Определение № 2705 от 27.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2748/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 2832/02.05.2023 г., уточнена с молба вх. № 3733/08.06.2023 г., на Л. В. Л., [населено място], чрез адвокат Й. Л. - П., срещу определение № 262/31.03.2023 г. по в. гр. д № 289/2022 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба вх. № 1673/14.03.2023 г. за изменение на решение № 49/13.02.2023 г. по в. гр. д. № 289/2022 г. на Окръжен съд - Добрич в частта за разноските. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Жалбоподателят твърди, че в хода на първоинстанционното производство ответната страна не е направила възражение за прекомерност на адвокатски хонорар. След като страната сама не е поискала защита на своя интерес, недопустимо е съдът служебно да намалява наполовина претендирания и посочен в договора за правна помощ адвокатски хонорар от 3600 лева под претекст, че същият е уговорен за двама адвокати. Следователно съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Твърди, че разходите, извършени от страната по издаването на скици и данъчни оценки, както и на характеристики на поземлените имоти, имащи характер на ниви, с оглед индивидуализация на недвижимите имоти и по вписване на исковата молба във връзка с предявения иск за възстановяване на запазена част от наследството, когато са направени в изпълнение на дадени от съда указания за това, са необходими разходи по завеждане на делото и следва да се уважат. Във връзка с определянето на адвокатско възнаграждение посочва, че предявените искове не са неоценяеми, като цената им следва да бъде определена съобразно данъчната оценка на имота към момента на предявяване на иска (чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК). Предвид изложеното, моли определението да бъде отменено, а решение № 49/13.02.2022 г. по гр. д. № 289/2022 г. на Окръжен съд - Добрич да бъде изменено в частта относно разноските. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение е прието, че с решение по гр. д. № 289/2022 г. на Окръжен съд - Добрич е отменено решение № 260584/19.11.2021 г. по гр. д. № 1147/2020 г. на Районен съд - Добрич в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. Л. срещу Г. С. иск за възстановяване на запазената му част от наследството на Н. А., починала на 09.11.2016 г. Постановено е възстановяване на запазената част на Л. Л., като е намалено с 33 368,62/54 226 ид. ч. дарението на нива с площ от 27,602 дка. - имот № * по плана на землището на [населено място], [община], обективирано в нотариален акт № 102/2000 г. Решението на Районен съд - Добрич е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. Л. срещу Г. С. иск за възстановяване на запазена част от наследството на Л. А., починал на 02.02.2017 г. Предвид изхода на спора /уважаване на единия иск и отхвърляне на другия иск/ въззивният съд е осъдил ответницата да заплати на ищеца половината от всички сторени разноски по делото - 945 лева - съдебни разноски в първоинстанционното производство, както и деловодни разноски пред въззивната инстанция в размер на 20 лева. С решението ответницата е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. Й. Л.-П. /пълномощник на Л. Л./ сумата 700 лева - адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. С договора за правна защита и съдействие от 20.01.2020 г. е уговорено ищецът да заплати възнаграждение за двама адвокати /адв. П. и адв. Х./ в общ размер на 3 600 лева, поради което съдът е приел, че уговореното възнаграждение в полза на всеки адвокат е в размер на 1800 лева. Съдът е приел, че в полза на ищеца не се дължат разноски за снабдяване с документи /скици, данъчни оценки и др./, тъй като същите не са разноски, дължими за водене на съдебното производство, и ищецът не е представил доказателства за заплащането им. За първоинстанционното производство в полза на ищеца са присъдени разноски в общ размер на 945 лева, представляващ половината от общия размер на сторените от него разноски /1800 лева - адвокатско възнаграждение; 80 лева - държавна такса за водене на делото; 10 лева - държавна такса за удостоверения/, а за въззивната инстанция - 20 лева /половината от общо заплатените 40 лева/. Според договор за правна защита и съдействие от 13.12.2021 г., представен пред въззивната инстанция, с двамата упълномощени от ищеца адвокати е уговорена безплатна правна помощ на основание чл. 3, ал.1, т. 2 ЗАдв. В този случай на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза само на единия от тях следва да се присъди адвокатско възнаграждение съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. /в редакция преди последното изменение от ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./. Съобразно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата дължимото възнаграждение за въззивната инстанция по двата предявени иска възлиза на 1400 лева /по 700 лева за всеки от предявените неоценяеми искове/. То следва да се присъди в половин размер /700 лева/ с оглед изхода на спора в полза на адв. Й. П., осъществила защитата във въззивното производство. Обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Правото на разноски е имуществено право в полза на страната, постигнала благоприятен изход на спора, което същата може да упражни във всяка инстанция, в която приключва производството по делото. Нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК определя дължимост на разноските, с оглед изхода на делото, като изброява вида им, а по отношение на разноските, които страната е направила за осигуряване на адвокатска защита предвижда, че същата има право на възнаграждение за един адвокат, ако е имала такъв. Във връзка с твърденията на жалбоподателя за неправилно определяне на дължимите в полза на ищеца разноски по делото, както и на размера на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за производството пред въззивната инстанция, предвид характера на иска като оценяем, настоящият съдебен състав намира, че съгласно чл. 70, ал. 1 ГПК ищецът посочва цената на иска, т.е. тя се определя към момента на завеждане на делото. Въпрос за цената на иска може да се повдигне служебно от съда или от ответника по иска, но най-късно в първото заседание за разглеждане на делото, като при несъответствие на указаната цена с действителната, съдът определя цената на иска. Така посочена и определена, цената на иска остава неизменна за цялото производство по делото и настъпилите промени впоследствие в паричната стойност на спорното право са без значение за цената на иска. При предявяване на исковете по чл. 30 ЗН пред Районен съд - Добрич ищците не са посочили тяхната цена. Съгласно разпореждане № 05.06.2020 г. по гр. д. № 1147/2020 г. на Районен съд – Добрич така предявените искове са неоценяеми, поради което исковата молба следва да бъде оставена без движение, до внасяне от ищеца на дължимата за разглеждането им държавна такса в размер на 80 лева. В изпълнение на дадените указания на 26.06.2020 г. ищецът е представил доказателство за заплащането на посочената сума. Съдът не е предприел действия по определяне на цена на иска като оценяем, нито въпросът за цената на иска е повдиган от ответника в първото съдебно заседание. С оглед разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ГПК въпросът за цената на иска не може да бъде повдиган за пръв път във въззивното производство. След като първата инстанция е разгледала иска като неоценяем, възможността той да се определи като оценяем пред въззивната инстанция е преклудирана /в този смисъл – определение № 440/23.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7009/2014 г. на ВКС, II г.о. и определение № 477/02.10.2018 г. по гр. д. № 1230/2018 г. на ВКС, II г.о./. Неоснователно е наведеното в жалбата възражение за неправилно приложение от страна на въззивния съд на нормата, уредена в чл. 78, ал. 5 ГПК, предвиждаща намаляване на претендираното от страната адвокатско възнаграждение поради прекомерност. За да определи дължимото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение, съдът е приел, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, а не чл. 78, ал. 5 ГПК. Видно от договора за правна защита и съдействие от 20.01.2020 г., доверителят Л. Л. следва да заплати в полза на адв. П. и адв. Х. адвокатско възнаграждение от общо 3600 лв. за процесуално представителство пред първата инстанция. Когато страната, организирайки правната си защита в съответното производство, прецени, че следва да бъде представлявана от двама адвокати, тя при благоприятен изход на делото има право на разноски за един адвокат. Следователно, доколкото в случая заплатеното възнаграждение от 3600 лева не е разграничено за всеки от двамата адвокати, в полза на ответника по касация трябва да се присъди половината от общия размер - 1800 лева /в този смисъл - определение № 50154/04.10.2022 г. по гр. д. № 4669/2021 г., ІІ г.о. на ВКС и определение № 137/25.03.2019 г. по гр. д. № 1519/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС/. Предвид изхода на спора, при който единият иск е уважен, а другият - отхвърлен като неоснователен, в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 900 лева - разноски за процесуален представител пред първата инстанция. По делото са представени доказателства за заплащането на разноски пред първата инстанция, както следва: 80 лева - държавна такса за водене на делото; 10 лева - държавна такса за удостоверения, както и доказателства за разноски пред въззивната инстанция в размер на 40 лева. Предвид уважаването на единия от исковете по чл. 30 ЗН, в полза на ищеца следва да бъде присъдена половината от посочените суми. Следователно ответникът дължи на ищеца деловодни разноски за съдебното производство в размер на 945 лева за първоинстанционното производство и 20 лева за производството пред въззивната инстанция. Правилно е прието за неоснователно и искането на ищеца за присъждане на разноски за снабдяване с данъчни оценки и скици в първоинстанционното производство, доколкото същият не е представил доказателства за реалното заплащане на претендираните суми. Правилно въззивният съд е определил възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за един адвокат пред въззивната инстанция. Видно от приложимата към този момент разпоредба на Чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела, за други неоценяеми искове, извън изрично посочените в Наредбата, се дължи възнаграждение в размер на 600 лева. В случая ищецът е предявил два неоценяеми иска, като единият от тях е уважен, а другият отхвърлен като неоснователен. Взети са предвид извършените единствено от адвокат П. процесуални действия и сложността на делото. При това положение правилно е опредлено адвокатско възнаграждение в полза на адвоката в размер на 700 лева за въззивната инстанция на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед изложеното частната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г. о.