Определение № 240 от 30.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1302/2019 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА" АД срещу определение № 88 / 21.03.2019г. по в.т.д. № 253/ 2018г. на Апелативен съд – Бургас, в частта, в която е оставена без уважение молбата по чл.248, ал.1 ГПК на банката за изменение на решение № 155 / 20.12.2018г. по в.т.д. № 253 / 2018г. на Апелативен съд - Бургас в частта за разноските за първоинстанционното производство, за първото въззивно и първото касационно производство. В частната касационна жалба се поддържа, че определението на въззивния съд по чл.248, ал.1 ГПК е неправилно, тъй като следва да намери приложение разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Излагат се съображения, че чл.78, ал.5 ГПК е процесуалноправна норма, уреждаща отговорността за разноските на изгубилата делото страна, а не материалноправна норма, уреждаща отношенията адвокат – клиент, поради което във връзка с искането по чл.78, ал.5 ГПК, съдът трябва да приложи чл.7, ал.2, т.6 от Наредба № 1/ 09.07.2004г. в редакция - ДВ бр. 84/ 25.10.2016г., която е в сила от 29.10.2016г. към момента на постановяване на решението. С оглед на това, без значение е какъв е минималният размер на адвокатските възнаграждения към датата на сключване на договора между адвоката и страната – клиент. Неправилно съдът е приел, че възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК по отношение на претендираните за касационната и въззивните инстанции разноски за адвокатско възнаграждение от „Делта Строй 2003” ЕООД е преклудирано. В съдебното заседание на 16.03.2017г. по в.т.д. № 47/2017г. на БАС и в съдебното заседание на 26.09.2018г. по първото касационно търговско дело № 2776/2017г. на ВКС своевременно са направени възражения за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от насрещната страна, поради което за разноските в тези производства възражението не е заявено за първи път с молбата по чл.248, ал.1 ГПК. Единствено в производството по в.т.д. № 253/2018г. на БАС не е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено за тази инстанция. С оглед изложеното се иска, на основание чл.78, ал.5 ГПК, да бъде намалена отговорността за разноските: за първоинстанционното производство – до сумата от 50 302,51 лева вместо сумата от 116 847,52 лева; за въззивното производство по в.т..д. 47/2017г. на БАС – до сумата от 50 302,51 лева, вместо присъдените 96 000 лева и за първото касационно производство по т.д. № 2776/2017г. на ВКС – до сумата от 50 302,51 лева, вместо присъдените от БАС 236 252,40 лева. Ответникът по частната жалба, "ДЕЛТА СТРОЙ 2003" ЕООД, представя отговор на частната жалба, в който поддържа, че същата е неоснователна. Излага доводи, че уговореното адвокатско възнаграждение, с вкл. ДДС по пар.2а от ДР на Наредба №182004г. на ВАС, не е прекомерно с оглед спецификата на казуса, който се отличава с фактическа и правна сложност. Правилно съдът е счел за приложима редакцията на наредбата, действаща към сключване на договора за правна защита. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е частично основателна. С решение № 115 от 20.12.2018г. по в.т.д. № 253/2018г. на Апелативен съд - Бургас е потвърдено решение № 489 / 24.11.2016г. по т.д. № 153/2016г. на Окръжен съд - Бургас, с което е прието за установено в отношенията между „ДЕЛТА СТРОЙ 2003" ЕООД и „Сибанк“ ЕАД, чийто правоприемник е „ОББ“ АД, че по изпълнително дело № 20128000400368 по описа на ЧСИ И. Б., рег. № 800 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд - Бургас, длъжникът „ДЕЛТА СТРОЙ 2003" ЕООД не дължи на взискателя „ОББ" АД сумата 3 877 250,83 лева, с която задължението му се е намалило, след проведена публична продан на ПИ 51500.21.41 в [населено място], м. Бостанлъка, ведно с правото на строеж за изграждане на обект „Апартаментен хотел с ресторант, магазин и фитнес - център" и са присъдени деловодни разноски. Решението не е допуснато до касационен контрол с определение по чл.288 ГПК на ВКС по т.д. № 1303/19г. В обжалвания акт, с който молбата по чл.248, ал.1 ГПК е оставена без уважение, апелативният съд е посочил, че молбата за намаление на присъденото от първата инстанция възнаграждение е неоснователна, тъй като не може да бъде приложена редакцията на Наредба №1/ 09.07.2004г. - ДВ бр.84/2016г., тъй като тя не е била действаща към момента на сключване на договора за правна помощ – 15.04.2016г., към който момент страната е договорила адвокатското възнаграждение съобразно установения в наредбата минимален размер. След като към този момент не е съществувала възможност за уговаряне на по-нисък размер на възнаграждението, съгласно действащата редакция, то и за съда не съществува основание да уважи възражението за прекомерност в по-нисък размер от минималния, до който страните по договора са могли да се обвържат валидно. За заплатените възнаграждения за касационната и въззивната инстанция апелативният съд е счел молбата по чл.248, ал.1 ГПК за неоснователна, тъй като искането по чл.78, ал.5 ГПК е заявено за първи път с молбата, поради което се явява недопустимо като преклудирано. Посочено е, че възражението по чл.78, ал.5 ГПК следва да се направи най - късно до приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция, като е недопустимо да се прави за първи път след постановяване на решението с молбата по чл.248, ал.1 ГПК. В потвърденото от въззивната инстанция първоинстанционно решение в полза на ищеца са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 116 847, 52 лева като минимален размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. на ВАС, с оглед уважаване на възражението по чл.78, ал.5 ГПК на банката – ответник. Последната изцяло е обжалвала първоинстанционното решение без да подаде молба по чл.248, ал.1 ГПК в частта за разноските, като оплакване относно начина на определяне на разноските, поради наличието на обстоятелства, различни от изхода на спора, не се съдържа във въззивната жалба. При липса на молба по чл.248, ал.1 ГПК, вкл. на такава, инкорпорирана във въззивната жалба, втората инстанция може да промени първоинстанционното решение в частта относно отговорността за разноските само при промяна на изхода на спора, каквато в случая не е налице. Ето защо, в частта за разноските за първата инстанция, атакуваното определение като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено. От друга страна, основателно е оплакването на частния жалбоподател, че по в.т..д. № 47/2017г. на БАС в о. с. з. на 16.03.2017г. и по т.д. № 2776/2017г. на ВКС в о.с.з. на 26.09.2018г., преди приключване на производството пред съответната инстанция, е направено възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна за тези инстанции адвокатско възнаграждение. С оглед на това, изводът на апелативния съд за преклудиране, поради просрочие, на искането по чл.78, ал.5 ГПК за намаление на заплатените за тези инстанции адвокатски възнаграждения, е неправилен. Отговорността за разноските е облигационна, безвиновна, като нормите, определящи нейния обем са материалноправни, независимо, че отговорността се реализира само в рамките на висящ съдебен процес. Предмет на първото въззивно и касационно производство са главен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК с цена 3 877 250,83 лева и евентуален иск за заплащане на обезщетение за вреди в размер на 150 000 лева. Минималните размери на адвокатското възнаграждение по двата иска са: 50 302,51 лева по чл.7, ал.2,т.6 от Наредба №1/2004г. по главния иск и 4530 лева по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. по евентуалния иск или общо в размер на 53 832,51 лева / или 65 799,70 лева с ДДС по пар. 2а от Наредба №1/2004г. на ВАС/, при заплатено възнаграждение от 96 000 лева с ДДС за първото въззивно производство по в.т..д. № 47/2017г. на БАС и 236 252,40 лева с ДДС за първото касационно производство по т.д. № 2776/2017г. на ВКС. С оглед на това, че липсва фактическа и правна сложност на делото, чийто спор се свежда главно до това, в кои случаи постановлението за възлагане е недействително, съдът намира възражението на банката по чл.78, ал.5 ГПК за намаление на адвокатските възнаграждение по в.т.д. № 47/2017г. на БАС и т.д. № 2776/2017г. на ВКС до минималните размери с вкл. към тях ДДС за основателно. С оглед изложеното, обжалваното определение следва да се отмени в частта за присъдените в полза на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за горницата над 65 799,70 лева с ДДС по в.т..д. № 47/2017г. на БАС и т.д. № 2776/2017г. на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд