужд терен, с което се преодолява презумпцията на чл.92 ЗС. Възприетото от въззивния съд разрешение е в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в цитираното решение по чл.290 ГПК /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/. С оглед на това, допълнителният аргумент, че по чл.56, ал.2 З./отм./ валидно право на строеж би могло да възникне, ако заявлението-декларация е било вписано, не е от значение за крайния изход на делото и не обосновава необходимост от допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, въпреки че това разрешение противоречи на приетото с решение № 950 от 22.10.2008 год. по гр.дело № 2524/2007 год. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на § 2, ал.3 ПЗР на ГПК във връзка с чл.218, ал.1, б.”е” ГПК/отм./. Липсва противоречие на въззивното решение с решение № 316 от 18.02.2005 год. по гр.дело № 2746/2003 год. на ВКС, ІV г.о., постановено по различен от процесния казус. В хипотезата, предмет на решението на ВКС, ІV г.о. страните са съсобственици на терена и притежават изключително право на собственост върху постройките /ищецът на триетажна жилищна сграда, а ответникът-на процесната помощна постройка, представляваща търпим строеж, изградена без да е спазено изискуемото сервитутно отстояние/. Решаващ аргумент за отхвърляне на негаторната претенция в този случай е, че не е било доказано съществуването на постройката да рефлектира негативно върху възможността ищецът да упражнява в пълен обем правото си на собственост. За да уважи иска по чл.109 ЗС в настоящия казус, въззивният съд е приел, че ползвайки подлежащия на премахване гараж, намиращ се в имота на ищеца, ответникът/сега касатор/ пречи на последния да упражнява правото си на собственост върху УПИ *-* с идент.№ * по КК на [населено място]. Очевидно е, че не се касае за аналогичен казус и не е налице противоречиво разрешаван материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Позоваването на решенията на Върховния административен съд, представени с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Обхватът на съдебните актове, които съставляват задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и тези, които се включват в понятието противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, не съдържа актовете, постановени по спорове за законосъобразност на обжалвани административни актове, в т.ч. и актовете на Върховния административен съд. В обобщение, липсват предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване не следва да бъде допуснато, а касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 300/триста/лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.