Определение № 8744 от 26.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8104/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Д. О., чрез процесуален представител адвокат Й. Алексиев, срещу определение № 1445 от 24.07.2026 година, постановено по административно дело № 480 по описа за 2026 година на Административен съд – Шумен, с което е отхвърлено искането й за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 26-0253-000117/20.07.2026г., издадена от началник група в Районно управление (РУ) - Девня към ОД на МВР – Варна. В частната жалба се твърди неправилност на определението поради наличие на основания по чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, като се излагат подробни мотиви. Иска се отмяна на определението и постановяване на ново, с което да се спре предварителното изпълнение на оспорваната заповед. Претендира присъждане на разноски. Няма постъпили становища. Върховният административен съд като взе предвид доводите в частната жалба, мотивите на обжалваното определение и данните по делото, преценява следното: Частната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол пред административния съд е Заповед № 26-0253-000117/20.07.2026г., издадена от началник група в РУ - Девня към ОД на МВР – Варна за приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 1, б. з), подб. бб) от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач, който е извършил нарушение по чл. 175, ал. 1 ЗДвП, до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 3 месеца, като на жалбоподателката е отнето СУМПС [номер]. Административният съд е образувал делото и веднага се е произнесъл по искане за спиране на предварителното изпълнение на заповедта. Приел е, че не са изложени и доказани факти и обстоятелства по смисъла на чл. 166, ал. 4, вр. ал. 2 АПК, от които да се установи, че предварителното изпълнение би могло да причини на жалбоподателката значителна или трудно поправима вреда. Поради което не са налице основания за спиране на допуснатото предварително изпълнение. Определението е правилно. Предварителното изпълнение на заповедта е предвидено по силата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП. 3аконодателят е преценил, че с оглед значимостта на регулираните обществени отношения при издаване на принудителни административни мерки от вида на процесната обстоятелствата по чл. 60 АПК се презумират. 3а да се постанови спиране изпълнението на оспорената ПАМ, следва да са налице предпоставките по чл. 166, ал. 4 вр., ал. 2 АПК, доказването на които е в тежест на жалбоподателя. Правилно съдът е приел, че в случая жалбоподателката, не е доказала значителна или трудно поправима вреда, която би понесла като пряка последица от допуснатото предварително изпълнение на акта. Приложената ПАМ е с превантивен и преустановителен характер, и има за цел осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения. В случая предварителното изпълнение на процесната заповед е допуснато по силата на закона в обществен интерес, на който не е противопоставен доказан застрашен или накърнен личен интерес на жалбоподателката със същата или по-висока степен на значимост. В настоящия случай жалбоподателката, както правилно е приел първоинстанционният съд, не сочи факти и обстоятелства, от които да се установява настъпването на вреди от предварителното изпълнение. ПАМ като вид държавна принуда има за цел да постави определени ограничения пред лицето, адресат на заповедта. Тези ограничения са в изпълнение на приложената му мярка. Вредите от предварителното изпълнение на заповедта трябва да са в причинно-следствена връзка със самото предварително изпълнение. Такива в случая не се сочат. Правилен е изводът на съда, че не се установяват факти, които да обосновават извод за вреди от предварителното изпълнение на заповедта, противопоставими като степен на значимост на защитимите от законодателя. Обстоятелството, че за определен период жалбоподателката няма да може да изпълнява трудовите си задължения, като лично управлява автомобил, не представлява „трудно поправима вреда“ от предварителното изпълнение на акта, както тя твърди. Само по себе си ограничението жалбоподателката да управлява лично автомобил за определен период не представлява вреда, която по своята значимост може да бъде противопоставена на защитения от закона обществен интерес. Жалбоподателката няма гарантирано във всички хипотези право да се придвижва в пространството единствено с лек автомобил, който тя лично да управлява. Принудителните административни мерки са вид административна принуда, а не санкция. При тях се реализира диспозицията на правната норма, в случая чл. 171, т. 1, б. з), подб. бб ЗДвП. ПАМ се прилага във връзка с правонарушение, а не го санкционира. Временната невъзможност на жалбоподателката да управлява МПС всъщност представлява съдържанието на конкретната принудителна мярка, приложена с цел преустановяване на констатираното нарушение и предотвратяване на други подобни нарушения. Самите неблагоприятни последици, които произтичат от съдържанието на приложената ПАМ, не представляват самостоятелно основание за спиране на нейното предварително изпълнение. За да бъде уважено искането по чл. 166, ал. 4, вр. ал. 2 АПК, жалбоподателят следва да установи конкретни вреди, които биха настъпили именно вследствие на предварителното изпълнение и които са значителни или трудно поправими. Съдът правилно е приел, че в конкретния казус незабавното изпълнение на оспорената заповед е в обществен интерес, на който не е противопоставен друг приоритет със същата степен на значимост, поради което правилно е отхвърлил като неоснователно направеното искане за спиране изпълнението на оспорената заповед за прилагане на ПАМ. Неотносима се явява и посочената от частния жалбоподател практика на ВАС, доколкото същата е постановена при различни фактически обстоятелства. Предвид изложеното всички възражения в частната жалба са неоснователни, поради което определението се явява правилно и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд,